Владимир Зографски – полет в снега

Той живее в Австрия, но се състезава за България. Ски скоковете са му предадени по наследство от баща му – Емил Зографски. Става дума за същото момче, което постигна 14-и резултат на олимпиадата в Пьонгчанг само преди месеци и ни показа красотата на зимата в един друг аспект. Толкова му стисках палци, че веднага му писах и го пожелах за мой събеседник. Влади е в София за броени дни, колкото да каже: „Здравей“ на приятелите си, да се поосвободи от типичния за ски спортовете костюм и после да отнесе със себе си настроение и ентусиазъм в посока Инсбрук.


Идваш от зъболекар. Когато си скачач, не е ли това едното от притесненията при скоковете, че може да останеш без зъби?

Не. В началото, когато състезателят започне да се занимава с този спорт, има такива притеснения, но с времето това изчезва. А замислиш ли се, че нещо може да стане, оттам нататък си свършил. Дори изобщо няма смисъл да се опитваш да скачаш. Това не се мисли. Колкото повече израстваш в спорта, мисленето се променя, концентрираш се върху задачите и не се занимаваш със странични неща.

Върху какво си концентриран в момента?

Имаме почивка до края на месеца и избягвам да мисля за каквото и да било. Останалото са личните неща. При един спортист винаги е така – спортът и личното. Няма друго. А и при нашия е наложително да го има разграничението.

Гледам, че носиш шапка на твоя тим, с името ти.

Всичко започна през 2012 година. Един приятел ми подари подобна шапка, а след това други хора започнаха да питат откъде могат и те да си намерят такава. До там се стигна, че направих няколко, за да имам и да раздавам.

Това начин да те помнят ли е?

Не. Не искам да бъда известен. Пък и не съм в крайна сметка.

Ама много е странно наистина, защото хората са свикнали да те виждат с костюм.

снимка: CultinterviewВ зимните спортове няма как да бъдеш разпознат, защото сме с каска и очила. Имам близки и познати, които са страшно известни, но не мисля, че е приятно. Доста е по-добре както съм си аз – мога да си ходя навсякъде, където си поискам, кога да си правя каквото си искам.

Чувствам се свободен.

Хората, които са популярни, не мисля, че се чувстват свободни.

Олимпиадата не ти я ли донесе тази популярност в повече?

Не. Не се прибирам често в България и като цяло не знам какво се случва тук. Идвам си за двайсетина дни годишно. Ски скоковете могат да се практикуват дълго и средната възраст в момента е 33 години. Има състезатели, които са минали 40-те. Някои казват, че имам спокойно още 20 години в активния спорт.

Какви нерви трябва да има човек, за да издържи това, което ти се случи на теб на това най-важно състезание – Олимпиадата в Пьонгчанг? Ти стоя и чака да спре вятъра няколко пъти.

Усещането не беше много приятно, защото условията не бяха добри. Беше изключително студено. Но когато си фокусиран върху това, което трябва да направиш, нещата се случват. Реално погледнато нямаше чак толкова нерви, понеже след третия път, в който ме върнаха, всичко се намести.

Изнервих се след първия път, но след това се успокоих.

Ако мислиш за вятъра, за шанцата или за каквото и да било друго, губиш концентрация.

Какво ти се случва в другата половина на годината, когато не се състезаваш?

Тренирам на изкуствена настилка, а има такава и през лятото, когато е по-топло. Условията винаги са идеални. Зимата може шанцата да не е подготвена, получават се контузии, неприятно е, може да вали сняг, да духа вятър, докато лятото няма опасност от всичките тези моменти.

Малка и голяма шанца – по еднакъв начин ли ги приемаш?

Разлики има при начина на изпълнение на голяма шанца и ски-полети. При вторите скоростта е доста по-висока и трябва да си по-агресивен. При нормална и голяма шанца скоковете са си скокове. Може би и силата оказва някакво влияние, но не до такава степен.

На малка шанца винаги е по-лесно, защото екипировката не е от такова значение.

Един гащеризон може да ти помогне на 2-3 метра при 90-метрова шанца, докато при 120-метрова шанца, може да ти донесе и 15-20 метра.

Зависи с какво си облечен?

