Силата на цветовете с Мира Рахнева

Поглеждаш картината, виждаш феерията от цветове, оставяш очите ти да бъдат привлечени от формите и фигурите, които е родило съзнанието или подсъзнанието на един човек, а на теб ти остава само да се наслаждаваш. Доброволно и с удоволствие. Такава е Мира. Такива са рисунките ѝ. Богатството от цветове е много характерно за създадените от нея картини, а какво по-хубаво от това в душата ти да има палитра?!


Време ли е за изложби?

В момента е сложно, защото не знаеш дали всеки момент няма да затворят нещо. Ден с ден не е еднакъв. Не можем да си правим планове за дълго време напред, но винаги е период за изложби. Човек има нужда да се храни с красота и хората, които творят, винаги имат нужда да я раздават. Дори не е до това, което става в държавата. То е вътрешна необходимост на зрителите, които ще го видят и ще се заредят, и на хората, които без това не можем да живеем.

Мога да кажа, че професионално въобще не ми се отрази зле първият локдаун, защото стоях, рисувах и от време на време се виждах с приятели. Дори имам периоди, в които влизам във фаза, рисувам нещо конкретно и съм много вътре в нещата. Тогава дните ми се сливат, забравям да ям, изключвам си телефона, за да не ме притеснява никой…

Няма нощ, няма ден.

Нощем почти не мога да рисувам. Променят ми се цветовете, въпреки че имам необходимата лампа. А и нощем спя, не съм от тези, които будуват. Но когато рисувам, все едно съм в друга реалност. Въобще не ме интересува какво се случва извън прозореца. Аз съм в моя прозорец и магията не ме оставя. Просто съм някъде другаде.

Значи ти си в свой си локдаун нерядко.

Понякога трябва човек да излиза и да говори с хора. Имах дълъг период, в който не бях се виждала и с най-близките си. Подготвях много картини наведнъж и когато се видях с моя приятелка, бях забравила как се говори дори за елементарни неща. Толкова бях станала асоциална, че се уплаших. Просто трябва баланс, а аз тогава го бях изпуснала малко. Затова сега наваксвам. Гледам да има и от едното, и от другото.

Като цяло съм интроверт и

добре ми се отразяват периодите на изолация. 

В главата ми животът си тече непрекъснато. Никога не ми е тихо. Интересно ми е, когато съм сама със себе си. Винаги измислям какво да правя. Не е нужно да има някой до мен, за да се чувствам пълноценна. Но това не трябва да продължава дълго, все едно си в пещера.

Това не ограничава ли приятелите ти?

Не са се отказали от мен. Хората, които ме познават, знаят колко ми е важно това, което правя, уважават го и го харесват. Когато мога – тогава. Не ми се сърдят за глупости. Приели сме се, каквито сме.

Рисуваш в много цвят. Това ти ли си?

Всякаква съм, но може би от няколко години съм такава. Но ги има и графиките с туш и тънкописец. Там излиза съвсем друго Аз.

Преди много години, когато учех в гимназията,

нямах представа как се рисува в един цвят,

не знаех как да се изразя по този начин. В един момент открих графиките на Иван Газдов, на илюстратора Обри Биърдсли, които ми допадат като линии, петна, структури. Разбрах как може да е интересно с един цвят. Когато ми писне от шарено и от цветове, минавам на туш, за да си почина.

Правиш ли си предварително скици, или просто сядаш пред платното?

снимка: Cultinterview

Все по-рядко правя скици. Дори в повечето случаи не знам какво ще има на платното. Имам много картини, при които започвам от единия ъгъл и останалото се изгражда в движение. Така беше с 15-ината картини от предишната ми изложба “Алегории”. Темите си дойдоха сами. Това е най-интересното, защото и аз не знам какво ще излезе накрая. Изненадвам се – хем ми идва отвътре, хем все едно протича някакъв друг процес. Така се забавлявам още повече, защото нямам предварителни рамки.

Или си набелязвам примерно топла гама. Бях решила един натюрморт да е в есенни цветове. Това беше единственото, което знаех, че ще има – плодове, бутилки. Всичко реших на момента, с боите. Затова, когато ги гледам отстрани, ми се струва, че друг ги е рисувал.

