Да си учил толкова много – в София, Париж, Рим, да си почетен доктор в университет в Токио, а в Шанхай – почетен професор, извън дългогодишното преподаване в Софийския университет… Чудно е това учене и натрупване на информация  какво ли отнема от нормалността ти? Даниел Вълчев винаги ми е стоял нешаблонен на фона на цялата тази биография.

Истината е, че дочаках това интервю, понеже то висеше в пространството от години. В момента обаче си намерихме повод. Неговата книга „Разкази“ излезе съвсем скоро. Избрахме си един обеден час, тъкмо време за второто кафе, насочих се към кантората му и в съвсем точния час на уговорката ни започнахме надпревара с думите.

„Осмият ден от седмицата“ е мотото на новата ти книга с разкази… Не ти ли стигат седем?

Ще започна малко по-отдалеч. Преди няколко години издадох един малък сборник само с 88 страници – 8 разказа и едно есе – и го кръстих „8 и ½“. Сега ми се понатрупаха истории и исках да направя втори цикъл от такива разкази. Те пък отново се получиха 8. А защо „Осмият ден от седмицата“?

Когато си търсиш приятен събеседник, а попадаш на нещо повече от това… Когато няма нужда да величаеш някого, просто защото той вече е доказал моженето си и е бил на онази, най-високата, олимпийската стълбичка. Бил е там два пъти. Когато не ти се налага да се въртиш по лабиринти, а попадаш директно в душата… просто защото човекът те пуска в нея. Когато знаеш, че носиш лудост в себе си, а този някой те надминава и в това. Когато… говорим за Мария Гроздева.

Това ли е спортът – тренировки, състезания, медали, контузии? Тъкмо си след операция…

Това е само за хората, които го виждат. А всъщност спортът дава много, той е феномен, който учи и възпитава. Чрез него, освен че обикаляш невероятни места по света, се запознаваш с много хора, приятели, с много култури. Спортът ти дава един летеж, особено когато победиш и си на върха.

„Възвишение“, показващо пътешествието на две момчета и тяхната мисия, изживя своите страхове, разцъфна и вече чу хиляди добри думи. А всъщност понякога забравяме, че един хубав филм не става сам. Отделно че, за да присъстват в продукцията ти актьори от няколко поколения – от деца до Васил Михайлов, – се изисква умение да убеждаваш. И ей там, на върха на тази планина, се оказва Виктор Божинов. Режисьорът… режисьорът със спокойните сини очи, режисьорът, който не си е забравил вдъхновението в някой крайпътен бар, режисьорът, който всъщност е една неочаквана среща.

Искал си да направиш филм за самата Стара планина, а направи такова чудо като „Възвишение“.

Исках да разкажа историята на Милен Русков, да я направя на филм. А това, че действието се развива в Стара планина, беше само подарък, защото дълго време снимах сериалите, за които бяхме затворени в апартаменти, в цивилизация.

Да се родиш без дясна длан, но да отчетеш това като привилегия. Да започнеш с тенис на маса 10-годишен и убедително да тържествуваш в спорта, стигайки дотам, че към момента да си трети в ранглистата. Денислав гради съвсем красноречива кариера, момче с характер е (макар да не си го харесва) и опитва да не се блъска в препятствията, а да ги отмества с… лявата си ръка.

Беше съвсем откровен в разговора ни, който протече като по вода – смислено и усмихнато. Постепенно стигнахме и до любовта…

Играеш във Френското първенство, освен в нашето. Въпрос на менажиране ли е да попаднеш там?

Всеки състезател, спрямо ранглистата му в чужбина и резултатите му, може да отиде в клуб в света, където се търсят състезатели.