Тихо, че птица се чува, а Радина опитва да познае каква е по звуците, които издава. Не ѝ е трудно, а и го прави с удоволствие. Това мълчание ми е ужасно нетипично, да не говорим, че я разпознавам като еуфорична и положителна, без веселостта ѝ да я прави несериозна. Абе, има известна, такава една детска несериозност у Радина, която само тя знае как да поддържа и интерпретира. Готова е на момента да пусне хартиена ракетка да лети.

А такъв приятел се крие у нея, за какъвто всеки би си помечтал… „Откраднат живот“ ни я показа като актриса, Пловдивският театър ни разкрива развитието ѝ и към момента, а днес ще извадим щурата ѝ страна. Ама най-щурата.

---

Абе, Радина, какъв е тоя снукър, от който се интересуваш. Актрисите са дейни същества, емоционални, а това ми се вижда ужасно заспало нещо.

Как ще е заспало? Интересувам се от различни спортове. Щом някой нещо ми покаже или видя, става ми интересно и започвам да го изследвам. Със снукъра беше същото. У нас се провеждат състезания и приятелски двубои със състезателен характер. Любопитно ми е, защото там има стратегия, има точност, прецизност. Снукърът е джентълменски спорт и това ми харесва – ако някой от състезателите направи грешка, която съдията не забележи, той сам си казва. Въпреки че от това зависи мачът му. Много е впечатляващо.

В повечето спортове има агресия и спортна злоба, а в снукъра не е така… Да не говорим, че играчите винаги са с костюми и ризи.

Приласкава ме и искам да съм част от този свят. На мачове е много тихо, а аз безкрайно уважавам тишината. Парадоксът е, че в живота съм страшно шумен човек.

Затова не търпиш други шумни хора покрай себе си.

Да! Като вляза някъде, все едно свистят фойерверки. Точно затова обичам да ми е тихо.

Ако има някой по-шумен от мен, се обирам веднага.

Ако имах вкъщи шумоизолираща вата, щях да прекарвам много часове у дома. Обичам шума от природата, от птиците. Има един сайт за птиците в България, в който всяка една има описание, оперение, кога снася, както и звуков файл. Наумих си, че ако на ден запомням по десет птици с всеки техен звук, след някакъв период ще знам всички птици какъв звук издават и ще им подражавам. Много ми беше интересно, но съм занемарила това познание.

Само не разбрах за снукъра. Любим ти е Рони О’Съливан, ходила си да му взимаш автограф… Заради костюма и вратовръзката ли ходи при него?

Не, ходих, защото е луд за връзване. Рони О’Съливан е „ненормален“ човек. Той прави безумни неща.

Намери ли го в Instagram?

Какъв Instagram, на живо го видях. Казах му, че е много готин, и му подарих картичка за рождения ден, която сама бях направила – със снукър маса и снукър топки. Предпочитам живия контакт през интернет. Там съм последвала предимно музеи, галерии, #Серенгети, защото много искам да отида в Танзания. Следвам и хаштагове, свързани с пътувания, с кулинария.

Ама в Танзания птици ли ще търсиш? Защото там има и хора.

Искам да отида. Хора не искам. Искам животни.

От „Аскеер“ за изгряваща звезда, та до активно играеща в Пловдивския театър. От значение ли са едни такива награди?

Тъкмо бях постъпила в театъра. „Чиста съща“ ми беше второто представление. Първото беше „Възвишение“, където жените имахме общ образ. Номинациите за „Икар“ и „Аскеер“ дойдоха много набързо, последваха наградата на Пловдив и награда „Любимец 13“ в Димитровград. И сега ме питаш дали е било от значение… Знаеш ли колко пъти съм си мислила?! От материална гледна точка или дали ми носи позитиви за в бъдеще, няма такива. Това

не е като да вземеш „Оскар“ и да започнат да те искат. Дори не ми се случи да ме поканят в друго представление в столичен или какъвто и да е театър.

Не говорим да ме канят на щат. Нищо. Все едно не е било. Ама потупване по рамото имаше. Моралната подкрепа си я има и я оценявам. Продължих да играя в Пловдив и наесен ще правим единайсети спектакъл заедно. Толкова много работя, че нямам време да си помисля къде съм, какво правя, струва ли си. Смисълът е да работиш, докато си млад и имаш енергия.

Имаше премиера на „Наемателят“. Има ли вариант всяко ново заглавие да привлича хората?

Стигнах до извода, че най-добрата реклама е от уста на уста, колкото и билбордове да сложат. На театър хората идват, гледат и разнасят мълвата. В нашия театър всяко представление е различно. Предната премиера на „Дебелянов и ангелите“ на режисьора Диана Добрева я определям като спектакъл с историческа значимост за българския театър, поради факта, че сме обърнали внимание на един от най-прекрасните ни поети. В „Наемателят“ е най-трудната ми роля, за която съм дала от себе си 115 %. Една премиера не е финал на спектакъла, а едва началото на развитие на  представлението.

Кога една роля от трудна става лесна?

Няма такава опция. Ролята не е само тя сама по себе си, а имаш и партньори на сцената, кондиция, в която трябва да се вкараш. Дори и да плавам добре и да се чувствам сигурна, не означава, че ми е лесно. Мислиш, че нищо не може да се обърка, и точно тогава се срутва някаква част от декора. Или забравяш текст, което не ми се е случвало, но съм сигурна, че сега като го казвам, утре ще забия някъде ().

Отмина ли еуфорията покрай теб и участието ти в „Откраднат живот“?

