Надя е щатна актриса в Драматично-куклен театър “Иван Радоев” – Плевен. Това не я “травмира”, не посича ентусиазма ѝ да играе и да работи в посоката, която си е избрала. А и играе с характер. Обаче виждах, че има едно “но”, което се оказа, че все пак съществува…
Кога на един талант не му достига нещичко? Кога иска още малко да надгради над постигнатото? И… може ли да се откаже от това?!
С представлението “Пукнатини” буквално влезе в затвора. Как видя тази среда?
Би било пресилено да кажем, че е много медно и приятно. От ръководството на затвора в Сливен конкретно се стараят на дамите вътре да не им липсва нищо. Има шивашки цех, в който шият знамена. Опитахме се да сме максимално близки и обективни до това както стоят нещата в действителност, доколкото е възможно. Отвън си имат фитнес, където могат да излизат и да спортуват, параклис…
Предстои ни да посетим и други затвори през новия театрален сезон.
Ще правите турне из затворите ли?
Малко черен хумор наистина, но тях доста ги засяга това, което става в пиесата.
Ама ти в затвора не си спала. Отишла си на посещение. Как се усети след това?
Давам си сметка и оценявам, че свободно мога да се придвижвам от точка A до точка B. Но съм с ясното съзнание, че всеки един от нас може да попадне в ситуация и да извърши нещо, с което да се лиши от своята свобода. Никой не е застрахован. Някои са попаднали в затвора при много тъпи обстоятелства. Не бива да лепим етикети и да съдим хората с лека ръка, защото не знаеш в каква ситуация ще се окажеш след 2 минути. Разбира се, има и тежки случаи, има рецидивисти, както и хора, които умишлено правят някакви неща.
Сериалите ли са вариант за популярност, за да се гледа театър след това?
Телевизията се оказа, че носи тази популярност, но това не е от вчера или от днес. Телевизията вади от анонимност в нашата професия, но пък театърът е мястото, където се изграждаш като професионалист. Разбира се, двете са много различни и прибавят различна стойност.
За мен ролята ми в “Мамник” е късмет и шанс да ме видят по-голям брой хора, че съществувам и че мога нещо. Сега хората имат възможност, интересувайки се от мен покрай сериала, да дойдат и да се докоснат до живото изкуство, с което де факто професионално се занимавам вече 18 години. А непрофесионално – от ранна детска възраст. От тогава все гоня някакви възможности: дали ще е самодеен състав към читалище, към училище…
Детска възраст?
Чудих се: защо не станах счетоводителка, защо не записах право…
Да избера нормална професия. Или поне да не бера такива ядове, и да се измъчвам от съмнения всеки път – ставам ли, защо не ме взимат, толкова ли съм зле…
Тези съмнения имаш ли ги и от човешка гледна точка?
Може да ти прозвучи прекалено самонадеяно, но смятам, че съм добър човек. Иначе имам съмнения дали се справям добре като родител дори. Това е най-естественото нещо. Ако смяташ, че си най-големия гъзар и си постигнал всичко, как ще вървиш напред и ще се развиваш? Бият ми се двете неща. Вероятно има хора, които смятат, че са си много добре, но аз определено не съм от тях. Съмнението ме съпътства ежедневно.
Някаква увереност дойде ли ти в последно време?
В никакъв случай не мога да кажа, че рязко съм си повярвала.
А и хората са склонни да забравят.
Естествено, че ще забравят. Ако не се появя в друг сериал, но то не зависи от мен. Такова е естеството на професията. Точно затова ми е идвало да си хвана нормална работа от 9 до 17 ч., да си гледам семейството и да си имам нормални доходи. Защото при нас знаеш как е. Как се справяш с отглеждането на деца и плащането на сметки, когато никой не те търси за нищо? Това може да бъде адски депресиращо и демотивиращо. И е такова.
Много често изпадам в такава ситуация, в която няма нищо. Ходиш на няколко кастинга, подаваш CV-та по театри, затръшват ти се врати и те падат с пантите. Много ми е “любимо” напоследък като виждам, че има хора, които с наклонена черта изброяват по 1500 професии, сред които и актьор-актриса. Само защото са се снимали в реклама на тоалетна хартия или са се появили в готварско риалити.
Позабравена дума?
Напоследък по-скоро се улавям, че използвам често думите “благодарност” и “вдъхновение”. Това ми дава някакъв смисъл. Опитвам се да съм благодарна за случващото ми се, както и за онова, което не ми се случва. Благодарна съм, че съм на крака, ето ме, семейството ми е около мен, всички са в добро здраве. Нямам излишни амбиции и претенции да ми се случва нещо грандиозно, да трупам несметни богатства.
Отказала ли си се от грандиозното?
Напоследък давам доста интервюта. Чудесно, обаче това не означава нови предложения и покани за нови сериали или главни роли. Продължавам да се разкъсвам между София и Плевен, където съм щатна актриса, опитвам се да балансирам семейния си живот и отговорностите си като родител на две малки деца. Нищо не се е променило драстично.
Инвестираш ли в себе си?
Да, и родителите ми са инвестирали в мен.Като дете съм свирила на пиано 7-8 години и имам добра музикална култура. Опитвала съм всякакви спортове. Искала съм и никога не са ме спирали. Учих английски език в частно училище. Отделно ходих два пъти на обмен в Англия, за да мога да уча езика и в естествена среда. Нивото ми е доста добро, но за жалост, не успявам да избия вложеното, защото не мога да се докопам дори до кастинг за чуждестранните филми, които се снимат в Бояна. Опитвала съм, но не става. Там е затворено общество. Като в дублажа.
Какво настояваш да ти се случи в живота?
То не става така. И да настоявам, има някакъв начертан план за мен. Нищо не ми е на всяка цена. Даже ми е грозно и отблъскващо, като видя как някои колеги бутат с лакти, с крак. Това не е моята игра. Давам си сметка, че ако бях по-нахална, сигурно щях да бъда по-успешна, ако мерилото за това е да си много разпознаваем и да те дават непрекъснато по телевизора, но не съм такава.
Ето затова сме на един хал.
А, здравей. За актриса съм доста неамбициозна и ненапориста. Не мога да се умилквам.
Кога си се чувствала пленена?
Освен от съпруга ми, който ме плени с поглед, когато гледам нещо готино: дали ще е хубава картина, хубаво представление, което ме зарежда и ми дава надежда, че вървим напред, вълнуващ концерт… Последно бях на Роби Уилямс и жестоко се изкефих – такава харизма. Хваща те и не те пуска два часа. Трябва да започна да пътувам за такива концерти и навън. Бих си отделила бюджет и време в някакъв момент, когато децата пораснат.
снимки: Радостина Колева