Когато си с усещане, че интервюто ще ти се „получи“, рядко това бива нарушено. Стефания е намерила някаква пролука, в която хем да е интересна, хем да не се скъсва от изявления, хем да е на ниво в театъра. В същото време не се пъчи да показва колко е „дала на света“. Стои някак скромно, струва ми се, особено спрямо таланта, който е очевиден.
Видяхме се, пихме кафе, говорихме си един куп щуротии и все пак си казахме съществени неща. Актрисата е далеч от това да се усмихва на всяка цена, обаче когато го направи, така да ѝ отива…
Ако сутринта не ти тръгне приятно, как продължаваш?
Продължавам напред. Няма да зациклям, че нещо не е станало… Може и да не стигнеш до целта, която си набелязал за деня, да кажем, но все някога отиваш и то се изпълнява рано или късно. Само леко се отлага.
Днес с какво продължаваш?
По-свободен ден ми е. Имам уговорка с приятелка. Вечерта имаме среща на класа от НАТФИЗ. Запазила съм една голяма маса. Уговаряме се от време на време. Този път ще се съберем 14 човека. С голяма част от колегите се виждаме по театрите, а с други поддържаме връзка, чуваме се.
На преподаватели обаждате ли се?
В случая няма как да стане. Последният път, когато видях Мастера, беше на сцената на Народния театър в представлението „Актрисата“. Той беше като презареден. Много емоционално ми беше и се радвам, че направи тази крачка. Моля се за него, дано! Много го обичам…
Той е много обичлив.
Широко скроен е и изключително прям. Спомням си, когато ме прие в НАТФИЗ и когато завършвахме и Силвия Лулчева ни прочете писмо от него, защото той снимаше по това време. Всеки от нас си го разпечата и си го пази. Нежен, чувствителен, с чувство за хумор…
По онова време преподавателите ли си избираха класовете?
Попаднах с приравнителен изпит, защото бях в „Кукли“. Иначе предната година бях приета при Леон Даниел, който не взе клас. И там имаше препятствия, защото имах две четворки при Дора Рускова. Нямаше как да се прехвърля. Трябваше да държа изпит и ако Стефан Данаилов ме хареса – тогава. Иначе губех студентски права. Беше свикана комисия от преподаватели и ректорът. Мастера си ме хареса и ме взе.
Когато завърших, не беше розово положението. Много от колегите ми отидоха в провинцията, после се върнаха от там и тогава станаха това, което са.
Някои се заблуждават, че професията е лесна, но тя не е.
Емоционално и психически се изтощаваш и да постигнеш лекота, това вече е висш пилотаж. Публиката усеща, когато я лъжеш. Трябва вътрешен усет, емпатия, усещане за партньора, рефлекс…
Кога усети, че всичко това го има у теб?
О, не знам дали го има. Много пъти съм се чувствала като пате в калчища. Последният път имахме доста трудни репетиции покрай „Лъжи ме, обичам те“ в „Сълза и смях“. Трудни, защото не можем да се съберем всички – Геро, София Бобчева, Светлана и Христо Бонин, Димитър Живков. Текстът е много сложен, защото на сцената успоредно вървят две действия и трябва да слушаш актьорите, които играят от едната страна, а идва и третата двойка. През цялото време се следи да влезем в точния момент. Смяхме се, че ако изтървем някоя част, тогава какво правим? Направо на финала ли отиваме? 
Актьорите имате репетиции сутрин. Успяваш ли да си толкова рано в кондиция, та до вечерта, когато имаш представление, да речем?
Нямам много варианти. Понякога съм разсеяна, естествено, но после компенсирам.
Винаги закъснявам с 5 минути.
Това го мразя у себе си и не мога да го изкореня. Ставам по-рано, тръгвам навреме и в последния момент се замотавам. Уж да мина да си оставя нещо в колата и… закъснявам. А като бях ученичка, баба ми ми казваше, че това е много неуважително. Беше ми набила в съзнанието, че е грозно така. И тогава не закъснявах.
Това с концентрацията понякога не се получава. Хора сме, няма как непрекъснато да си в кондиция. Но системата е такава, че не позволява да се отпускаш много. Не знам докога, защото в един момент си казваш: „Ама аз защо го правя?“. Този въпрос като дойде, става страшно.
И се правиш, че не го чуваш ли?
Актьорлъкът е особен бацил, който толкова ти влиза под кожата, че не можеш да се излекуваш от него. Отваря ти нови светове, защото е един процес, който е като в лаборатория, особено ако си воден от добър режисьор. Когато усещаш, че е убеден в това, което прави, не те интересува дали крайният продукт ще бъде възприет по определен начин.
Има случаи, когато колеги казват: „Аз вече не разбирам от театър.“.
Интуицията лъже понякога. Когато смяташ, че нещо ще е пълен провал, изведнъж е оказва, че не е. И обратното.
А когато усещаш, че нещата не вървят на добре?
Е, няма отказване. Хванала съм се на хорото… Дори да си в домати до гуша, действаш.
Животът в сериал не ти е непознат. Кога реално живееш в такъв?
Кога не поглеждаш меко към някого?
Не търпя нелоялни хора, не търпя неетичност, сплетничене, ниско самочувствие, което води до обиди. Трябва да приемеш, че човекът отсреща има предпочитания и изисквания, които са различни от твоите. Лично за себе си мога да кажа, че съм професионалист и никого не съм разочаровала. Или, ако съм го правила, е било абсолютно несъзнателно. Ако е имало нещо, е трябвало да ми се каже. Аз съм пряма и не ми се случва да се затворя. Напротив, през това трябва да се премине, да се изговори. Когато има напрежение, започваш да гледаш сурово. А мен са ме гледали така, без да знам защо.
Какво не харесваш в своя живот?
Всичко си харесвам. За нищо не искам да съжалявам. Когато минава времето, не искам да се обръщам назад и да съжалявам. Важно ми е да оставя следа. Не искам бюст в градинката, но ми се иска дъщеря ми да се гордее с мен. Нищо повече.
Какво събужда лудостта ти?
То е нещо спонтанно. Такива нагласени неща не ме кефят.
Обичам провокации.
Когато ми е интересно, и аз ги предизвиквам, но с чувство за хумор, не крайно.
Задържаш ли умерени хора покрай себе си?
Имам много и различни палитри от приятели около себе си, но ми е интересно, защото, ако се затвориш само в един кръг, няма да можеш да имаш поглед. Имам любопитство у себе си към всякакви хора.
А към какво нямаш?
Към глупостта. Опитвам се да слушам интуицията си и това, което ми дава порив да направя нещо. Ако много се замисля и се чудя, значи не е моето.
Кога си тиха?
Обичам да мълча. Може би това е някакъв релакс, когато съм вкъщи. Приятно ми е, когато съм сама. Друг път ми се иска да съм сред повече хора, в зависимост от настроението ми. Слушам вътрешния си порив дали да си стоя вкъщи и да си чета книжка, или да изляза с приятели, да пием вино и да си говорим.
снимки: Радостина Колева и Божидар Марков