Хората продължават да ме разпознават, което е изумително, защото от една година не участвам в сериала.

Това, което впечатлява, е какво направи „Откраднат живот“ за мен като популярност.

Има много деца, които идват в театъра специално от Велико Търново, от Хасково, от къде ли не, за да гледат спектакъл с мое участие. У тях вече живее потребността да гледат театър. Не мога да се нарадвам адекватно на това внимание. Не е само за една снимка, а се интересуват от мен като актриса. Това е социалната част на моята професия.

Държиш на грамотността. Ама в днешно време това понятие почти не съществува.

Много ученици ме чакат след представление, говорим си, обсъждаме. Понякога се чувствам като многодетна майка (). Грамотността съществува, да. Това, че имаше един период, в който шльокавицата беше много на мода, не означава нищо. Винаги е имало неграмотни хора, но винаги е имало и будни, които са готови всичко да попият от своите учители.

Обръщаме поглед към това, към което се стремим, а не към това, което не подлежи на промяна.

Ако можеш да промениш някого така, че да обръща внимание на буквите, на писмеността, на словото, на това какво иска да каже с него и да го прави с внимание, обич и грижа, да умее да казва важни неща – толкова по-добре. С тези, които не искат, няма как да стане. Можеш да дадеш само на този, който иска да приеме. С театъра е същото. Не мога да хвана човек от улицата и да му кажа: „Ела на театър – ще ти хареса“. Не мога да го изисквам от него и да го накарам насила. Ако се превърнеш в добър пример, както аз опитах да използвам популярността си от „Откраднат живот“ – идеално. Сега прожекторът е някъде другаде, но когато беше обърнат към мен, много се стараех да казвам само важните неща.

Голяма отговорност е заради тези, които идват след теб.

А лошите примери са много…

Колкото са добрите, толкова са и лошите. Ние сме по-пораснали и това ни прави впечатление. Иначе светът си е същия от край време. Не мисля, че е по-лош. По време на първа и втора световна война е било по-добър ли? Поне живеем в мирно време, ако не друго. Сега всеки иска да си каже какво мисли.

Какво може да те накара да откачиш?

Някой да ми мляска с дъвка. Побърквам се. Този звук от примляскването ме изкарва от контрол: ако си в кола и това се случва до теб, но не ти е близък човекът, за да му го кажеш. В такъв момент веднага търся на кого да звънна, за да си говорим и да не чувам. Сигурно и аз го правя понякога.

Я, мина кълвач…

Кога украсяваш деня си с красиви мисли?

Мислите не си ги избирам. Те сами нахлуват в главата ми. Понякога общуването с хората ми носи много красиви мисли. Ама само с някои хора. Друг път ми иде да изляза от себе си и да ходя в гората.

Като бях по-малка, любимият ми период от денонощието беше превръщането на деня в нощ.

Имаше страхотна мистика в това. А сега няма по-хубаво нещо от това, ако се събудя рано, да изляза на улицата, докато хората още не са се пробудили. Говорим за Пловдив. В 7 часа в София вече е лудница. Сутрин, събуждайки се, го правя с благодарност, че всичко е наред. Усещам как си казвам: „Какво ли ще ми предложи денят днес?“. Нямам търпение да изляза, да видя някакви хора, да пообщувам, да се изненадам… Иначе най-много се замислям, когато чета, а това се случва доста рядко в последно време.

Четеш пиеси.

Пиесите ги уча. Не само ги чета, ами и ги уча (). Обичам философските романи, в които не фабулата е определяща. Като чета и ми е спокойно, всичко отстрани избледнява. И започваш да чуваш и собствените си мисли, и чужди. Отваря се някакъв канал. И с играта на сцената е така, и с репетициите. Имаш чувството, че не действаш от себе си, дори и когато се прибереш вкъщи. Такива мисли съм чувала в главата си, че съм си казвала, че това няма как да е мое. Ако приемем, че душата ни е една дървена врата, преди го възприемах като нещо, което лепя по нея, а сега си мисля, че

ролите са по-скоро гвоздеи, които забиваш,

и като ги изкараш, остава дупка. Не са ми много, не съм като големия Васил Михайлов, но имам своите роли, които са 10 дупки. А те остават следи. Тогава започваш да се чудиш: кой си ти от тези хора… Обезпокояващо е в един момент.

Разминавала ли си се с някого генерално?

Единственото разминаване, без да има връщане назад, е телесното, т.е. смъртта. Разминавала съм се, но знам, че ще има още много разминавания. Човек никога не е подготвен за смъртта. Има хора, с които ми се иска да прекарам повече време, с които имам нужда да общувам повече, с които имам усещането, че мога да си кажа много неща… Трябва да се обединят трите: мястото, времето и хората. Знам, че когато нещо не се случи, то е с причина. Тогава трябва да си търпелив и за разбереш защо се получава разминаване или събиране точно в този момент. Сега много ги вярвам тези неща, но когато съм в такава ситуация, започвам жестоко да си блъскам главата: защо на мен, защо точно сега, какво не направих както трябва, къде се получи разминаване, къде не се чухме кой какво каза. Не съм се разминавала кардинално, не и необратимо. Просто си избираш дали да обезпокоиш и други хора със своите мисли. Знам, че ако искам да чуя някого и той не ми вдигне, ще звъня 48 пъти. Избирам си доколко да съм настъпателна и дали това няма да отблъсне другия човек. Опитвам се, когато някой не ми вдигне, да го приемам, че не е сега моментът. Просто на петото звънене се замислям дали да не сменя хода.

---

снимки: Радостина Колева