снимка: Cultinterview

„Има емоции, които могат да те държат цял живот, както има и такива преживявания, които са мимолетни и споменът за тях избледнява след седмица, месец, година…“

Ако мога да използвам спортни термини, бих класирала журналиста Георги Милков в дисциплините „бягане с препятствие“ и „състезание по неравен терен“. Той пътува. Но залита по пътувания, които му повдигат адреналина и го хвърлят в непознатото. Непрекъснато е в такива схеми, защото те го правят различен. А всъщност може би именно те го правят такъв, какъв то е?…


Виждаме се в 9,30 ч. сутринта. Ранното ставане стандартното ли ти е?

Това ставане е по изключение и направих усилие, за да се видим. Никога не съм обичал да ставам рано. Правя го с охота и без тюхкане само ако имам да хващам самолет. Иначе го приемам като усилие на духа и тялото.
В някакъв момент се опитах да си наложа режим, но разбрах, че не съм човек за режим. Дисциплиниран съм по природа и ако трябва да направя нещо, правя го. Ако имам избор, спя докато ми е хубаво, около 10ч и след това.

Е, как си дисциплиниран, пък не искаш режим?

Да съм дисциплиниран е привнесено в характера ми. Очевидно не е било част от мен, а се е превърнало в мотивация.

Но за пътуване скачаш: защото се измъкваш от тук или защото ти харесва да си другаде?

Не го приемам така.

Когато имам да хващам самолет, знам, че ме чака ново предизвикателство, нещо различно.

И това има силата на животворна енергизираща напитка. Пътуването за мен е адреналин и е свързано с положителни емоции. Като сложа на кантара двете неща, които обичам, това да пътувам надделява. Но не го правя, за да избягам от България, защото я възприемам като най-прекрасното място на земята. Всеки път като се връщам ми е много мило.

Кое е последното предизвикателство, което си си поставил?

В повечето случаи отивам на ново място и това е свързано с опознаване. Все едно се запознаваш с нов човек. Гледам да чета предварително за местата, на които отивам и знам в общи линии какво мога да очаквам. Но най-хубавото е, че колкото и да четеш, животът те изненадва и откриваш нещо, което не е написано в големите книги, а още по-малко в сайтовете. И това е личният откривателски момент, който ме възпламенява.

Последното място, което ме изненада, беше Джибути.

снимка: личен архив

в Япония

Това е една малка, прашна и забутана дори и за африканската география държава, която обаче има късмет да се намира на важно геостратегическо място. От едната страна е Сомалия, а от другата – Еритрея, която наричат африканската Северна Корея. Отсреща пък е Йемен, където за съжаление в момента се води опустошителна война. Джибути се оказва единствената точка, на която корабите по един от най-важните и натоварени морски пътища в света могат да спират между Порт Судан и Момбаса. И това е само част от обяснението защо там, на това малко парче обрулена земя, има толкова военни бази и пристанищни терминали, истинско съсредоточие на сили и търговски интереси.

Наскоро получи плакет за заслуги от името на 13 африкански държави. В това ли е смисълът?

Беше много приятна изненада. Доколкото разбрах, подобен приз се дава за пръв път. Това са много различни страни и като управление, и като култура. Няма да крия, че се зарадвах. Този момент ме върна към най-хубавите спомени, които съм имал в Африка.

Не те ли е страх да ходиш по места, на които не се знае дали има цивилизация дори?

Най-симпатични са ми местата, на които няма цивилизация. Великата пустош е впечатляваща сама по себе си. Въпреки, че дори из най-отдалечените пясъци можеш да намериш следи от по-близки или по-далечни цивилизации.

снимка: личен архив

в Сахара

Визирам Сахара, която е сред най-любимите ми места на планетата. Точно там човек е склонен да погледне на света с други очи, а и на себе си – да осъзнае каква миниатюрна и невзрачна прашинка от мирозданието е. Там нямаш нужда нарочно да търсиш себе си, защото този размисъл сам те намира. Повечето хора, живеейки в големия град, рано или късно осъзнават нуждата от време за покой и размисъл, защото стресът и истеричния ритъм на ежедневието понякога може да бъде опасен за човешката психика. Мнозина търсят решение в разни източни практики – рейки, йога, медитация… Това е само защото не могат да си позволят да избягат далеч от къщите и от работата си и да седнат на средата на пустинята, за да помълчат заедно със себе си. Да помислят за истински важните неща.

Ти като седна да помислиш, какво измисли?

Наместват ти се критериите, без да си даваш сам сметка за това. Просто намираш баланса в себе си, всичко се подрежда без понякога да знаеш как точно е подреден този пъзел и как сработва машината на великата хармония. Просто се случва.

И се прибираш различен и отново попадаш в „лудницата“…

Това те държи доста дълго време зареден. Но понеже „лудницата“ изморява и изхабява и със сигурност зависи колко силно е било енергийното въздействие на последната ти пътуване. Може да се наложи да отскочиш пак за дозареждане. () Има емоции, които могат да те държат цял живот, както има и такива преживявания, които са мимолетни и споменът за тях избледнява след седмица, месец, година…

Случвало ли ти се е изненадващо да решиш да заминеш нанякъде?