Да, от какъв материал е. Ако някой не е виждал такъв гащеризон, не мога да му го обясня, специфично е. При най-големите отбори преди олимпийски игри или световно първенство един състезател тества 10-15 гащеризона. Ние нямаме такава възможност, защото само един струва 500 евро. Всеки един се прави персонално, материалът се изрязва и няма как да го вземеш и ако не ти е удобен, след това да го дадеш на някой друг.

Когато си във форма, можеш да се забавляваш и на малка, и на голяма шанца.

А ако не си?

Случвало се е след травма. Имало е и моменти, когато съм бил неподготвен, но е трябвало да се състезавам. Изключваш и се опитваш да направиш най-доброто. Няма друг вариант, освен да отидеш и да се мъчиш.

Какво се случва, след като си завършил първи, и какво, когато си станал 35-и?

Все още не съм бил първи, но колкото си по-напред в класиране, по-добре – получаваме повече пари от спонсорите и имаме възможност да се развиваме, да скачаме по-високо.

Спортът ни не е много популярен в България и спонсорите у нас не са склонни да инвестират толкова много средства.

Трудно е да се намери международен инвеститор, тъй като се състезавам за България. Федерацията винаги е помагала, за което съм благодарен.

Имало ли е моменти, в които си се опълчвал на баща си – ски скачач и участник в две олимпиади – Емил Зографски, и сте имали разногласия?

снимка: Cultinterview

Имали сме повече разногласия като състезател – треньор, отколкото като син – баща. Има моменти, в които не се чувствам добре и в кондиция и от там се получават сложните ситуации. Когато бях тийнейджър, бяха първите ми участия за световната купа. Тогава никой нямаше очаквания към мен. Изкачих се доста бързо за три години и стигнах до първите десет. След това стресът се появи. Разногласията дойдоха тогава, защото всички очакваха да с случи нещо голямо. Получих контузии, а тръгна и натискът на спонсорите да участвам на състезания. Като изключим последната година, постоянно бях с контузии между 2014-2017 година.

Хъсът не се ли губи така?

Не, гледам напред. Сезонът минава и идва следващият.

Виждаш ли конкуренция наоколо от българска страна?

Е, то няма никой. Няма интерес.

Пари от скока не се изкарват, само се инвестират.

Дори и да има добри класирания на големи състезания, пак не се възвръща инвестицията. Спортът в сериозните държави е като традиция и там се влага, влага се…

Ако не е бил баща ти, значи нямаше никога да се захванеш със ските.

Разбира се. Той беше в основата на всичко и докато беше в България и работеше, дисциплината беше на високо ниво, имаше деца, които идваха след него. Той стоеше тук и държеше системата. В момента, в който се наложи да заминем за Австрия, тук всичко приключи. Нямаме и съоръжения, което е нормално, защото те струват големи суми, а могат да се ползват само от скачачи. Няма кой да инвестира 20 милиона в шанца. Ако случайно се направи, дисциплината може и да потръгне, но няма гаранция.

Риск си е значи. Опитваш ли се да излезеш от типичното и характерното за теб?

Не. Не мога да изляза от себе си, защото спазвам диети, режим на тялото, чисто физически. Дори когато съм в почивка, няма как да се отпусна. Единствената разлика тогава е, че не пътувам и имам възможност да отделя време за приятели, за семейството.

Ама какви диети? Ти си 20 килограма и без тях.

Теглото е от изключителна важност. 1 кг може да даде огромна разлика на шанцата. Колкото си по-лек, толкова повече летиш и имаш по-добра техника. Аз съм от тежките състезатели с моите 52 кг и ръст 166, а другите са по 55 кг за 175.

Какво криеш в шкафчето си?

Нямам шкафче с тези постоянни пътувания (). Наблизо винаги държа книги, когато съм си вкъщи. На лагерите нося компютър и телефон. Преди години, между 2007-2012 година, използвах доста често компютъра, докато в последно време само си го нося.

Липсата на време на какво друго повлиява?

Когато имаш желание за нещо, винаги можеш да намериш малко време. Боря се, когато ми е важно. С приятелите си се виждам точно в дни като днешния, когато съм си в България. След дни тръгвам за Полша по лични дела и чакам 15 май, началото на подготовката за сезона, и Световното първенство през 2019 година в Зеефелд (Австрия).


снимки: Радостина Колева