Харесва ми като идея положителните хора да имат превес по медиите.
Митко ми направи впечатление на предразполагащ и естествен събеседник. Енергията му струи напосоки и “хваща” всеки, минал покрай него. Бих казала: летящо момче, минало и минаващо по стълбичките на журналистиката (в момента – водещ на “Тази събота и неделя” по bTV заедно с Бесте Сабри) и тичащо напред и нагоре. Дано!
Ако “Тази събота и неделя” беше вечерно предаване, това твоето място ли щеше да е?
Да. 
Знаеш ли, аз никога не съм си мечтал, не съм се стремил към това да бъда водещ на предаване. Признавам си. Да, правеше ми се телевизия, правеха ми се репортажи, разказваха ми се визуални истории. Съгласих се, защото сметнах, че има какво да науча. Оказах се прав. Все още има какво да науча. Докато има какво да ме кара да се “движа”, ще бъда на вълната. Ако предаването бъде вечерно, ще изляза извън релсите и коловоза на комфорта и ще ми хареса. Защо? Имаш някаква информация относно развитието на предаването ли?
Какви изненади очакваш да ти поднесе телевизията?
Изненадата, която досега ми поднесе, никак не беше малка. Докато бях репортер, не съм си представял подобно стечение с “Тази събота и неделя”. Опитвам се да не очаквам нищо, за да не се разочаровам.
Значи ли, че не си достатъчно амбициозен?
Не бих казал, напротив. Смятам се за амбициозен човек, но в никакъв случай не правя нещо на всяка цена. Ако нямах желание да се развивам професионално, най-вероятно щях да откажа възможността да бъда водещ.
Е, как ще откажеш?
Ако нямах амбиция, сигурно щях да откажа да работя в bTV дори. Може би нямаше да запиша и докторантурата, която в момента ми е последна година. Казвам го с усмивка, защото трябва да се сяда и да се пише дисертация. Един неамбициозен човек няма да търси възможности за такъв тип развитие. Да не говорим колко усилия изисква.
А в практичен план защо ти е?
Не съм сигурен дали някой ден ще преподавам в университет, но имам интерес. Бих пробвал. Опитах на няколко пъти в Софийски университет с практически лекции, а и не само там. Темата на дисертацията ми е свързана с изкуствения интелект в журналистиката, предизвикателствата и трудностите, които създава. На студентите показвам с VR-очила как новите технологии могат да помагат на журналистиката, направено малко като игра в случая, а не да си мислим, че са голяма пречка, която ще ни открадне занаята. Изкуственият интелект дори може да ни учи.
Вестникарската политика като телевизионната ли е? Все пак преди това си бил в печатна медия.
Има осезаема разлика. В телевизията трябва да разкажеш всичко в картинка – т.е. ако казваш нещо, трябва да можеш да го покажеш. Във вестника е нужен словесният разказ. Писменото слово ти дават възможност за по-голямо задълбочаване, да покажеш какво се крие под повърхността. Докато в телевизията, заради времевото ограничение на репортаж от минута и половина или две, трябва да покажеш есенцията, най-важното, а понякога и най-ефектното, за да хванеш вниманието.
Ето, сега с теб имаме възможност да си поприказваме преди интервюто, да добием представа един за друг, да си разкажем интересни неща. В телевизията заради живите предавания, срещата е само и единствено пред камера. Радвам се, че минах през школовката на писането, защото, докато не се научиш да пишеш, няма как да се научиш да разказваш и визуално.
Роден си на 1 юни. Никога ли няма да се отървеш от детското?
О, надявам се. Родителите ми ме прецакаха, защото другите деца получаваха по две играчки – и на 1 юни, и на рождения си ден. Аз минавах с една. Но продължавам да си го празнувам като дете, защото имам традиция, която се наложи във времето, да черпя с желирани мечета на този ден.
Опитвам се да държа детското у себе си винаги будно, защото не върви всичко да се случва твърде на сериозно. Дори се опитвам някои неща да ги обърна на игра. По този начин нещата се случва доста по-леко и лесно. Ако обаче сега ме попиташ какво съм обърнал на игра в живота си, ще ти отговоря, че може би това е целият ми живот. Опитвам се да го изиграя.
Даже в докторантурата ти има игра.
Гледам през забавната страна. Иначе животът е много сложен. Не мога да си го представя, ако не е с нотка забава. Имаше една хубава мисъл: “Животът не е прост, той е значително по-прост”. Вярвам, че е така. Сложен си го прави всеки сам. Знаеш ли, има много хора, които тръгват на почивка с големи очаквания – да тръгнем в 10 часа, в 12 да сме пристигнали, в 13 да сме на плажа. Не вярвам, че трябва да се случва така. Ние тръгваме, пък когато стигнем. Дори ако стигнем. Често планът е ден за ден.
