Севар Иванов – актьорът, който следва принципите си

Когато разполагаш с добро възпитание и то те е направило пристоен човек, тогава едва ли попадаш в лигата на “лошите момчета”. Но пък ставаш отговорен и това един ден ти носи… номинация за “водеща мъжка роля” на наградите “Икар”. Дори не за “дебют”, а директно те прехвърлят в главните роли. Севар е актьор, който не се движи по ръба, а в рамките на разумността. Такъв го видях през моите очи.


Номинацията “Икар” за “водеща мъжка роля” въпрос на израстване ли е?

По-скоро е въпрос на забелязване от страна на критиката. Изкуството е субективно. На някого нещо му харесва, но това не значи, че то е добро или лошо. “Портретът на Дориан Грей” е с три номинации и мога само да се радвам. Не си давам сметка какво точно съм направил, защото това е нещото, което съм репетирал. Не съм делил и ролите. Да си казвам: “Тук ролята е малка, значи няма да си давам зор”. Разглеждам всяка една като предизвикателство. Така се случи, че в тук съм на сцената в 90 % от времето. В “Еквус” беше другата ми главна роля, изключая детските представления.

Защо млад актьор пожела да напусне щата на Младежкия театър?

Този театър е една школа, от която взех много за трите години на щат и още толкова – като студент. Бяхме още в края на първи курс, когато Венци Асенов взе четири момчета от нашия клас в “Някои го предпочитат горещо”, след това двама продължихме в “Пинокио”. В четвърти курс вече имах пет представления. Не спирах да играя и беше доста трудно следване в академията. Имаше голямо търчане между двете. Бях намалил пробега на 7 минути с преобличанията. Това е един страс, който не знам дали бих си го причинил отново.

Напуснах театъра, защото срещнах неразбиране.

Може би защото досега нещата са ми се получавали винаги лесно. Когато се сблъсках сериозно, за да постигна нещо в театъра в административната му част, видях, че съм прекалено малък, за да водя тази битка. Виждах, че няма да бъда взет насериозно, когато съм на 24 години. Виждах, че не се приема добре. При такива различия на вижданията не намирах причина да продължа. Загуби се удоволствието и започнаха да се наслагват лични отношения върху професионалните. Никой не се нуждае от това.

Но продължаваш да играеш в представления там.

Продължавам, да. Винаги съм се стремил да поддържам добри отношения с всички. За да продължиш да бъдеш себе си, трябва да направиш някаква жертва.

Е, представяш ли си, ако още отсега не си себе си?

Да, представял съм си. Виждал съм примери. Но не всичко е на всяка цена. И не за всяка цел има само един път. Някои предпочитат лесния път, който да е за сметка на тях самите. Пътят, по който в момента вървя, е по-обиколен, не е сигурно, че ще стигна до същата цел, но пък повече изгражда. И ще стана по-силен във всяко едно отношение.

Опитвам се да се отуча, но

често си позволявам да помрънкам, че е тежко, че съм изморен.

Хората около мен ме познават и знаят, че имам тези моменти на саморазрушителни мисли. Оставят ме. Знаят, че аз ще си го кажа, а няма да го задържа в себе си. Мрънкането ми е празни думи, не се вглъбявам в тях.

Как така майка ти, Светлана Смолева, не е успяла да те “отвлече” към дублажа?

А, направи го (). При първия филм, който озвучавах, бях на 5-6 години. Малка роля беше. Даже не помня дали беше в “Тарзан” или “Маугли”. Сега по-рядко се занимавам с дублаж, не както майка ми. Поддържам си го като практика в две-три студиа. Дава едно друго спокойствие.

Защо спокойствие?

Всички артисти, когато имат работа, това им дава спокойствие. Различно е от киното и театъра. Майка ми преподаваше “дублаж” в НАТФИЗ и част от нейните студенти вече се реализират в това. Тя се погрижи техните гласове да стигнат в студиата. Трябва да им се даде шанс, най-малкото да пробват. После самите те могат да се откажат, професията може да ги откаже…

Но мен самият

не знам някой да ме е тласкал напред.

По-скоро има хора, които са ме вдъхновявали, за да потърся начините и да се пробвам. Понякога тази мотивация е по-важна, отколкото някой просто да те тласне. Тя дава отражение.

Имаш малка сестра на 11 месеца. Вдетиняваш ли се покрай едно бебе?

