Очаквате забавния човек, който ви е разсмивал толкова силно? Той отново е срещу мен, почти 20 години след първото ни интервю, но… Защо винаги го има това “но”?! На хората им се случват перипетии, както и хубави случки през годините, и е повече от нормално те да ги променят.
Да, Филип Аврамов е различен. В момента – още повече. Но е толкова хубаво, че човешката му същност е обогатена и обагрена с всякакви цветове и нюанси. И с търсена смиреност.
Във филма “Рожден ден” имаш малка роля. Кога и малките роли са роли и кога се превръщат в големи?
Малките роли са т.нар. пистолетни роли, които дават облик на произведението и ги прави много ценни, тъй като се появяваш за много кратко време, а трябва да взривиш ефира. Малките роли са симпатични, но там нямам време за компромис, няма място за идеализиране. Влизаш, експлоадираш и излизаш. И оставаш в съзнанието на хората.
Такава ли се опитваш да бъде всяка твоя малка роля?
Във филма е по-различно, защото там можеш да сглобиш много неща. Докато в театъра малка роля няма. Там има голямо присъствие на отделни индивиди, които се стремят да доставят радост на публиката, да направят така, че тя да плаче или да се смее, да съпреживее техния разказ.
Да, но ти в театъра вече имаш възможност да си избираш това, в което играеш.
Да, разбира се. Няма лошо в това да избираш. Винаги съм твърдял, че един творец трябва да има таки възможност. А е най-добре да избира неща, които би могъл да направи. Защото го има и този момент: “Много ми се иска, обаче няма да мога да го направя”. Не, като решаваш нещо, трябва да си наясно и да си дадеш сметка как ще стане това.
Иначе е така: участвам само в прекрасни представления, които избирам дори и като присъствие на колеги, защото знам какво да очаквам от тях. В такъв случай една пиеса може да се играе 10-15 години без проблем. Имам няколко такива, издържали във времето.
Дори и в щата на Малък градски театър “Зад канала” ли можеш да си избираш?
Същото е. Такова беше условието, преди да приема щата. Не мога да участвам във всичко на света, а и не бива.
С времето ли си го извоюва?
Да. Както и със случилото ми се по пътя. Просто реших да прекъсна връзката със случайните пиеси, които нямат живот и има защо да е така. Когато има поредица от такива събития, се замисляш дали искаш да продължиш по този начин, или да избереш друг път, който си заслужава да бъде извървян, та макар и по-труден.
Снимаш и в момента. От първия филм ”Лагерът” до сега доколко си различен, опитен?
Навремето киното беше сложно. Сега голям филм можеш да направиш и за две седмици. Всеки може да си позволи да бъде режисьор, да има филм. Несравнимо е.
След “Лагерът” изснимах над 20 филма. Доста съм различен. Вече знам едно правило: ако виждаш камерата, и тя те вижда.
Киното е поглед.
Много неща научих, то е занаят. Актьорството майсторство какво е? Като гледаш филма, да си кажеш: “Това и аз го мога”. Можеш го, докато не започнеш да го правиш.
Надсмиваш ли се над себе си?
Предимно това правя. То е тест за интелигентност. Често се иронизирам, защото героите, които играя, са доста нелепи като образи. Крайно трагични, а изглеждат смешни. Надсмивам се над себе си, докато се забавлявам, тъй като не се идентифицирам с тях.
Така опознаваш ли себе си?
По-скоро се обърквам. Многолик съм вече. Изиграл съм много роли, които са ми дали нещо, аз на тях – също. Но животът ми е игра – на въображение, на мисъл, чувство. Само така се ражда изкуство. Действителност, примесена с друга реалност.
Тази професия дава, но и взима доста от идентичност, от усещане за реалност.
Моята реалност не е тази, която е навън. Моята е в зависимост от деня, от това, което играя. Би могла да бъде всякаква.
Как хората покрай теб приемат това, че днес се събуждаш така, утре се превръщаш друг, на третия ден ставаш трети…?
Не го приемат. Обикновено личният ми живот страда. Не е леко, но щом съм си го избрал.
Говорихме за игра. А с децата си играеш ли? По-скоро – вече с малката си дъщеря.
Както казвам в един спектакъл: “Наиграх се веднъж, наиграх се два пъти. Сега продължавам да играя”. Животът е една игра и нямаш много шансове да мръднеш от нея.
Това ли е твоят начин да минеш през него?
Явно. Не съм представителна единица, защото, както знаеш, не ходя на работа от 8 до 17ч. Но кой каквото си избере. Аз съм си избрал това и си го тегля.
