У нея има нещо особено, някаква специфика, която действително я прави различна. Дори не е до визия. Наблюдавах я около час и половина и все си мислех колко е подходяща за кино. И отново – дори не е заради това, че игра превъзходно във филма “Ирина” и обиколи половината свят с главната си роля в него. Оцених, че момичето срещу мен е много стойностен човек. От диамантените. И актриса от можещите.
Минала си от футбола, който е мъжка игра, към актьорството, което каква игра е?
И то е мъжка игра. Само че не като полово определение, а трябва да си голям пич. Особено жените. Дори и в класическите пиеси има много по-дълбоки мъжки роли, ако се погледне назад. За да оцелее една жена и да се наложи в това изкуство, трябва сила и кураж. За написаните женски роли трябва сама да си намислиш дълбочината, историята. По-трудно е да се изградят, защото някак си върху мъжките се е мислело повече едно време. В Шекспировите пиеси Жулиета и Офелия също са ми малко повърхностни, а мъжките роли са много богати, мощни и с голяма предистория. Жените малко са неглижирани.
А кой е казал, че футболът е мъжки спорт? И жените го могат, при това не зле. Има силни женски отбори и добри състезателки в световен мащаб.
Обаче дълги години си свирила на китара, а си се увлякла по нещо по-грубо…
То е накъдето те дръпне сърцето. И ако имаш свободата да опиташ от всичко, което усещаш, че ти се удава и те влече, подбираш. Не мога да правя нещо насила. Когато усетя, че ми става неприятно или ми дотяга, не мога повече да се занимавам с него и да се залъгвам, че ми доставя някакво удоволствие. Родителите често казват: “Не може все да ти е хубаво, не може да правиш все това, което ти харесва”. А аз от малка вярвам, че е възможно. Театърът надделя над футбола.
Важно е как се чувстваш, когато излезеш на който и да е терен.
И сцената е терен, и снимачната площадка е терен… Да се загубиш в един свят и да не мислиш за нищо друго… И вече характерът си избира.
А ако утре ти излезе нещо, което ти избие над театъра?
Хващам го и го държа, докато не ми писне. Но мисля, че вече нищо не може да надделее. Има едно изграждане на характера, намиране на себе си… И от 10 години чувствам, че съм се открила. Нищо не може да мине над изкуството.
А с бокса разминаваш ли се? Питам те във връзка с късометражния филм, в който трябва да играеш боксьорка.
Ох, много трудно се оказа това нещо. Мислех, че след като съм тренирала по-силов спорт, какъвто е футболът, ще ми провърви. Оказа се, че изобщо не мога да понеса някой да ме млати по главата и после тя да ми се мотае една седмица. Но на този момент професията ми го изисква и винаги е интересно да се подготвяш за нещо, което ти е чуждо.
Като това да ходиш из града с корем, както си правила преди да снимаш във филма “Ирина”.
След главна роля във филм, второстепенна вариант ли е?
О, разбира се. Има поддържащи роли, които са много по-интересни и по-трудни за изграждане. В театъра я има думата “пистолет”: появяваш се за 2 минути на сцената, но често тази поява променя хода на действието.
Съдбата е била благосклонна към мен да играя само главни роли,
но съм го усещала като част от цялото. Не съм им придавала важност, а съм била взискателна, за да се получи убедително и да ми повярват хората.
Когато напусна театъра в Благоевград, остана ли да играеш в постановките там?
Не, за жалост. След като напуснах, там се смени цялото ръководство и то поиска да изгради нов репертоар. Но продължавам да играя в независими представления. Не се разделих напълно с театъра и не мисля, че някога бих могла, тъй като е различно преживяване.
Въпреки че не съм спирала да ходя по фестивали от края на 2018 година, главно заради “Ирина”, ангажиментите ми са били повече в театъра. През април трябваше да имам премиера, но заради изненадващата история, така и не се случи.
В тези два месеца се разбра, че има три професии, за които трябва да имаш призвание, за да ги практикуваш – лекарската, учителската и изкуствата. Иска ми се да вярвам, че хората са го разбрали.
След карантинния период правиш ли си далечни планове?
Не. Даже и на тези, които са потвърдени, не им вярвам. Имам ангажимент за есента за друг филм, но в моята глава това не е сигурно. След като се случи карантината си дадох сметка колко сме нищожни ние с нашите планове, на които придаваме толкова голяма важност, а изведнъж нещо напълно невидимо ти казва, че няма смисъл от тях.
Да усетиш колко си чуплив и уязвим е много ценно.
Може да се приеме и откъм хубавата страна, не със страх, а че някак те удря по егото и разбираш, че си малка капчица в огромния океан. Колкото и да ти се иска да държиш контрол, винаги може да излезе нещо, което да ти го отнеме.
Всичко ли ти спря за тези два месеца?
А, взе, че ти хареса?!
Да. И съвсем честно си признавам, че се чувствах много добре. Започнах и да тренирам всеки ден, което ме спаси и стабилизира. Отново усетих ефекта от физическото движение и натоварване.
А как върви италианският език?
Спрях засега, защото установих, че искаш или не, идва ред, в който си трябва учител, някой, който да те води. Сам не можеш да научиш език, ако нямаш понятие. Стигнах до един момент, в който не разбирах нищо. Смятам да се запиша на курс.
А защо този език точно?
Много обичам италианското кино и
имам мечта да участвам в италиански филм.
В Берлин се запознах с кастинг-директорка, която беше в подготовка на филм. Тя ме попита дали знам езика и ми каза, че имам половин година да го науча. Имам афинитет към езиците и прави впечатление, когато ги знаеш, защото ставаш универсален.
Имаш фобия от тясно пространство. Управител си на заведение. Защо не си направи по-голямо кафене тогава?
Не беше мой изборът за пространство (
Кога свободната ти душа трябва да се прибере?
Мисля, че не се прибира. А може би съм я дресирала. Има една реплика на Тенеси: “На птиците, израснали в клетка, свободата носи само нещастие”. В същото време тези, които не са израснали в клетка, ако ги затвориш, е друго нещастие. Гледам да си давам свобода.
Моята душа винаги е някъде, свободно си лети.
По-скоро я задушава някакво злободневие. Тази апатия, която е обхванала хората, ме хваща за гърлото. Надявам се, че това ще се промени и те ще спрат да са безразлични, ще започнат да се уважават като човешки същества. Не ми се иска да се съдим толкова строго и грозно.
Кога превръщаш динамиката в ежедневието си в спокойствие?
Когато приемеш, че това е твоят начин на живот и че той няма как да се установи и да не е динамичен. Поне при мен е така. Не съм спокойна, когато имам общоприетото спокойствие. В тази карантина си бях направила график с часове, в които да чета, часове, в които да тренирам. Тази организация ме събира и мобилизира. По принцип съм мързелива и ме е страх да не се отдам на мързела. Сега ще ми липсва самотата. Обичам я и се надявам, че ще съумявам да си намирам време за нея. Ще се боря за личното пространство.
Подхождаш ли към себе си като към млад човек?
Имам много добри приятели и имам нужда от контакт с тях. Докато бях тийнейджърка и студентка, не си падах много по тези нощни избухвания, да не спиш цяла нощ… Не съм излизала по дискотеки. Сега, ако излизам някъде, е там, където можем да си чуем приказката. Друг вид удоволствие търся във вечерния живот.
снимки: Радостина Колева