снимка: CultinterviewС нея си почивам. Сигурно защото не е с мен 24 часа в седмицата и не разбирам тази постоянна умора, която родителите казват, че я имат. Откакто съществува, и да съм имал тежък ден, и да тръгна да се оплаквам, с нея забравям всичко. Изключвам си мозъка. Внася ми страхотно успокоение – играем си, излизаме, разхождаме се. Изкараното време с малката ми сестра е равносилно на изключване на телефона и заминаване нанякъде. Започвам да се чувствам силен и непоклатим, защото знам, че съм с нея. Няма нужда да внасям своето напрежение в нейния живот.

А как ти действат пътуванията?

По същия начин. Още не съм комбинирал да пътувам и да съм с нея, но когато имам възможност, тръгвам. Случвало ми се е да имам 3 свободни часа, в които паля колата и отивам на Витоша или някъде около София. А в чужбина има места, които съм посетил и искам пак да посетя. През януари бях в Москва с документалния филм „105 минути София – историята на града“. Друго е. Виждаш нови хора, нова култура. Като студент съм ходил на фестивал там, но бях само за 30 часа, в които извървях 27 км пеша. Тогава доста успях да видя, защото баба ми е учила в Москва и ми направи маршрут къде да обикалям. За това време нищо не се е променило. Само са бутнали един хотел и на негово място са направили уникален парк. Едва ли някой ще тръгне скоро да мести Червения площад.

Този път още имаше коледна украса и Москва светеше: огромни добре осветени сгради.

Споменахме за малката ти сестра, обаче вие не сте само двамата. Имаш и двама братя. Като че ли сте приучени да се грижите един за друг.

Приучени сме да се подкрепяме. Това е доста по-важно от грижата. Всички в това семейство мислим по различен начин и никой не налага мнението си. Естествено, имаме някакви общи черти в характера, но като цяло сме се научили да се подкрепяме дори и когато не се разбираме. Най-големият се занимава с фотография и визуални изкуства, средният – с рисуване върху хора и има две студиа.

Започнал ли те е?

Не, аз не искам. Никой не налага изкуството си на другите. Често се чуваме по телефона, но иначе се срещаме предимно по празници – рождените ни дни, Коледа, Великден.

Защо казваш, че не се вписваш в актьорските среди?

Общо взето създавам приятелства по професионални причини. С когото се разбирам на сцената, мога да се разбера и в живота.

Има хора, с които не ми е приятно да общувам.

снимка: CultinterviewНе следвам тези тенденции на голяма част от младите артисти с ходенето на конкретни места. Още в НАТФИЗ се изолираме и свеждаме всичките си социални контакти до академията.

Забиеш ли се само в арт-средите, започнеш ли да си мислиш, че си по-различен, окрилен от сцената и извисен, това вече е грешка. Всички сме еднакви всъщност, устроени сме по еднакъв начин.

Актьорството не знам дали е по-възвишено, но театърът е медия, която дава възможност хората да те чуят. Възвишени са тези текстове, които са написани преди векове и все още се отнасят за нашия живот. Актьорът е средство, чрез което този текст стига до съвременния зрител. И има шанса да направи нещо значимо, което променя. Актьорът без роля е безработен човек. Гледам да съм отговорен. И на първо място – към себе си. Ако човек се третира зле, започва да третира и останалите зле.

Какво включва тази отговорност?

Да мисля, преди да говоря. Да не правя глупости. По някакъв начин съществува това объркване, че свързват актьора с ролята, в която са го гледали. Има немалко примери, когато на улицата колеги започват да ги наричат с името на героя им.

Публичните личности трябва да си дават сметка за това, че са известни.

Примерно лицето ми виси на автобусите с призив хората да не карат в бус-лентите. Сега не мога да си позволя да го правя, защото аз съм този, който призовава. Тази отговорност е важна. Когато си пример, трябва да следваш на първо място собствения си пример. Име се изгражда и няма смисъл да го градиш, ако няма да го използваш за нещо смислено.

Имаш ли свой метод за запомняне на текстове?

Лесно помня, поне засега. Имам фотографска памет. Случвало се е, след като съм прочел няколко пъти пиесата, да ми изчезне някоя дума. Тогава мога да ти кажа колко е дълга, от колко срички се състои и горе-долу как звучи. Ако толкова не мога да запомня конкретна реплика, я преписвам няколко пъти.

Обаче извън пиесите забравям ужасно много. Паметта има обем. Но краткосрочната ми памет не е засегната ().


снимки: Радостина Колева