“Тази събота и неделя” по bTV – в момента там е нейното пространство, в което има възможност в рамките на 1 час да среща интересни хора. През годините в телевизията е срещала всякакви хора, които са ѝ показали къде е границата между искреността и фалшивото, къде е границата между важното и несъщественото, между несериозността и приятелството.

Кристина Газиева – в Cultinterview.

Срещаме се след Великден. Какво ти носят празниците – тъга или напротив?

Тъга – не. Даже това си говорихме сега с колеги, че в повечето случаи на празници винаги работя в нюзрума на bTV. Този път бях в Абланица при родителите ми и изкарахме заедно Великден. Мисля си, че по празниците човек винаги си прави равносметка: дали си щастлив, дали си доволен от живота. Здрава съм, семейството ми е здраво, хората, които обичам, са около мен. Какво повече да искам?

А защо се прави равносметка? Замисляла ли си се? Това някакъв предел ли е?

Тогава си напомняш кои са хората, които те обичат, и с кои хора искаш да изкараш празниците. В ежедневието си забързан и забравяш за тези мили моменти, които всъщност те карат да оценяваш живота.

Кога си лежерна?

Репортерската ми душа не спи, това се шегувахме наскоро с Мария Ванкова. Колкото и почивни дни да имам, колкото и далеч да съм от София, да съм в отпуск за две седмици през лятото, винаги едното око е в новините и в това, което се случва в България и по света. Не дай си Боже да стана свидетел на нещо, а телевизията да не го отрази. Винаги съм с мисия. Така го възприемам. Това не е някаква работа от 9 до 17ч. То си е у теб.

В “Тази събота и неделя” си в студио. Това, да не си с камерата на път, по-различно ли ти е?

Мисля си, че е естествено развитие в кариерата на един телевизионен журналист. Щастлива съм, че имам възможност от репортер в “bTV Новините”, който беше като малка линейка по различни задачи от сутрин до вечер, вече да мина в по-друг етап, където да покажа себе си като характер и качества. Говоря за поредицата ”Спасените” в предаването “120 минути”. Там изкарах един сезон и половина, а сега вече съм  в “Тази събота и неделя”.

Това, че съм била репортер 10 години, ми даде много. Даде ми здравата основа, за да надградя сега. Разбира се, има още нагоре. Не можеш да стигнеш едно ниво и да си кажеш: “Добър съм, стига толкова”. Сегашната позиция ми дава нови предизвикателства. Нещо ново е за мен: не съм навън, не съм на терен. Но въпреки това, пак съм с екип. Винаги зависиш от някого и твоят продукт зависи от другия до теб. Просто сега е малко по-различно. Събеседниците са други.

В “Спасените” сама избирах историите, които да разказвам. Както ти си подбираш хората, с които искаш да говориш и да им отделиш време, така и аз си подбирах историите, за които да отделя време и които си заслужава да бъдат разказани в национален ефир. Сега обаче, освен тази поредица, има и много актуални теми, които няма как да прескочиш. Хората идват в предаването и трябва да се подготвиш за всеки разговор, независимо на каква тема.

Мюнхен като място, където си учила, ли го приемаш, или е нещо повече?

Като втори дом ми е. Сега една моя колежка е там в командировка и гледахме в интернет и ѝ показвах къде да отиде, кое място да види.

Изкарах там една година, в която учих немски, след това ме приеха “Комуникационни науки”. Тези 6 години там си бяха учебник по живот – не само заради университета, но и заради контакта с толкова много хора от какви ли не държави: Аржентина, Бразилия, Молдова, Украйна. Опознаваш и тяхната култура.

Отделно беше студентската работа, защото трябваше да се издържаме, докато сме там. Повечето минават през това. Трябва да съумееш още на 18 години да си съчетаваш програмата и да продаваш кафе и бретцели във влаковете, тъй като бях стюардеса във влак-стрела.

