Миро е познато лице и музикант от група „Джанго Зе“, но сегашното му амплоа е свързано предимно с The Turbans и с Gipsydelica. И ако преди не влизаше в калъпа на средно-статистическия творец, сега пък още по-малко. Стана ми пределно ясно още с първите думи, които си разменихме по скайп. Да, разговорът ни протече по интернет. Нямаше друг вариант: Миро Морски живее в Англия. Договаряме какви снимки ще ми изпрати и за едната се подсеща, че е от концерт на Тодор Колев, в който са участвали с „Джанго Зе“. Затова и започвам от там…

Какъв спомен е за теб това?

Бяхме поканени за този концерт на Тодор Колев да изпълним наши версии на най-известните му песни. Огромна чест. За мен е най-големия. Беше повече от актьор, той беше артист и можеше да се изразява по много начини чрез изкуството си. Умееше така да казва нещата, че който както иска да ги разбира. Не ти казва в прав текст каквото има и ти го разбираш и така, и така. Най-ценното му беше смехът през сълзи – докато те разсмее и може да те разплаче.

Сега има ли такива актьори?

Абе, не ги следя много, но предполагам, че има. Винаги има таланти, които имат нагласата да се развиват.

Все още ли се чувстваш морски човек заради прякора си?

О, никога не съм бил. На плаж не обичам да ходя вече. Достатъчно съм се пекъл. Не съм и кой знае какъв плувец. Само че като малък много исках да стана моряк и обичах книги за морски пътешествия. Винаги съм бил морски, но не в буквалния смисъл.

А умееш ли да плуваш в музиката?

Усещам, че все по-свободно се чувствам в нея. За мен няма значение с кого свиря или кой е насреща. Музиката носи свобода – можеш да се изразяваш както искаш.

Приемаш ли се вече като гражданин на планетата?

Да. Но не съм пътешествал кой знае колко. Примерно в Африка не съм ходил, обаче чрез музиката направих контакт със страшно много хора от различни страни. Вече няма значение къде живееш.

Колко време вече си между България и Англия?

От 2002-ра, с прекъсване от 3 години, когато се прибрах в България. Ето, сега имат нужда от мен отново. Обадиха ми се, аз не се натискам.

Може ли да стане така, че да оставиш следа не само в българската музика?

Оставям следи постоянно… Няколко хубави песни направих и тази година. Нямам кой знае каква амбиция да успявам. Така или иначе съм творец. Записвам песни и доста хора тук, в Англия, ги знаят. Често в репертоара имам песни на български език. Това за хората тук звучи някакси екзотично. Интересно им е и ме питат на какъв език пея. Любознателни са и това е хубаво, защото така усещаш, че има някой насреща. Не се опитвам да крещя нещо, за да ме чуят непременно.

Между другото, мои песни на български, са звучали по радиото в Лондон, по Resonance FM.

Е, ти не се буташ, но не трябва ли да си по-напорист, за да се случват нещата?

Е, да, но не се напъвам. Полека-лека… Сега довършваме албума с The Turbans и ни се случва нещо хубаво – ще се миксира от човека, който е миксирал албум на Buena Vista Social Club. Надявам се, че сме заслужили. Скоро ни предстои пътуване до Канада, после ще свирим на фестивал в Хонконг. В момента снимаме филм за подготовката на албума като български екип ни следваше навсякъде.

Много приятно – от единия край на света, та до другия. Взимаш ли си нещо от всичките тези места, на които ходиш?

Миро по света…

Не, отивам някъде, за да давам. Това за мен е начин на живот. Питали са ме защо си слагам яйцата само в една кошница, защо се занимавам само с това. А какво да правя? Не се плаша от работа – и друго съм работил.

Човек понякога трябва да сменя дейността за малко, за да му дойде вдъхновение отнякъде. Не можеш да се забиеш само в едно. Сега изглежда, че малко си противореча, нали? Обаче и това го има у мен. Просто трябва да се дръпнеш назад за определен период, за да можеш да тръгнеш напред. Това се случва при много музиканти: стигаш до предел, когато вече си отегчен от себе си и искаш нещо ново, различно. Затова се дърпаш и в един момент то те намира. Клише е, но всичко е въпрос на взимане-даване.

Такъв ли си – противоречив?

Не ми остава много време да се замислям аз какъв съм. Колкото повече навлизам във възрастите напред, осъзнавам, че не съм чак толкова важен.

Преди се считах за мисионер

и смятах, че всичко правим заради доброто. А сега нещо си чопля, обае дали някой ще има да го чуе… Двама души да чуят, все е файда. И ме прави щастлив. Имам и приятели, на които разчитам.

А те на теб?

Ей… С каквото мога, да.

Какво стана с идеята ти за музикално училище?

А, ти откъде знаеш за това? Нищо не стана. Сега съм зает със свирене на живо, със записи. Но истината е, че нямам система в главата си точно как да се случи училището. Имам няколко ученици и на този етап се опитвам да ги накарам да мислят свободно. Важно е музиката да е в главата им. Тя идва от сърцето, но ако не ти звучи и си гледаш само пръстите какво свириш…

Като ученик самият аз имах проблеми именно с това.

Два пъти съм ходил на уроци и двата пъти завършиха по един и същ начин

– учителят ми се развиква, аз заплаквах и повече не отивах. Прекъсвах всякакъв контакт. Но като се замислям сега, не съм можел да асоциирам музиката с очи. Опитвал съм да запомня мелодията и толкова. А те после стават по-сложни и по-сложни нещата и се изнервяш. Така грешката се получава взаимна. Един учител трябва да разбира нуждите на ученика и нагласата му, а не да бие с пръчката през ръцете.

Затова: като си изградя системата, един ден може да направя и училището.

Учил си португалска филология…

Не я и завърших. И съм един среднист, със средно образование.

До Португалия ходил ли си?

Бях веднъж, да. А заради това, че съм учил португалски, и испанския език ми е много лесен. Учил съм и френски – дори написах песен на този език.

Имаш бебе на 1 месец – Рита. Припомни ли си какво е да гледаш толкова малко дете, предвид че имаш вече син.

Да, нищо не съм забравил. Майката на Рита се изморява много. Малко се спи след раждането, но в началото е така. Помагам като готвя, чистя, отменям я.

Синът ти видя ли бебето вече?

Сега ще дойде в края на август, защото след това започва училище. Ще дойде да види сестра си, как. Радо също ми е много скъп. Ще стане на 15 години, учи в Немската гимназия в София и предполагам, че в България ще си продължи образованието. А вече къде ще живее след това – той ще си избере.

Германия ли следва като естествен ход?

Предполагам, логично е. Там имат добро образование и финансово ще можем да си го позволим. Ще видим накъде ще тръгнат нещата, защото виждаш какво става в Европа.

снимки: личен архив, Иван Стефанов, Chris Porsz, Видка Атанасова