Лошото е, че виждам хора, които дълго време се чудят какво да направят с живота си. Така минават години в проби. Най-накрая се оказва, че не са намерили това, което всъщност искат да правят и което ще ги направи по-богати вътрешно, духовно и по-отворени към света.
Какво е това, което губиш от поглед?
Детайли с близки хора, взаимоотношения… Загубих доста хора вече. Може би съм загубил и своята реалност и обективност за ясна преценка.
Значи някой трябва да се “събуди”?!
Сигурно. Но кой ще е той?
Някой, който е наблизо…
Да. Но не мога да карам хората да се занимават с мен. Това противоречи на вътрешните ми убеждения.
Ако е достатъчно наблизо, какво пречи да се занимае с теб?
Е, така е. Стига да иска…
И ти да поискаш. Позабравена дума?!
Не се сещам, а и щом съм я забравил, значи е имало защо. Или просто не искам да си спомням за нея.
Иначе мога да ти кажа кои думи използвам по-често в близките седмици: благодарен съм, съгласен съм и всичко си имам. То е като мантра. Но като погледнеш реално, животът ти се променя. Да бъдеш благодарен е много трудно за това общество, в което живеем. То няма усещане за благодарност. Относно съгласието… Ако не можеш да промениш нещо, не бива да го напъваш.
И идва един момент от живота ти, в който разбираш, че наистина всичко си имаш. Какво значи да се стремиш към нещо, което винаги ще бъде химера?
Така не орязваш ли мечтите си?
По-далечни.
По-далечни, да. Дали ще бъдат свързани с теб или с други хора… Не знам какво е определението за мечта.
Говориш за последните две седмици. Нещо е станало?
Не мога да ти споделя всичко, но – да, в такъв период от живота си съм. Може би е пробуждане или някакво напомняне. Японците имат една теза, когато говорим за смисъла на съществуването, икигай: да си намериш своя път, да правиш всеки ден нещо, да правиш това, което искаш, да се срещаш с хора, да обменяш идеи. И така да се чувстваш не само значим и спокоен, но да си в кондиция да продължиш с този живот, та дори и да имаш мечти.
А може би е дошъл момента да се приземиш, да се заземиш и да се видиш къде си.
Да. И то съвпада с целите ми и с всички неща, за които мисля.
Кога имаш нужда от кислород за себе си?
Всеки ден. Тръгна ли да дишам във вакуум, значи нещо не е наред. Поне веднъж в деня трябва да си поемеш хубаво въздух и да изпуснеш парата. Скоро ще си увелича представленията и това е моето изпускане на пара. Някои не го правят, трупат и накрая стават лоши неща.
Стоиш ли на разстояние от някого?
Да, от хора, които не харесвам. Не общувам с тях, не ги признавам, не смятам, че са годни за общуване. А и не бива да се общува с такива хора. В обществото има много такива примери. Можеш да излезеш навън и веднага ще ги видиш.
Тогава кого привличаш към себе си?
Наскоро ми разказаха история за луд човек. Един му се подигравал в селото и той отговорил: “Да, аз може да съм луд, но ей го на, сега минах през мегдана, събрах 20 лева, а ти ходиш всеки ден на работа от 8 до 5. Кой е по-луд?”.
Предприемаш ли пътувания, които не знаеш докъде ще доведат?
Много обичам да се загубвам в градове, в които отивам за пръв път. Загубвам се с удоволствие. С новите технологии това даже не може да стане. Но навремето тях ги нямаше и разчитах на своя усет, за да се върна. Или поне да знам как да се върна до там, където съм се изгубил.
Когато си изгубен тотално, гледаш какво ще ти предложи животът. Изниква ми спомен как се изгубихме нарочно с един човек и изведнъж зад един ъгъл попаднахме на 250 лебеда в едно езеро. Истински. Това е хубаво изгубване.
А в преносния смисъл?
И в него съм се изгубвал. Там вече ориентирите са, където се появи светлинка, да се хванеш за нея. Казах ти за мантрата: благодарен съм, съгласен съм и всичко си имам. Всичко друго е някакво намислено ирационално живеене. Както обичам да се шегувам, баба ми все това е правила – все си е купувала кола, все си е купувала апартамент. Баба ми правеше много малко неща. Сега новият Господ е парата.
Как ще предпазиш децата си от този нов Господ?
Не мога да ги предпазя. Мога да им дам пример, който да следват, ако искат. Зависи те в каква компания ще попаднат, с кого ще общуват. Така, както аз съм се пазил от лоши хора, ако мога да ги науча да ги разпознават.
Предпази ли себе си?
Давал съм си сметка, че някои компании не ми влияят добре, други пък са ми дали достатъчно възможности и решения за живота ми, ако щеш – и неочаквани приятелства.
снимки: Радостина Колева