Той живее в Австрия, но се състезава за България. Ски скоковете са му предадени по наследство от баща му – Емил Зографски. Става дума за същото момче, което постигна 14-и резултат на олимпиадата в Пьонгчанг само преди месеци и ни показа красотата на зимата в един друг аспект. Толкова му стисках палци, че веднага му писах и го пожелах за мой събеседник. Влади е в София за броени дни, колкото да каже: „Здравей“ на приятелите си, да се поосвободи от типичния за ски спортовете костюм и после да отнесе със себе си настроение и ентусиазъм в посока Инсбрук.

Идваш от зъболекар. Когато си скачач, не е ли това едното от притесненията при скоковете, че може да останеш без зъби?

Не. В началото, когато състезателят започне да се занимава с този спорт, има такива притеснения, но с времето това изчезва. А замислиш ли се, че нещо може да стане, оттам нататък си свършил. Дори изобщо няма смисъл да се опитваш да скачаш. Това не се мисли.

Колко е приятно, когато хората си общуват, казват си важни и съществени неща и разговорът сам си върви. Не го буташ, не го тикаш, не се овъртолваш в глупости, а просто си говорите. И се смеете. Актьорът Герасим Георгиев – Геро ме вмъкна в актьорската си „кухня“ и нямах търпение да разбера къде стоят чиниите, вилиците и ножовете, с които си служи занаятът му. Естествено, и там остават трохи по масата след вечеря. И невинаги покривката е сатенена. Понякога няма покривка дори. Но поклон има. Винаги. А съвсем съзнателно мога да се поклоня и аз на човешката същност на Геро. Думата е… обаяние.

Каза ми преди малко, докато си говорихме извън интервюто, че не си блъскан с пари. А защо не си, след като играеш толкова?

Това е много хубав въпрос. Малък ни е пазарът, малка ни е държавицата, малко ни е всичко. Не съм не стремил да имам много пари. Искам толкова, колкото да ми позволят да живея нормално, да се грижа за семейството си и за нормалните нужди, да пътуваме нанякъде и дотам.

Кауза ли е да си млад актьор в България, или е вяра, че можеш да покажеш себе си и в нашите условия? Възможно ли е да дочакаш оценка на таланта си и на човешките си качества, когато пускаш телевизора и там културата е някъде на по-тихо място? Виждайки Александър, той ми изглеждаше възпитан и спокоен, още от ъгъла до Младежки театър, където се срещнахме, а и където играе, та до финала на двучасовата ни среща.

Изглеждаше ми като човек, склонен да се качи до горния рафт със стълбата, а не такъв, който ще остане на място и ще гледа отстрани. Скачай, Алекс!

Носител на „Аскеер“ за „Пилето“. Страхуваш ли се това да не остане единственото ти признание?

Не се страхувам. Наградата беше за „Изгряваща звезда“ и няма как втори път да имам такава номинация и награда. Сега влизам в големите битки с големи актьори и е малко по-трудно вече. Не го мисля много това. Гледам да си върша работата, пък каквото стане.

Когато си на 26 години и вече те има на картата на спорта в България… Когато те има и на световната карта, заради бронзовия медал на първенството по таекуондо в Корея през 2017-а година… Влади съвсем съзнателно се опитва да излезе извън мнението за стандартния спортист – не цели да се харесва на всяка цена, не натиска да се впише в графата „мъжко момче“, но реално отстоява себе си и мисленето си, наблюдавайки с едно око отправната си точка – да е на върха.

От малък си свикнал да си все първи. Кога разбра, че и сребърният медал е отличие?

През 2005-а година ми беше първия медал на Европейско първенство и първи за България. До тогава не признавах абсолютно нищо, освен първото място. Имах още две срещи в състезанието и треньорът ми много се зарадва, но така стана, че загубих следващата среща и останах трети.

Той е в България само за месец за представянето на две изложби – „Имане“ в Музей за съвременно изкуство и експозицията „120 лица“ в Национален археологически музей. Изглежда, че Манхатън му е повлиял, но в характера му има и черно, и бяло, което няма как да се изгуби в годините, в километрите, във времето. Има особена тишина около художника, която все пак те кара да усещаш присъствието му. Изкуството му понякога обърква, но когато си по-инакомислещ, няма вариант да не го оцениш. Хубен Черкелов в Cultinterview.

Последната ви изложба у нас е „120 лица“. Кое щеше да е 121-вото, ако бяхте продължил?

Беше замислена да бъдат точно 120, защото е във връзка с едно произведение на Анди Уорхол, което е „120 банкноти“. Аз направих повече, но някои не ми харесаха, а трябваше да са толкова.