Актрисата Пламена Гетова има дългогодишна театрална и кино-кариера зад гърба си, но за 2009-а си пожелава да има повече задачи, много да работи и да е ангажирана. Иска да снима в български филм…

Коя роля се нарича трудна?

Не се сещам да има лесна роля, защото винаги се опитвам да се гмурна във възможно най-дълбокото, за да я направя за себе си интересна и да не ми е скучно да играя. Разравям пластовете и започвам да отмятам няколко, за да стигна до същността на героинята и тогава да я измисля. Обикновено си я представям как изглежда, как се движи и говори, и започвам приближаването отвън навътре.

Има едни чудовища от плат, които ту са риби, ту таралежи или пък коледни джуджета… И зад тях стои Милена Влахова: момиче, което витае някъде. Оборудвала се е с множество малки парченца плат и ръчкащото я желанието за творчество – при това не на всяка цена, – я прави разпознаваема. Засичала съм я на хенд-мейд събития и ми е правил впечатление позитивизмът ѝ. При срещата ни обаче я усетих зареяна…

Трябва ли да си странен, за да майсториш чудовища?

Може би трябва малко. Не мога да си определя странността, защото си се виждам нормална. Но може би тя се вижда в нещата, които правя – така показвам себе си. Чудовищата стават все повече и повече, хората имат част от мен и разбират каква съм.

Трудно може да бъде предизвикан актьорът Ивайло Герасков с предложение за среща със журналист. Това ни най-малко не го вълнува и не защото изведнъж е усетил популярността покрай впускането си в сериала „Забранена любов“. Нищо подобно. Още през 80-те получава добри роли във филмите „Прилив на нежност“ „Вик за помощ“, „Характеристика“, „Левакът“ и е вкусил от златните години на същинското българско кино. Сега играе в театър „София“ в постановките „Хайде да убием Матилда“, „Господар и сянка“ и „Кучката“.

Защо предпочете да се видим у вас?

Нямам много време и гледам да съкращавам, да не ходя някъде. Не е по причина, че на публично място ща се притеснявам. Съкращавам си времето просто. Иначе в театъра имам по 2-3 представления и докато снимам, не ходя на репетиции.

Добри очи, начетеност и усет за ненатрапчив и полегат разговор – ето, това усетих при срещата си с Никола Дюбоа. Един писател на 33 написа първата си книга „Приятно ми е, Николà!“ и по този начин показа, че съществува. Включително и на себе си. Готов е да се учи на емоционалност. Обеща ми. Позагубил я е някъде в годините на дълга депресия.

Нали си писател, издаваш книги. Защо работиш във фирма за клинични проучвания?

Смешно е… И е очевидно, че в обществото да си писател не се приема като професия, която може да ти даде финансова автономност. Дори хората си нямат представа какво е, тъй като аз като пишех, ставах в 8, 30ч, най-късно в 9 започвах да пиша и до 8 вечерта, нон-стоп, правех само това.

Фина, но не и лъкатушеща, сладка, но не и наивна, талантлива, но без преекспонация на таланта й, Елен Колева премина в ново поприще. Издаде стихосбирката „Мактуб“ с приятелското рамо на писателя Калин Терзийски, който беше до нея и на сцената на промоцията на книгата. Стихията в нея, струва ми се, е поулегнала, без обаче озаптяването да е в лоша посока… Хващам се за късчета от книгата й, показващи я като под различно-ватови лампи.

„Ще остана сред самотното поле. Там, където бродят творците и ще създам своя среда“.

Това ли е идеята за собственото ти бъдеще? Да минеш в друга графа, далеч по-духовна и съвършена?

Да, това е идеята. Аз минах през външното и осъзнах, че това не е моето място.

В случайно попаднал ми видеозапис на телевизионния театър „Евангелие по Матея“ на Стефан Продев, открих съществуването на непознат за мен, талантлив актьор. Реших, че ще е загуба, ако не срещна живите очи на Юрий Ангелов. Впос­ледствие открих, че той има и по-фрапантни роли в българското кино във филмите “Сладко и горчиво^“, „Обличането на Венера“, „Завръщане от Рим“.

Направих опит да се свържа с него и се оказа, че играе в „Бурята“ на ре­жисьора Александър Морфов в Народния теа­тър и там е единственото място, където мога да попадна в полезрението на живеещия иначе около Бургас господин. Но след като представлението падна от месечния афиш на театъра, оставих на пропуска на „Иван Вазов“ своите координати със смелата надежда, че Юрий Ангелов сам ще ме намери. И не сбърках.