Има хора, с които е толкова увлекателно да разговарям, че въпросите, които съм си намислила предварително, стават почти излишни. И друг път сме разговаряли с Владо, не малко, но сега го забелязах, че е открил завесата и е станал по-директен, по-категоричен и разкриващ се. Човешки. За актьорството е ясно.
Как гледаш на времето, в което беше определян като Джордж Клуни?
Всички периоди от миналото ми, успешни и не толкова успешни, са ми мили и скъпи. Голяма част от детството и юношеството ми, минаха в отвратително време, в комунизъм, преди 89-а година. И въпреки това аз имам сантимент към тези години, защото беше моята персонална младост. А че имам сантимент не означава, че харесвам онова време, напротив. Пропуските, които сега разбирам, че съм имал – да общуваш с хора от други държави, да пътуваш, – са огромни. За да пътуваме, трябваше да получим изходна виза от тук, да обясня къде отивам…
Да имаш покана от там…
Ама чакай, аз не отговорих на въпроса ти. Периодът “Джордж Клуни” мина и замина. Не харесвам да ме сравняват с някого, ама разбирам, че за да имаш разпознаваемост, трябва да те сложат до някого. “Този прилича на еди кой си”. И тогава става ясно.
На кого приличаш сега тогава?
Сега повечето ми казват Дядо Коледа, защото съм с бяла коса и бяла брада. И аз все им обяснявам, че и Хемингуей изглежда така, Фройд и Зола – също, френските импресионисти са с големи бели бради… Като чуя, че съм Дядо Коледа и се замислям как някои хора са спрели в своето развитие.
Каква е тази пожизнена пенсия, с които си удостоен? Какво ти носи?
По-скоро се води месечна премия за заслуги. Смешното е, че това са 350 евро. Препоръчват те, обсъжда се и се решава. Въпросът е, че имам орден “Св. Св. Кирил и Методий”, имам и награда “Златен век” с огърлие”, при това от години. Почетен гражданин на София съм, заради това, че се опитвам да променя облика на моята улица. Направеното от мен за нашата сграда е най-доброто и екологично решение за естественото саниране. Цялата тази зеленина променя микроклимата, защото пречиства въздуха, прави и температурен щит лятно време.
Самият аз съм организатор на много благотворителни инициативи, които пак са свързани не просто с това “на мен да ми е добре”, а да се опитам да помогна и на други хора.
Имах едни 10 години, в които сам излязох на свободна практика, след като бях на щат в Народния театър, когато бях на под 40 години. Трябваше да си плащам сам осигуровките. Сетих се, че трябва и го правех, осчетоводявах ги всяка година. Проблемът е, че в най-активните си години съм се осигурявал на минималната работна заплата. Така пенсията не ми е толкова висока, колкото си представях, но всичко е преодолимо.
За сметка на това имам такива спомени, такива преживявания – и в творчески план, и в приключенски. Пътувания, които сам съм си организирал… Не съм се отказал и продължавам да търся начини и да се опитвам да живея по начина, по който съм живял преди да се пенсионирам. Мисля си, че успявам.
Ама реално продължаваш да играеш.
Реално – да. Мислех да си дам по-дълга почивка, обаче се съгласих да репетирам през есента в нещо ново. Представленията в Народния театър пък са ми такива, че мога да продължа да ги играя дълго време. В “Бащата” образът ми е на 80-годишен мъж, така че има още, докато реално стана на толкова.
В края на август ще имам снимки с режисьора Димитър Радев. Играх главна роля в предишния му филм – “Рая на Данте”, затова сега се съгласих отново.
Дълго време избягваше щата. Как миряса и се върна отново?
Проблемът е в липсата на стратегия за развитие на културата изобщо. Но тази стратегия, която трябваше да бъде направена още преди да влезем в Европейския съюз, за да можем да получаваме финансиране по отделна програма, не се реализира. А тя не беше за 5 години напред, а за 50.
Чак сега Найден Тодоров каза, че има вариант да се представи тази стратегия. Всеки нов министър започва от 0. Какъвто и да е предният, все нещо е бутнал напред. Стъпи на това, колкото и да е малко. Стратегията ограничава възможностите на посредствените да се натресат и да вземат някакви пари. И после хората се чудят как да дадени глупости се дават толкова средства. Като няма други, да ги хвърлим ли тези пари? Няма никакви бонуси за това един театър да прави български пиеси. Националният театър е част от националното самосъзнание. И като не те поощряват, правиш други глупости.
