Да си учил толкова много – в София, Париж, Рим, да си почетен доктор в университет в Токио, а в Шанхай – почетен професор, извън дългогодишното преподаване в Софийския университет… Чудно е това учене и натрупване на информация  какво ли отнема от нормалността ти? Даниел Вълчев винаги ми е стоял нешаблонен на фона на цялата тази биография.

Истината е, че дочаках това интервю, понеже то висеше в пространството от години. В момента обаче си намерихме повод. Неговата книга „Разкази“ излезе съвсем скоро. Избрахме си един обеден час, тъкмо време за второто кафе, насочих се към кантората му и в съвсем точния час на уговорката ни започнахме надпревара с думите.

„Осмият ден от седмицата“ е мотото на новата ти книга с разкази… Не ти ли стигат седем?

Ще започна малко по-отдалеч. Преди няколко години издадох един малък сборник само с 88 страници – 8 разказа и едно есе – и го кръстих „8 и ½“. Сега ми се понатрупаха истории и исках да направя втори цикъл от такива разкази. Те пък отново се получиха 8. А защо „Осмият ден от седмицата“?

Когато си търсиш приятен събеседник, а попадаш на нещо повече от това… Когато няма нужда да величаеш някого, просто защото той вече е доказал моженето си и е бил на онази, най-високата, олимпийската стълбичка. Бил е там два пъти. Когато не ти се налага да се въртиш по лабиринти, а попадаш директно в душата… просто защото човекът те пуска в нея. Когато знаеш, че носиш лудост в себе си, а този някой те надминава и в това. Когато… говорим за Мария Гроздева.

Това ли е спортът – тренировки, състезания, медали, контузии? Тъкмо си след операция…

Това е само за хората, които го виждат. А всъщност спортът дава много, той е феномен, който учи и възпитава. Чрез него, освен че обикаляш невероятни места по света, се запознаваш с много хора, приятели, с много култури. Спортът ти дава един летеж, особено когато победиш и си на върха.

„Възвишение“, показващо пътешествието на две момчета и тяхната мисия, изживя своите страхове, разцъфна и вече чу хиляди добри думи. А всъщност понякога забравяме, че един хубав филм не става сам. Отделно че, за да присъстват в продукцията ти актьори от няколко поколения – от деца до Васил Михайлов, – се изисква умение да убеждаваш. И ей там, на върха на тази планина, се оказва Виктор Божинов. Режисьорът… режисьорът със спокойните сини очи, режисьорът, който не си е забравил вдъхновението в някой крайпътен бар, режисьорът, който всъщност е една неочаквана среща.

Искал си да направиш филм за самата Стара планина, а направи такова чудо като „Възвишение“.

Исках да разкажа историята на Милен Русков, да я направя на филм. А това, че действието се развива в Стара планина, беше само подарък, защото дълго време снимах сериалите, за които бяхме затворени в апартаменти, в цивилизация.

Да се родиш без дясна длан, но да отчетеш това като привилегия. Да започнеш с тенис на маса 10-годишен и убедително да тържествуваш в спорта, стигайки дотам, че към момента да си трети в ранглистата. Денислав гради съвсем красноречива кариера, момче с характер е (макар да не си го харесва) и опитва да не се блъска в препятствията, а да ги отмества с… лявата си ръка.

Беше съвсем откровен в разговора ни, който протече като по вода – смислено и усмихнато. Постепенно стигнахме и до любовта…

Играеш във Френското първенство, освен в нашето. Въпрос на менажиране ли е да попаднеш там?

Всеки състезател, спрямо ранглистата му в чужбина и резултатите му, може да отиде в клуб в света, където се търсят състезатели.

В предимството, че не познаваш някого предварително, има някаква красота. Потапяш се в истинността на човека срещу теб и му вярваш. Велислав беше оставил своите маски – театрални и кино – някъде другаде и беше пред мен… въздесъщ. Хващам се за заглавието на едноименния филм, в който може да отскочите в някой киносалон да го гледате веднагически, защото си заслужава.

Предпазливо подходих, но Велислав се оказа много кротък, говорещ и интересен. Заговорихме се за децата ни, за училища, за тъмно и светло място за снимки, и стигнахме ето до тук…

Какво е актьорството за теб?

То е партньорство винаги. Разбира се, има форми, които са моно, но пак човек трудно може да направи спектакъл, за филм пък да не говорим…

Колева срещу Колев, левичар срещу левичар, съкварталка срещу съкварталец… Звучи малко като Пулев срещу Джошуа, но не изглежда така, защото, когато си писател и творец, думите се използват по предназначение. Защото са важни. Само думите са способни да запълнят нечия тишина…

Мартин Колев е от младите автори, усетили какво е книгата ти да бъде преиздадена. Само преди дни излезе трето издание на „Софийски магьосници“, а едва ли съществува по-голяма мотивация от това. Наблюдавах леката му отнесеност, тихото му присъствие. А лесният ни контакт… се получи сам.

Усилено пишеш следваща книга. Какво написа днес?

Днес още нищо, не знам какво ще напиша… Снощи си легнах с приятно чувство, защото бях приключил това, което бях предвидил за вчерашния ден. Получи се по-скоро добре. И знам как да продължа нататък. Когато пишеш усилено, това са добри вечери.

Да оставя следи в съзнанието на хората не й е дело номер едно, но така се случва, че се достига именно до това при среща с нея. Защо ли? Колко хора в днешно време са позитивни и лъчезарни, от колко хора лъха красота и смисленост? И когато това къдраво момиче на 33 ти го предложи, без да мисли дали насреща си има лош човек, или добър, денят ти някак добива меки нюанси.

Осъзнах, че Елена Яръмова ме възприема като другар. И го оцених!

Сигурно десетки пъти са те питали за дядо ти Хари Яръмов, който беше голямо име в спортната журналистика у нас. Той те е насочил към професията от малка. Какво ти каза, когато видя как се справяш в нея?

Точно този въпрос никога не са ми го задавали всъщност… Каза ми, че много се гордее и е щастлив, че тръгвам по неговите стъпки. Даде ми съвет, който и до ден днешен е останал в съзнанието ми: „Винаги бъди точна, проверявай си информацията най-малко от два източника, бъди справедлива и винаги отстоявай принципите си“.