Дали писателят е сложен човек, чиито думи напират и понякога му идват в повече? Дали същността му реагира адекватно на нещо, изречено не на място? Открих Калин Терзийски в спокоен за него период, струва ми се. Тези дни той провежда дълги разговори с хора, които го търсят като… психиатър. Бил е такъв, разбира се, но статутът му сега нали е друг? Инстинктивно ми изникна въпросът: на народа чете ли му се, или иска да се доближи до думите на писателя в негово присъствие?

Къде те намират тези хора, които ти звънят, и защо търсят теб?

Познавам моето време и имам усещане за него. Сега хората са доста обезверени за силата на обществото да им помогне. Не само това, а дори имат нагласата, че то изобщо не се интересува от тях, че е агресивно. Аз самият живея с такова чувство. Обществото не е за да се чувстваме сигурни в него, а е едно злонамерено творение, което само може да направи някоя пакост.

Тя не е от хората, които се опитват да се скрият зад една усмивка, за да бъде забавна, не е от хората, които ще те прегърнат, без да те обичат. Не е от актрисите с прищевки, а е от актрисите с талант. Ева Тепавичарова ухае на самочувствие, без то да е натрапчиво, ухае на женственост, без тя да е фрапантна, но пък че цветността я прави разпознаваема – от това няма скриване. 

Българската филология по-маловажна ли се оказа за теб от актьорството?

Не, тя е много стабилно образование, но се оказа, че прекарвам повече време в театъра, докато я уча. Това ми даде да разбера, че е нужно да се замисля къде точно ще се развия. Нашият професор по западноевропейска литература, Симеон Хаджикосев, изигра много голяма роля. Когато се явих на изпита, знаех наизуст текстове от Байрон, защото бях в аматьорска школа „Студентина“.

Той вече не мечтае да пее на стадион „Васил Левски“, но има записани не една и две песни през годините, не мечтае да бъде в непостижимото, защото е напълно наясно какво е да витаеш, да си издигнат малко над масата. Бил е там. Заради постигнатото в телевизията. Но сега е в такъв синхрон със себе си, до такава степен се е опознал, че изненадите не са нещо, което очаква, а по-скоро се е отпуснал в спокойствието си.

Минавайки зад гърба му, там има малко тишина, колкото и сам да не я забелязва. Но тя е притаяваща. И някак нежна. Драго Драганов.

Няма да повярваш с какво ще започнем, с което веднага ще внеса смут в представянето, което ти направих. Спомняш ли си, че преди 20 години щеше да се жениш за мен, докато пътувахме за фестивала „Славянский базар в Беларус“?

Все повече подобни заплахи достигат до мен. Явно преди 20 години съм говорил много глупости. Сигурно е имало конкретен повод. Още първия път, когато те чух, си помислих колко трудно ще ти бъде да печелиш битки. Почувствах те слаба.

Не е ли странно сините ти очи да умеят да проектират преживяванията ти и да ги показват неразмити, да живееш в синия цвят заради отраженията от небето, от морето, да се вмъкваш в сини дрехи… Толкова много синьо, а то да носи такава фрапираща емоционалност. При това през цялото време бях с усещането, че той не я осъзнава. Кой е той? Актьорът Димитър Баненкин. „Недадените“, „Дамасцена“, „Посоки“, „Скъпи наследници“, Сатиричен театър, Младежки театър – там е. А тук е моето щастие да слушам неговите разкази. Пълен джакпот!

Идвайки си от Германия, където живя немалко години, предполагаше ли, че ще бъдеш толкова ангажиран?

Не, защото дойдох по конкретен повод. Предложиха ми роля във филма „Недадените“. Иначе нямаше да се върна. Може би щях да остана в Германия, но вече без толкова много заведения, които да управлявам. Накрая изгубих и мотивация. Да работя 7 дни в седмицата…