Противник съм на това, че театърът възпитава. Да, ако ходиш редовно на театър, вероятно ще си изградиш някакъв вкус. А за да се случи това, някой трябва да те заведе – учител, родител – и да ти създаде нужда.
Мислиш, че това вече не се прави ли?
Да. Понякога идват групи от ученици. То не всички представления са за тях и е много тъпо да ги водят на такива, защото така само ще ги отвратят и повече никога няма да дойдат. Има ли някой сега да създава на децата интерес към четене, да речем? Или към симфонични концерти? Като ходя в зала “България”, сме само аз и мои “съученици”.
Когато казваш, че садиш дървета и променяш микроклимата, значи ли, че се променяш вътре и ти?
Разбира се. Налагам си да правя някои неща, защото и мен, като повечето хора, ме мързи, не ми се занимава с нещо, но на тези години много повече се занимавам със смисъла на живота ми, а не просто с това да живея и да се храня. Като ми е дадено да бъда един-единствен път съзнателно жив в рамките на ограничено време, спрямо моите ценности и разбирания за живота, се опитвам той да бъде максимално смислен. И да ми носи удовлетворение.
Какво няма да можеш да постигнеш в този живот?
Много неща… Не се занимавам с това какво не мога, а се опитвам да си наложа нещата, които мога и имат смисъл, да ги правя.
Едва ли ще мога да обиколя целия свят така, както си представям, че би било хубаво. Макар че съм много близо. 🙂 Бил съм на всички континенти. Преди 1-2 години ходих до Нова Зеландия, бил съм на повечето места в Азия. В Индия не искам. Там ми е много мръсно и мирише. На Африка трябва да наблегна повече. Южна Америка ми е много интересна. Бил съм в Перу, в Аржентина, Уругвай, Чили. В Атакама е изключително.
Изглежда, много обичам пустини.
Моята приятелка Ваня Цветкова ме е водила около Лас Вегас в една пустиня, по-скоро каменна. Че няма живот е ясно, ама виждаш самата смърт, но адски красива, шарена. Ако останеш там без джипа, който те е завел, и без водата, която си носиш, сандвичът, който си си приготвил, ставаш част от смъртта след някакво време. Виждаш тази смърт, но разбираш, че никак не е страшна. Виждаш, че е естествено. По-естествено от това да умреш, след като вече веднъж си се родил, няма. Няма различна поредица от тази. Завърташ цикли, качваш се нагоре, нагоре…
Точно на такива места разбираш реалните ценности в твоя живот, разделяш важното от маловажното.
Не слушам новини, не знам какво става. Сигурно някои се питат как живея. Ето така! Мога ли да променя нещо, ако науча какво е станало по света? Не. Но ако отида и постоя известно време някъде по света, се хармонизирам, наместват ми се чакрите и се чувствам много по-добре.
Заключваш ли пътя към себе си принудително?
Мисля, че не, няма причина да го правя. Но как ме възприемат и какво точно си мислят за мен, зависи от техния капацитет и възможности, за да видят нещо. Едва ли биха могли да преценят задълбочено какъв съм аз. Хората сме различни и всеки би могъл да ме изненада. Развиваме се и не сме застопорени. Аз детето си не познавам и не знам как ще постъпи в определени ситуации. Дала ми е да ѝ гледам кучето и ми казва, че иска да вземе второ.
Честито! Вече ще гледаш две.
И едното ми е много.
Кога мълчанието говори повече от думите?
Винаги, защото думите са нещо конкретно. Да не говорим, че съвременният човек се влияе не просто от думите, а от начина, по който те са произнесени, загубвайки реалния им смисъл. Занимава се с опаковката, с външността. Когато го поставиш в ситуация на мълчание, му даваш възможност да осмисли нещата. В изкуството ужасно харесвам недоизказаното. Мисля, че е уважително към публиката тя да си дофантазира. В този смисъл мълчанието е градивно.
Театърът мълчание ли е?
В театъра има тишини. Ако има мълчание, значи няма театър. Няма шум, няма ридания, няма смях…
снимки: Радостина Колева