post

Когато денят ти започне с утринна мъгла и красотата на природата се покаже в пълния си спектър, тогава можеш да забележиш и цигулката, творяща музика нейде наоколо. Или може би само аз я чувам? Не, и вие я чувате, защото свири Веско Ешкенази. Музиката му стига до точки, които не се възприемат визуално, но сетивата усещат, когато ги гали виртуоз.


Цигулката не е ли самотно занимание?

Не винаги. Когато сме с повече хора на сцената, не е. Самотно е, когато си вършиш „домашната работа“, при това часове наред. Ученето на инструмента е дълъг процес, който е свързан със самостоятелно усъвършенстване. Часове наред, още от дете. Най-важните години за музиканта са детските и това те прави малко по-различен от останалите деца.

Това да си по-различен дали е свързано със свиренето ти, или ти просто си такъв?!

Вероятно трябва да го имаш у себе си като характер. Но съм сигурен, че

всеки инструмент развива интелигентността у детето, а също и заложбите му.

То е като при писателите, които според мен дори са още по-затворени хора. При нас поне правенето на музика е свързано с други хора и е социално събитие, има и публика. Писателите обаче не я виждат, докато на нас ни ръкопляскат. Или ни освиркват, но при всички положения е някакво съприкосновение с аудиторията.

Да не искаш да ми кажеш, че ти се е случвало освиркване?!

Не, не, да чукна тук на всички дървета. Но съм присъствал на концерт, на който имаше „у-у“. Това е много неприятно. Даже, като присъстващ в публиката, дотолкова се изненадах, че не само ми стана неудобно, ами исках да се скрия и да си тръгна колкото се може по-бързо от този концерт. Не беше на случаен изпълнител. Но тогава ми направи впечатление, че когато не си искрен с публиката си или нещо се опитваш „да минеш метър“, тогава може и да се случи. Това беше в Амстердам.

Само идеи ли са нужни, за да се раздвижи класическата музика дотолкова, че младите хора да я слушат?

Във всяко едно поколение има хора, които слушат т.нар. модерна музика, докато класическата музика е на стотици години. Не можем да се стремим всички да ни слушат. Стремежът е по-скоро да стигнем до тези хора от младите, на които може да им хареса, да не ги изпуснем. Това е желанието ми. Имам колеги, които действат по различни начини. Според мен обаче някои бъркат, като се опитват да направят класическата музика масова. Това никога няма да стане. А и не трябва да е така. Тя е за хора, които имат нужда и желание да я слушат, по-интелектуална е. Тя е изкуство, а не еднодневка.

Слушах по радиото един рапър, който обясняваше, че прави музика. Ама това е смешно просто.

Някои в поп-музиката успяват да останат на върха и страшно много ги уважавам, но те са единици – Майкъл Джексън, например.

Сложно е да накараш хората да разбират класиката. Но може да се направи, като ги вкараш в залата, за да видят, че не пари, не щипе и не люти на очите, а може би е нещо, което биха искали да имат в живота си.

Как става това вкарване в залата тогава?

снимка: Диляна ФлорентинИма различни начини. Хубаво е, че има фестивали на открито за през лятото, на които присъстват хора без претенции да са музикално обвързани, но могат да чуят какво се твори. Може всичко да си остане дотам, до посещение веднъж годишно в парка, но може да им хареса и да решат да отидат в залата, защото е красива, защото атмосферата е различна… И наистина е по-различно в залата. Има критики, че така се опорочава музиката. Това абсолютно не е така. Навън ние свирим по същия начин, по който свирим и в залата.

Друг начин да се хванат младите е като се направи колаборация с поп-изпълнител, който е успешен и харесван. Мога да спомена, че с Адриана Николова – Печенката имаме ново парче, което ще излезе скоро като клип. Тя прави страхотни неща. Много симпатични са ми тези опити да се направи нещо, което не е пошло. А то със сигурност стига до по-млади хора. Но в крайна сметка това са инцидентни колаборации, които правя веднъж на 4-5 години, да речем. Другото е всекидневна работа в залата, с оркестри. В Амстердам се радваме на многобройна публика, а залата е с 2200 места. Всяка седмица се започва нова програма. Световен град е и има туристи, които специално идват, за да чуят оркестъра.

Там сте влезли в културната програма, привличаща туристи. Кога ще стане това и тук, в България?

Няма идея за това. Никой не се е сетил да го направи. Може би сега ще го прочетат и ще се досетят. Не е толкова трудно да се състави уикенд в София, да речем, и в пакета да влезе един концерт на Софийска филхармония, примерно. Защо не? Много от тях няма да купят, но ще има и такива, които ще купят и те ще напълнят залата. Просто трябва да има хора, които да мислят. Тук няма структура. Мисли се за насъщния, дали ще се вземе заплатата…

Влизал ли си в конфликт заради музиката?