Щом толкова ти е интересно да рисуваш, как намираш друго, което да пробуди любопитството ти?

Иска ми се да пробвам много неща. Освен с рисуване, се занимавам и с фотография като хоби. Имам и награди от конкурси, но

нямам самочувствие на фотограф. 

Дори едно време си имах стая с ванички, старата машина за проявяване на филмите. Впоследствие продадох всичко, защото започнаха трудно да се намират фиксажи. Беше малко като в час по химия, всичко си го забъркваш. Интересно ми беше да пробвам, да видя как става магията. След това минах на дигиталния фотоапарат.

Снимам, не мога да спра да го правя. Обичам да снимам хора. Наскоро си взех обектив със zoom, което е супер, защото иначе се притеснявам да се приближавам до хората по улиците. Харесвам стрийт фотография.

Правих опити да миксирам рисуване с фотография. Искам да ми е интересно, защото така и другите се чувстват подобно.

Нужно ли е непрекъснато да се доказваш като художник?

Може би правилният отговор е “да”. В картините ми има много скрити елементи, затова всеки вижда различни неща в тях. Получава се малко интерактивно.

Надявам се, че се доказвам, без да се старая да го правя. Да, полагам грижа, за да могат картините ми да достигнат до повече хора, но дотам. Не е на всяка цена. Не искам да има напрежение. И когато излъчваш това, имам чувството, че нещата просто се случват.

Кога губиш кураж?

Смятам се за силен човек, та дори и да губя кураж, то е за кратко време. Докато се върна към себе си и сменя фокуса. Това са ситуации, които на всеки могат да се случат. Става нещо и ти реагираш.

Оставям настрани негативите и ги вкарвам в работа като заряд, за да мога от тях да изкарам нещо, което да ми харесва.

Има ли начин да съхраниш картините си за годините напред, или те са временна емоция?

Лакирам ги и ги съхранявам добре. Но за някои дори съжалявам, че съм ги продала, защото са ми били толкова лични, и съм се разделяла с мъка в сърцето. Взела съм за себе си такова решение: тези картини, които са ми най-лични като усещане, да си останат за мен. Вкъщи имам няколко, които не продавам. Част от мен са и не си представям да бъдат другаде.

Всичко, което правя, е предназначено да стигне до някой друг, но

има картини, в които съм искала да кажа нещо на себе си. 

Дано и след 50 години нарисуваното от мен отиде при някой, за когото то ще е специално, ще има лично отношение към него, а няма да е само декор за стая.

Кой цвят не е твоят?

снимка: CultinterviewМоже би розово и лилаво. Почти не ги ползвам в картините си. Не че не ги харесвам, дори не знам защо. Бордото ми беше любимо, маслено-зеленото… Може би розовото ми е останало като обремененост от детските градини, тъй като момиченцата ги обличат в такъв цвят.

Сега прибираш всичко и вадиш розовото.

Като нищо. Обичам такива смени и самопровокации.

За какво не смееш да заемаш крайна позиция?

Може нещо за някого да е крайно, а на мен да не ми звучи така. Гледната точка на всеки е различна. Почти за нищо не взимам крайна позиция, но си имам мнение, което за момента ми върши работа спрямо това как се чувствам и какво искам в дадения момент. Ако съм убедена в него, го спазвам. Което не значи, че не може след два месеца да ми се случи нещо, което да опровергае предишното ми мнение.

Всеки се учи и през това време променя и позицията си за много неща.

Затова според мен е хубаво човек никога да не е напълно краен, да не се движи в рамки, а да може да погледне цялата картинка, не само малкия фрагмент. Днес може да си от тази страна, но утре да си от другата, без това да е грешно. Просто ти си се променил.

Възпитанието ли слага границите?

Не, то е един от чарковете. Когато си по-млад, по-лесно ти наливат с  фунията, по-доверчив си спрямо авторитетите. Като порастваш, опитът те учи. Трябва да можеш да извлечеш необходимото, което да те издигне над низките вибрации.


снимка: Радостина Колева