Понякога се случва по време на интервю да съжаля, че не съм го направила с камера, която да покаже реалните емоции на човека срещу мен. В повечето случаи той дори не е срещу мен, а е до мен. Дори понякога, чисто вербално, ужасно близо… Исках да се доближа до Йоана Буковска-Давидова и тя ми го позволи. Казахме си неща, които обикновено се спестяват. Казахме си неща, от които боли. Казахме си неща, които се усещат… Тя не е „една актриса“. Тя е моето събитие днес!

В какъв период от живота си се намираш?

Ако трябва да съм честна, във възможно най-пълния, защото имам ангажименти в професията си и те ме удовлетворяват. Визирам, разбира се, сериала „Откраднат живот“, визирам и „Театър 199“, където направихме „Госпожица Юлия“. Имам и бъдещи проекти – пиеса, по която ще работим с режисьора Стилиян Петров. Всичко това е придружено от децата и Иван.

Алтернативна и различна, емоционална и същевременно като малко момиче, свило се в ъгъла с широко отворени и питащи очи. И нещо съществено: страшно ефектна певица. Помислих си го още при първата й поява в „Гласът на България“.

Мария Маринова сега е на 23, две години след края на шоуто, и навлиза с меки стъпки в музиката. Тежките не са за нея, тъй като грубостта не й отива.

Мина успешно през „Гласът на България“. Имаше ли резервен план за след това, за след края му?

Честно казано самото ми явяване там беше малко на шега. Един вид отидох, за да видя докъде ще стигна. Имах амбиция да спечеля, но не това беше главната ми движеща сила. Тогава работех като сервитьорка и едновременно учех в Университета. Форматът беше толкова странично занимание, че не съм смятала да променям живота си по-нататък. Чаках да свърши предаването, за да си продължа по съществуващия пътя. Нямах планове за музиката.

Да общуваш чрез музиката е като да отвориш кутийка с тайни и да не знаеш какво ще излезе от там. Открехваш я и балерината започва своя танц. И танцува, танцува…

Това е усещането, което имам, наблюдавайки Максим Ешкенази да дирижира. Имах го още на първото представление на програма „Фортисимо Фамилия“ в зала „България“, фиксирана върху запознаване на децата с музикални инструменти и произведения. На 11 декември предстои „С музиката на компютърните игри“. Тогава Максим отново ще бъде зад пулта. И кутийката отново ще звучи, звучи…

Можеш ли да се съсредоточаваш, когато наоколо се чува музика?

Трудно ми е, защото започвам да слушам – започвам да правя анализ, да я разчленявам – какъв е размерът, каква е тоналността, хармоничната структура. Ужасно е. Трябва да се спре, за да се съсредоточа.

В днешно време като че ли е привилегия да усещаш добър човек срещу себе си и контактът с него да те отнесе педя над земята. Лили е точно такъв човек – ухаещ на спокойствие. Лиляна Боянова, водещ на новинарската емисия на bTV – това е стандартният етикет пред името й, ако не съумееш да видиш какво стои зад него. Е, Cultinterview излезе щастливец.

Каква е мисията ти на журналист?

Поставям си за цел да бъда максимално обективна, да търся истината във всяка история. Защото все пак понякога разказваме много дълги истории за кратко време и трябва да структурираме репортажа така, че да не изкривим истината.

Статии, материали, текстове или истории… Иво Иванов разполага с такава феерия от думи в главата си, че това, което успява да сътвори от тях, е способно да предизвиква емоции. Има привилегията да пише не за това, което му се казва, а за това, което го вълнува и сграбчва за сърцето.

Само че като че ли 24 часа в денонощието не му стигат. Иво живее в Канзас и е директор „маркетинг“, уеб-мастер, графичен дизайнер, оператор и отговаря за всички социални страници в агенция, работеща с хора с увреждания. Едновременно с това е треньор по футбол на два отбора и води радиопредаване всяка събота. В такъв случай съвсем е логично, че често му се налага да пише историите си посред нощ.

Използва всеки промеждутък, който му се отвори във времето, за да пътува. Пали колата и тръгва…

Пишеш, че дори малките хора имат големи истории. Ти самият кога си се чувствал като малкия човек с голяма история?

Не мисля много за моята собствена история, честно казано, и на мен лично тя ми се струва тривиална и не особено интересна. Може би просто такъв е бил ъгълът на перспективата ми, понеже хората рядко обръщат внимание на своя път като че ли.