Той е от новото поколение актьори, които са нейде между сцената и социалните мрежи. В съвременния свят, а и когато си на 26 години, това е повече от естествена визия. При какви ситуации обаче характерът и личността тропват с крак и те поставят в по-твърда позиция…?! И какво става, когато талантът срещне алгоритъма. Говорим си с Даниел Върбанов.
Последната ти театрална премиера “Не залагай на англичаните” в “Артвент” те вкара във футболна тематика. Доколко ти е близка?
В този нов проект си партнирам в Петър Петров – Перо и Калоян Трифонов. С единия бяхме заедно в кастинга за филма за Стоичков, а с другия – в сериала “Вяра, надежда, любов”. И с двамата се опознахме в различна светлина и сега се събрахме заедно. Имахме за цел да направим представление, което да е забавно, естремно, футболно и с намигване за простащина и мъжкарска тъпотия дори. Но същевременно искахме да прокараме нишката какво всъщност е да имаш приятел.
Израснал съм с футбол, но никога не съм мечтал да бъда футболист. Бил ми е обаче най-голямата страст след актьорството и киното. Подкрепям “Милан” от малък. Вярвам, че когато човек хвърля толкова енергия и мислене в тази посока, предизвиква съдбата си. Ети как се случиха нещата – участвах във филма за Гунди, след това в кастинга за “Стоичков”, а сега – във футболно представление.
Щастлив съм, че мога да изследвам тази тема, докато съм още млад. Иначе изобщо не е единствената, която ме вълнува. Да не зациклим.
Спомена “Милан”. Ходил ли си на техен мач?
Ходил съм на мачове. Мога да ти разкажа интересна история. Веднъж в Разград ходихме да гледаме “Милан” – “Лудогорец”. Бях в агитката на “Лудогорец” и трябваше да се правя, че подкрепям тях. “Милан” спечелиха и трябваше много тайно да празнувам, за да не си навлека неприятности и да изям някой шамар. Бях малък тогава, но и генерално не е добре. Бил съм предател в редиците на феновете на българския отбор.
Продължавам да подкрепям любимия си отбор, но става все по-трудно това да се случва. Все пак не съм се отказал от тях още.
Беше близо до целта да изиграеш Христо Стоичков. Остана ли ти неприятно чувство?
Не точно, но е редно в тези ситуации човек да си припомня, че всяко нещо се случва с причина. Не съм имал ситуация, в която в ретроспекция да не съм бил благодарен за развоя на събитията. Ядосах се в първите 5 минути, след като отпаднах и разбрах, че няма да съм аз, но осъзнах, че трябва да съм радостен за момчето, което ще спечели, защото сме приятели. Това просто не е било моето. Няма какво да се ядосвам.
Когато кастингът е такъв голям, ние прекарваме много време в този проект и всеки от нас е с някаква цел в него. Много прилича на едно влюбване. Влюбен си в една жена, месеци се събуждаш с мисълта за нея, пиеш кафе и пак си мислиш за нея… Само това ти е в главата с месеци. Същото е и с този проекти и с идеята за него. После от там ти казват: “Sorry, ама ние сме влюбени в друг”. Това става все по-лесно за приемане с годините. От тези актьори съм, които още не могат да го преодолеят. Разочарованието винаги го има – за кратко или за по-дълго.
Много актьори се огорчаваме, когато сме извън отбора. Тогава какво да празнуваш?
От какво?
От професията. Не са пропорционални усилието, страстта, желанието, трудът, парите, които инвестираш в себе си… Хората нямат представа колко средства инвестира всеки един актьор в това да се опитва да я работи тази професия. Казвам “опитват”, защото доста от актьорите не изкарват пари от нея. Голяма част се отказват по пътя.
Traitors украшение ли ще бъде към кариерата ти?
Надявам се да бъде. Не съм инфлуенсър и не съм реалити звезда. Не ми се иска да бъда. Подхождам сериозно към моята професия.
Участвах в Traitors, защото харесвам формата, харесвам приключението и исках да се забавлявам. Нямам за цел да се занимавам с реалити формати или да ставам известен покрай това мое участие. Предпочитам да бъда популярен с ролите си. Иначе става спорно що за актьор съм. Не е ли така?
А чувството да се сгодиш в ефир за Александра Лашкова съблазняващо ли е?
Доста хора ме питаха откъде съм имал тази смелост. Явно това звучи много страшно и предизвикателно за повечето. А за мен беше много приятно. Спомням си, че не съм се чувствал по-спокоен на сцена от тогава. Някак си ми беше толкова вълнуващо! Знаех, че това е правилното решение и нямаше как това да ме притесни. Усещането да говориш пред толкова хора е едно, но да бъдеш искрен пред толкова хора е друго. Нямаше никаква позьорщина и за секунда забравих, че не сме сами. Просто предложих на своя партньор в живота.
Каква е действителността ти като млад актьор?
Актьорите в днешно време са предизвикани да станат инфлуенсъри. Да си инфлуенсър и да си актьор се самоизключват едно друго. И двете професии са трудни.
То професия ли стана вече?
Е, да. Нека не се лъжем. Има хора, които изкарват повече пари от лекарите, от адвокати, професори… Изисква качества и не я омаловажавам, но е противоположна на актьорската. Хората си мислят, понеже е свързано с камера, че горе-долу е едно и също. Дори и аз съм изправен пред това всеки ден. В днешно време интернет ти дава възможността да станеш популярен по-бързо, отколкото с театъра и с киното.
Всеки актьор има нужда от популярност.
Не му е цел, но му помага. Като се занимаваш с изкуство, искаш да достигнеш до хората, искаш да разказваш. Ама нали трябва да дойдат тези хора?!
Къде е балансът обаче – нямам представа. Самият аз го търся. Човек не трябва да зацикля прекалено в миналото и да спазва неща, които са работили за 1-2 поколения назад. Те са живели в друг свят.
Едновременно с това трябва да се внимава да не се стига в крайносте. Може би в телефона си имам над 100 много смешни клипчета, но не съм ги качил никъде, защото знам, че са прекалено разкриващи моя личен живот. И ще започна да се превръщам в инфлуенсър. Ака хората смятат, че това е по-интересно от моите роли, значи аз се провалям и не съм никакъв актьор и никакъв творец.
Съобразяваш ли се със собствените си желания?
Естествено, аз само с тях се съобразявам. Кой не се? Всички сме егоцентрици. Някои хора го осъзнават и имат преценка. Иначе всеки живее за себе си. Защо не и аз? А истината е, че трябва да живеем за по-доброто.
Инвестираш ли в бъдещето си?
Постоянно. Залагам на нещо, което няма гарантирана възвращаемост. Тази професия не позволява да живеем ок. Отделно трябва да поддържам ума си, тялото си, съзнанието си. Извън това – развитие на умения, развитие на мироглед… Всеки ден ми хрумват мисли, идеи, наблюдавам хората, “крада” си от тях.
Докато наблюдаваш другите, наблюдаваш ли и себе си?
Всичко тръгва от това, искаш да се развиваш. Искам да изследвам, защото съм любопитен.
снимки: Радостина Колева