снимка: Cultinterview

Георги Милков – между Европа и Африка

Случвало ми се е. В това се състои красотата на живота, който водя. Хубаво е че, понякога мога да си позволя да правя такива неща. Спомням си един конкретен пример. Тъкмо бях навършил 30. Беше ме налегнала тегавина, скучновато ми беше. По онова време, между 2001-2003 година, водех прекалено динамичен живот: бях отметнал една война в Афганистан, втора война в Ирак, ходех всяка седмица до Либия заради СПИН процеса срещу медицинските сестри. Пътувах непрекъснато, участвах в какви ли не начинания…

Смятах, че този свят се крепи на плещите ми

и аз трябва да го оправям всеки ден. Подобни мисли могат да изпържат всеки мозък. И в един момент се случи така, че за две-три седмици се застоях вкъщи. Тогава си помислих, че щом не ми се случва нещо страшно интересно, то това са загубени дни. Явно бях свикнал на „адреналинови инжекции“ и се намирах в състояние на събитийна абстиненция. И за да се измъкна от това положение забих пръст в световната карта, хванах си раницата и заминах. Мястото, което бях избрал за излизане от това мрачно състояние, беше невероятно. Върнах се нов човек, изключително събран като мисли, чувства и идеи. И това ме държи до ден-днешен – така ме зареди, че батериите ми още не са паднали.

Знаеш ли какво се случва с медиците ни от Либия?

Нямам представа как преминава ежедневието на всеки един от тях. И може би така е по-добре, защото тези хора имаха нужда да бъдат оставени на спокойствие и да заживеят живота си така, както намерят за добре. Последният ми контакт бе с Кристияна Вълчева и с д-р Здравко Георгиев. Другите от групата не съм ги виждал отдавна. Като си помисля, че животът ми, в продължение на 7 години, беше свързан с тези хора, би ми било интересно да ги видя всички заедно след толкова време. Но трябва да си дадем сметка, че тези хора преживяха прекалено много и трябва да ги оставим да се опитат да възстановят разбитите парчета на собствените си съдби.

Дали някой от тях се е връщал отново в Либия?

Не знам със сигурност, но мога да предположа убедено, че едва ли някой е дръзнал. Няма какво да правят там. Освен това във времето, в което Кадафи все още управляваше, те биха били арестувани, ако се завърнат. А ситуацията в Либия, след Кадафи, е такава, че всеки външен човек би могъл да пострада сериозно. Нещата са извън контрол.

Бенгази сега е един врящ казан

– стрелят се квартал срещу квартала, племе срещу племе. Просто цялата страна не е място, където си струва да се връщаш от сантименти.

Свиква ли се с гърмежите и стрелбите? Какво ти казват хората, които живеят на такава територия?

снимка: личен архив

емоции от Судан

 

Човешкото същество така е устроено, че може да свикне с всичко. Дори и с най-ужасните неща. За съжаление, понякога забравяме доброто и се приспособяваме към лошото като смятаме, че това е нормалното естество на нещата. Свиква се и с бомби и гърмежи, и с мъка и трагедии.

Чувстваш ли се по-мъдър с течение на годините?

Дори и нищо да не прави човек, а само да ходи по улиците да гледа как дърветата си сменят боята през различните сезони, пак ще стане по-мъдър с годините. Това е вид натрупано познание. Неминуемо с времето човек е обречен да помъдрее. Не да стане по-умен, защото може и да оглупее, но със сигурност събира опит, акумулира грешки и печал.

Тогава най-пресният ти новополучен опит?

Опасявам се, че нямам пресни и нагледни примери за помъдряване (). Правя всичко възможно да не помъдрея. В някакъв момент може да ми се случи и на мен… Усещам обаче, че натрупвам рутина, която не винаги е полезна за това човек да е голяма свежарка, както се казва.

Културата по света една и съща ли е с тази, която се случва у нас? Хората намират ли време да четат примерно?

снимка: личен архив

в Буркина Фасо

България не е страна, която е уникална по отношение на поведението на своите граждани. Хората, с малки изключения, са еднаква навсякъде по света. Но не това ги прави близки или различни. Има вариации в ценностите и вярванията. Има хора, които са прочели много книги, пък са загубили елементарната си човещина…

Е, тогава как ходят да гледат кино, като знаят, че навън има война?

Явно това е начин да се съхранят, да оцелеят, да потърсят лъч светлина в едно безрадостно и грозно ежедневие. И това е много нормално и човешко. Има я и другата крайност – страна, в която нито се бият, нито ги отвява ураган, нито се случват катастрофални събития, пък никой не иска да гледа филми, да ходи на театър или да чете книги. Светът е шарен… „и спасение дебне отвсякъде“… ()


снимки: Радостина Колева и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *