Все си мисля, че ролята на актьора не е да развява себе си наляво и надясно и да замахва със знамето непрекъснато, за да бъде забелязан. Ето затова се „засякохме“ с Валери Йорданов. Да се усмихва, без фалш и преструвки, това не всеки актьор го умее, предвид професията си. Но той ме отведе в различността си и срещата ни се получи от само себе си.
Тръгнахме от повода – новия филм „Воевода“ на Зорница София, в който Валери е Стоян Ковача. Няколко въпроса, няколко отговора, някаква си зима и… сняг. Много сняг. 

Казват за „Воевода“, че е история за грешни, но сърцати герои. Такъв ли си и ти?

Сърцат – да, но често правя или се захващам с неща, с които не би трябвало и каузата е предварително обречена. Или е прекалено опасно. Грешен… Всички сме грешни – с кусурите и треските. Не мисля обаче, че във филма героите са грешни.

Взривяващ и кипящ – именно тези две думи са онези, с които свързвам Веселин Маринов вече толкова години, откакто познавам музиката му, а и него самия. Емоционалността на Веско е щрих в същността му, който като че ли го няма у днешните млади мъже… А отминали празници са момент, в който подобни проявления и излияния са съвсем в реда на нещата.
И докато още се долавя ехото от концерта му в зала „Арена Армеец“, певецът планира ново шоу през април, нов албум и концерт в зала № 1 – НДК през ноември.

Продължаваш ли да ставаш сутрин в 5,30?

Вече толкова много години всяка сутрин ставам в 4,15 всъщност. Излизам в 5ч от вкъщи и в 7,15 съм на крос. До такава степен е станал част от живота ми, че се чувствам много зле, ако не изляза. Започнах годината със сутрин, в която не ходих да тичам, тъй като след участие сутринта се прибрах в 6. Малко ми трябваше – половин час, но реших да го „запиша“ за себе си.

Среща с Иван Иванов. Уговаряхме се повече от две години и той все се кривеше в някаква необяснима за мен посока. Кръгът отново се затваряше. Сам си го затваряше. А през това време аз продължавах да го измислям в главата си, слагах му дантелки, къдравушки, съшивах му копченца, та дори си представях и реакциите му. Сега, като се сетя, чак ми става смешно.

Никога не можеш да знаеш как един безобразно талантлив и свръхпопулярен в миналото актьор е решил да се отнесе с теб точно в днешния ден. Не смея да твърдя дали това зависи от събуждането му, от добрия или лошия сън, или е въпрос на характер, на игра или на доминиране над човешката фригидност. Аз все още не знам. А може би въобще не трябваше да знам, а да си поставя в мозъка, някъде във „фризера“ Радослав от „Всичко е любов“, Асен от „Лавина“ или Вас от „Комбина“ и да не се опитвам да издълбавам дупка в човека, стоящ зад тези пропиващи ме роли. Обаче не можех да избягам от контакта, който толкова много исках.

Гледайки телевизионния екран и вечерните новини, няма как да знаеш какво стои зад лицето, което ги представя. Да, виждаш красив мъж, виждаш, че се усмихва, че стои добре, висок е и вдъхва респект, но какви са радостите и болките му, ежедневните му сблъсъци и дългогодишните дилеми – това остава във въображението на всеки един от нас. Докато не бъде споделено от първо лице. Христо Калоферов.

Той не е музикант, но има отношение към музиката – най-вече към тази от преди 90-те.

Песните на Лили Иванова… Какво правят те в живота ти?

Тя има песен за всички емоции – и положителни, и отрицателни. Плочите й също не са се изтъркали. Пазя една дългосвиреща от ’83-та година и друга – от ’78-а. Те пътуват с мен навсякъде през годините, а песните й ми действат по един и същи начин. И като че ли не съм променил много вкуса си спрямо музиката или поне – не радикално. Слушам соул, R’n’B и онази Лили, от онова време. Странното е, че не приемам новата музика, която тя прави. Не е моята музика. Но имам щастието да слушам старите й песни – на Тончо Русев и Дамян Дамянов – и те не могат да бъдат заменени от нищо създадено след това.