Беше хубаво, защото Германия е страна, в която, като се трудиш, получаваш веднага удовлетворителен резултат от труда си. Ако закъснее влакът с 15 минути и смяната ти се удължи, тези минути ти ги плащат допълнително. Когато се върнах, за мен това беше много трудно: да се пренастроя обратно към българския начин на оцеляване. Уж си дойдох заради стажа в bTV за три месеца, но останах и тези три месеца станаха 12 години.

А ще можеш ли да се вградиш отново, ако решиш да отидеш пак?

Може би да, с немското образование. Но не съм мислила в тази посока.

А на разходка до Мюнхен?

Имам първа братовчедка там, която е семейна, с две деца, с две котки. Кани ме отдавна. Мюнхен е невероятен град.  Бавария е най-аристократичната и най-скъпата част на Германия. Франкфурт и Берлин са напълно нормални европейски градове.

Обичаш ли такъв тип пътувания, които да те абстрахират?

Харесва ми да си планирам пътувания извън България. Някак си да отида и да се почувствам европейка. Хем да ми е различно, хем да ми е хубаво, цивилизовано. Искам да се чувствам добре. Миналото лято ходихме до Швейцария с приятели. Правихме преходи в швейцарските Алпи. Наистина излиза скъпо, обаче за какво работиш цяла година? Да можеш да си позволиш едни 5 дни някъде и да си напълниш душата с хубави гледки. Виждаш кравичките със звънците, точно като по рекламите, и се усмихваш.

Майка ми е ловец на оферти и следи често. Така ходихме цялото семейство до Барселона и си бяхме взели да сме заедно в една стая. Шегувахме се, как ще заспим така, защото един хърка, друг е шумен… Толкова бяхме смазани от километричните разходки, че вечерта просто лягахме и не чувахме нищо.

Репортерската работа случва ли се без сърце?

Не. Мисля, че на всички, които останахме в тази професия, сърцето ни е там. Тя не е лека, но въпреки това, продължаваме. Много сме си говорили с колеги, че ще напуснем, ще правим нещо друго, но само си оставаме с приказките. Тези, които не са в журналистиката със сърце, рано или късно изпадат от редиците.

Случва ли ти се мислите ти да плуват някъде другаде по време на ефир?

Не, никога. Потапям се в историята на човека отсреща и наистина не мисля за нищо друго. Ефирът минава много бързо. Но се е случвало по време на интервю да мисля дали операторът в момента има звук, дали брошката на събеседника работи…

Една сериозна история доколко успява да остане извън теб?

Живея с всяка история. Наскоро правих за най-недоносените бебета в света, които влязоха в Рекордите на Гинес, защото оцеляха. Попаднах на това в BBC и мозъкът ми започна да работи. Реших да открия тези хора, защото знаех, че ще дадат надежда на толкова много хора, които в момента имат недоносено бебе в неонатологията. Писах на семейството по всички предоставени канали. Децата са родени 320 и 400 грама, лекарите са казвали, че няма да оцелеят, а те вече са на 1 година и са добре. Това е една история от живия живот.

Има и моменти, в които не мога да спя, но си избирам истории с щастлив край.

Когато бях репортер, ми се налагаше да отразявам лоши новини. Но винаги има нещо, което да откриеш и то да е позитивно, да е малко чудо.

Притеснявала ли си се някой да не ти открадне историята?

Не. Дори и друг да разкаже хубава история, в крайна сметка важното е, че печеливш е зрителят. Никога не е било на всяка цена. Ако някой сам не е убеден, че иска да ми разкаже своя живот, аз няма какво да напъвам. Трябва да се случи взаимно. Само тогава се получава. Иначе е драпане в живота на другия, за да си направиш ти материала. Според мен това не носи нищо на никого. Често ми се е случвало да говоря с някого, който да сподели, че не е готов. Оставям го и когато прецени, се обажда и говорим.

Налага ли се там да си конкурентен?

В ”bTV Новините” трябва да си първи. Конкуренцията е здравословно нещо, защото те прави по-добър, кара те да надскачаш себе си. Иначе си оставаме на едно ниво и сме си доволни от него.

снимки: Радостина Колева