С жена ми тръгнахме към едно село, близо до Кресна. Така се случи, че срещнахме една жена, която отглежда алпаки насред нищото. Има минерален извор до Стара Кресна и отидохме да се разходим там. На жената казахме, че търсим приключения. Тя, Мими, ни предложи да отидем до нейната ферма. Живяла е в Германия дълги години, но се е върнала. Така хранихме алпаки, сресвахме ги и късно вечерта се прибрахме в хотела.
По този начин си представям да протичат нещата. Без напрежение.
Сгоди се преди да навършиш 30 години. Така ли го усети?
Не мисля, че възрастта има значение. Когато виждаш, че човекът до теб е този, с който искаш да споделиш живота си, това има най-голямо значение. Не съм си поставял за цел да се сгодя преди 30-годишнината си. Абсолютно съм сигурен в това си действие.
Всеки търси различни неща. Не съм се и надявал, че ще срещна Константина – с чувство за хумор, безгранична грижовност, а и много красива.
Забелязал съм, че имам нужда от подкрепа,
а тя ми я дава постоянно и безапелационно. Определено върши ролята на опора. Всеки има моменти на трудност, но тя идва и ми казва, че ще се справя, че мога да го направя. Това ми дава крила.
А ти на нея?
Опитвам се. От близо година е PR в очна клиника. Реши да направи лек завой от журналистиката и го смятам за добър ход. Сега се консултирам с нея, когато става дума за социални мрежи. Константина разбира от филтри и тагове.
Каква еуфория искаш да преживееш?
В личен и професионален план се надявам на хубави еуфории. Ще ми се да се изненадвам приятно. Има един вечер въпрос: “Как си се представяш след 10 години?”. Не мога да си се представя.
Дай след 20.
А, представяш ли си? Нямам очаквания.
След 10 години ще се чудиш къде да запишеш детето си в първи клас.
Възможно е, права си. Надявам се да ми се случат всички хубави семейни събития, а и професионални.
Подбутваш ли в някаква посока?
Вярвам, че когато дори ми се открехне врата, приемам предизвикателството. Бил съм и сценарист, не знам дали знаеш. Провокирам дотолкова, че като видя някъде възможност, се опитвам да я хвана.
Държиш ли се за някого в живота си?
Да, държа се за Константина. Каквото и да ни се случва, човекът до нас е най-ценният. Иначе няма на кого да разчиташ. В някакъв момент напускаш бащиното гнездо и тръгваш по собствения си път. Не може цял живот да се опираш на тях и това е в реда на нещата. Затова Константина най-добре ме познава в момента, изслушва ме относно болежките, помага ми при взимането на решения. С нея споделям мислите си и цялото си съзнание.
Кога спря да се опираш на родителите си?
Никога не съм бил от тези, които са чакали да чуят какво ще кажат майка им и баща им, за което съм им много благодарен, че са ми давали свобода да взимам решенията си сам. Никога не са били от тези родители, които твърдо да бутат детето да стане адвокат или инженер. Толкова бяха либерални и толерантни с мен, бяха ми приятели. Не съм треперил в очакване на мнението им. Когато съм имал нужда от съвет, са били насреща.
Когато станах на 18 и дойдох в София, станах съвсем самостоятелен. И се опитвам да не съм им в тежест, да не ме мислят. Има неща, които съм им спестявал, за да не ги стряскам, но рано или късно им споделям и разбират всичко.
Какво ти остана в Стара Загора освен родителите ти?
Оставих много спомени от ученическите години, гимназията, разходките в Аязмото и езерото Загорка. Стара Загора не спира да е в сърцето ми. От миналата година за мен е мисия за помогна на града да има културната възможност за нещо повече. Мислех си за филмов фестивал за късометражно кино, който да се случва на зелено, в парка. Така се завъртяха нещата, че при разговор с Първан Симеонов стана дума, че той е сред организаторите на “Бедечка фест”. Та с помощта си се включих и аз тази година. Дори фестивалът беше награден от Европейската комисия за културно наследство заради спасяването на река Бедечка от застрояване наоколо.
Какво ти се е случило с ръцете? Защо са в мазоли?
От аграрна работа, от копаене на нивата.
Имаше един момент, в който, където и да ходех в командировка, търсех фитнес, за да спортувам. Сигурно ти се струва налудничаво, но е така. В Карлово намерих един разбит, в края на града, в едно мазе… Но и в Абу Даби съм бил на фитнес.
Хората, като отидат в Абу Даби, търсят басейни, ти – фитнес.
Да. А, и басейн видях, но предпочетох фитнес. Имам нужда да имам интензивно движение.
снимки: Радостина Колева