Заради идеалите си – да, заради морала си – също. Два-три пъти съм влизал в конфликт: защото съм уважавал себе си прекалено много, както и това, което правя, и не съм позволил да го обезценят. Когато влизам в конфликт, казвам, че няма да направя нещо по този начин и си тръгвам. Т.е. не си слагам бойните доспехи и да влизам в бой, за да спечеля битката. Просто казвам и си тръгвам. Другото няма смисъл и е за друг тип хора. След това знам, че съм излязъл от ситуацията честен към себе си.

И към позицията си.

Не трябва да се обезценява ничий труд.

Слушането на музика преди заспиване добър вариант ли е?

снимка: Диляна ФлорентинДа, разбира се, само че не и за мен. Много хора го правят, даже заспиват със слушалки, както виждам, пътувайки със самолет. Всеки път се чудя каква музика слуша човекът…

… че чак заспива…

… дали поп, дали джаз… Доказано е, че класическата музика успокоява и дори лекува, не знам дали знаеш. Събужда такива емоции, каквито нищо друго не предизвиква. По-специално Моцарт действа лечебно на хората.

Но ако аз слушам музика, тя ме държи буден, защото започвам да слушам професионално, правя си разбори, анализирам…

За какво ти се случва да не спиш?

За неща, които са по-тривиални – нещо, което не съм свършил. Когато имам да решавам нещо на емоционално ниво и което е важно за мен, го решавам бързо, без особени съмнения. Но когато нещо не зависи от мен, а от други хора, тогава ми се случва да не спя.

Не изпадаш в генерални размисли.

Не, не. Действам според това, което мисля. После нямам съмнения, че съм сбъркал. При мен е много ясно.

На логическо или на емоционално ниво?

Опитвам се да е и на двете (). Сега като че ли, с годините, преобладава логиката. Преди беше емоционално – запалвах се и край.

Броиш до 10 или до 3?

И до повече от 10 броя. С годините тези цифри стават по-големи. По никакъв начин

не бих искал отново да съм на 20.

Много е трудно, защото, когато си млад, искаш да правиш всичко, то не става и ти се ядосваш.

Но имаш хъс тогава, а с годините изчезва…

Да, но после разбираш, че ако нещо не е станало, значи не е трябвало да се сбъдне.

И се примиряваш?

Не, търсиш нещата, които са за теб, а не онова, което си мислиш, че е за теб. Много хора мислят, че са еди-какво си, а не виждат това, което е пред очите им.

Често човек не си знае добродетелите,

а се стреми към нещо съвсем различно. Това е все едно да искаш да станеш космонавт, обаче да не си толкова здрав…

… или да те е страх от високо…

Но искаш. И не искаш нищо друго.

Имаш ужасно събитие в живота си – съпругата ти почина. След колко време започна отново да се усмихваш?

снимка: CultinterviewВинаги се усмихвам. Сигурно понякога е през сълзи, но така съм устроен. Усмихвали са ме приятелите ми, хората, които ми помогнаха през онзи период и с които споделях… Важното е да разбереш, че животът продължава, но никога няма да е същия. Трудно е за нас, като хора, да се разделим със скъп човек. Но когато разбереш, че близкият ти си остава вътре в теб и че няма да загубиш това, което той е бил за теб, а само трябва да му намериш място в сърцето си, тогава можеш да се усмихнеш наистина. Отнема много време.

Болката не свършва. Като кажат: „сега съм по-добре“. С какво си по-добре? Не си. Просто си свикнал с тази идея.

Никога няма да е по-добре, за съжаление. Но срещаш други хора.

До безкрайност са ме озадачавали хора, които ми казват, че като са загубили близък и животът им е свършил. Тогава отиди и се хвърли от някъде, и нека наистина да свърши този живот. Ако си тук, трябва да си пълноценен за себе си, за околните. Това е много силно мое мнение. Срещал съм отпор – хора, които едва ли не ме винят заради това, че продължавам. Усмихвам се, защото човекът, който съм загубил, иска точно това от мен.

Двамата ви синове по същия начин ли продължиха напред?

В момента, в който загубиха майка си, те пораснаха изведнъж, а тогава бяха на 10 и 12 години. Вече са големи мъже на 23 и 25, със собствен живот. След загубата бяхме заедно…

Винаги сме били общ организъм. За всичко сме могли и можем да си говорим – за приятелките им, за първите им срещи с момиче. Всичко са ми споделяли, макар момчетата да не говорят с бащите си. Но на практика аз имах две роли. Когато срещнах Станислава, с която сме заедно от доста години, те бяха изключително щастливи и се радваха, че има някой около мен.

Много е важно да усещаш подкрепата на децата си.

В това отношение съм голям късметлия, защото можеше да е съвсем различно…

А сега, когато се съберете…?

Най-важното нещо, което не винаги успявам, е да се срещнем и да си говорим кой какво прави и какво го вълнува. Да отидем на кино или на театър е много хубаво, но така се занимаваме с трето нещо, заради което не мога да разбера какво се случва с другия. По-добре да седнем и да си кажем съществени неща. За мен това е много важно!


снимки: Радостина Колева

и Диляна Флорентин (стилист: Персиан)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *