Той е пример за това, какво е да обикаляш света, за да учиш танци, а към днешния момент –  и да ги преподаваш. Мощните му изяви заедно с Натали Трифонова в Dancing Stars по bTV го тласкат към популярността, която си е заслужил с дългите часове на тренировки всеки ден. Даже и по време на пандемията.

Свеж, усмихнат, открит, с Димитър Стефанин си говорихме близо 2 часа.

Този е поредният Dancing Stars за теб. Така ли го възприемаш?

За мен е шести Dancing Stars, да, но е първи на родна земя. Това е причината, заради която се прибрах в България: да покажа на млади хора, на млади изпълнители, които искат да се занимават с изкуство, че е неповторимо. На 80% от тях успявам да им покажа уникалността на танците. Във всяка една хореография трябва да има скрит смисъл, както и история, която човек разказва. Не е само едно движение, една стъпка и музиката свършва, а трябва да има сценарий и послание, което да отправиш. Смятам, че до тук ми се получава добре.

Случи ли на партньорка?

Да, има много и различни кандидати в предаването, но Натали е много особена в добрия смисъл на думата. Човек трябва много деликатно да се отнася с нея. Харизматична е и държи на визията си. Когато тя прави нещо, то трябва да ѝ харесва, а когато това се случи, го прави на 150%. Разбрах, че трябва да намеря начин да стигна до сърцето ѝ, за да ѝ покажа как танците могат да ѝ въздействат позитивно. Има тежки моменти в залата, когато е изморена, когато я боли, не е съгласна с моето хореографско мнение, но обсъждаме нещата и продължава напред с гордо вдигната глава.

Ти си свикнал на един ритъм, а тя в телевизията – на друг.

Абсолютно, може би точно това е. Представях си го по съвсем друг начин, че човек може да си остави професията настрана и да се съсредоточи само върху един проект, какъвто е Dancing Stars, но това няма как да се случи, защото е в рамките на три месеца, а след това животът продължава. Винаги съм бил максималист и мога да си дам цялата енергия и цялото време за нещо, дори и с риск то да не се получи. Ако накрая тя е доволна, аз също съм доволен. Моята задача е тя да е на преден план, защото е звездата в шоуто.

След тези три месеца твоят живот как продължава?

Това е един добър въпрос, на който още не мога да отговоря. Знам, че продължава в Австрия, Германия, Туркменистан, със създаване на шоу програми, хореографии за концерти, танцови екскурзии.

В България тези дни организирах сам първото благотворително събитие. За моята кариера това беше премиера. Събирахме средства за подпомагане на възрастни хора, които не могат да си доставят лекарства и храна.

А какви са тези танцови екскурзии, които спомена?

Един уикенд, в който хората идват, за да разпуснат. На ден имат по 3-4 танцови урока, след което се разхождаме заедно в планината, на 100км от Виена. Вечер има практика – пускам музика, а те се упражняват в това, което са научили през деня, пият коктейли и си говорим помежду си. Три дни сме заедно, забавляваме се, танцуваме, правим йога, ходим на аеробика.

Ама ти танци, аеробика, йога. Това тяло за нищо го нямаш. Взимаш му здравето.

Моето тяло е доста под напрежение, да. Свикнал съм на много тежки тренировки, на спортен режим. Дори и да няма Dancing Stars, по три-четири пъти седмично ходя да спортувам – плувам, карам колело, тренирам различни танци. Свикнал съм спортът да държи тялото ми, да не се разпадне. Прекалено много спорт също не е добре, защото води до изкривявания, контузии и артрози, но без него тялото и психиката страдат. То е като автомобил – не можеш да го караш цял живот с 300, но ако застоява, ще ръждяса.

Танцуваш ли живота?

Напоследък като че ли осъзнавам, че се концентрирам повече върху работа и кариера през последните години. Но когато съм в България, живея живота такъв, какъвто бих искал да бъде, съчетавайки го с професионалното. В Австрия и в Германия по друг начин е устроено обществото, те се забавляват по друг начин, приятелствата им са други. Не мога да звънна и да те поканя утре да ми дойдеш на гости в 6 часа. Никакъв шанс, това трябва да се организира две седмици предварително.

Ама не можеш ли да опиташ да им обърнеш мисленето?

Не. Все едно в България да им обърнеш мисленето и те да планират кога да отидат на гости на някого. Ще е предизвикателство. А на запад хората си го слагат  в календара и знаят, че след 3 седмици са у вас на гости, за да пиете чай. Това е тотално различно от нашия начин на живот. От една страна е добре, защото води до някаква структура, която държи обществото в здравословна рамка. Но прекалените правила взимат от креативността, от удоволствието в живота.

Значи там не можеш да имаш адекватни приятелства.

Не, не е така. Едни от най-добрите ми приятели са от Dancing Stars, колкото и да звучи банално. На тях мога да им звънна в 3 през нощта и да им кажа, че не ми е добре, ще се вдигнат и ще дойдат да ми помогнат. Но това са хора, с които ние 4 месеца буквално сме живели заедно и сме минали през ада, за да стигнем до някакъв триумф. Интересното на предаването е, че колкото те вдига в небесата, толкова те и смъква. Този диапазон, в който се движиш, не е “нормален” за едно ежедневие, а е извънредна ситуация. Има болка, има разочарования, тотална фрустрация, преумора, но когато светнат светлините, си на седмото небе и изпитваш емоция, различна от обичайната.

Щом си учил в Италия, не беше ли логично да останеш там?

Да, Италия е място, където има танцувална сцена, има проекти, които са свързани с това, но спортните танци изискват огромна финансова база, на която човек трябва да е стъпил, за да може да ги практикува. Спортът се финансира на 100% от състезателя и от родителите му, ако е под 18,  а дори и след това. Държавата не отпуска бюджет, с който да се разполага. Всичко е на собствени разноски. Това беше и причината да напусна Италия, защото в един момент човек трябва да направи някакъв избор.

Имаше ли и друг?

Имах, да. Можех да започна работа в някое кафене в Италия, с която да мога да се издържам, за да тренирам 8 часа на ден, за да мога да успея в попрището, в което съм. А в Австрия заминах, за да уча в Консерваторията във Виена “Съвременна танцова педагогика”. Учих 3 години и междувременно работих. Така ми се завъртя животът, че имах все повече проекти, отвориха ми се възможности, за да остана и да продължа с танците.

В последните години доста ми липсва България.

Признавам си, че като се прибера вкъщи, някак си не ми се тръгва. Не мога да кажа какво ми липсва, но така го усещам. Знам обаче, че тук е трудно с тези танци човек да успее и да води нормален финансов и социален живот. В Австрия има балове, има голяма музикална сцена, която се занимава с класическа музика, пряко свързана с танците. Пазарът е по-голям. Все едно на запад да продавам чалга. Сигурно има някакво търсене на поп-фолк по света, но не толкова, колкото в България.

По време на ковид си давал онлайн уроци. Как става това, когато не си пред мен, за да ми покажеш дадените стъпки?

Пускаш си Zoom и аз съм измислил лесна хореография, която можеш да направиш в своя хол. Махаш дивана настрана и танцуваш. Губи се нещо, но това беше единственият начин. Нямаше как иначе да продължа с моята професия. За мен беше един вид терапия, но хората го приеха добре, защото ги връщаше в някакво ежедневие. Те знаеха, че във вторник са на танци. След работа, дори и да бяха вкъщи, пускахме екраните и си общувахме. Пиехме кафе и после един час изучавахме една салса хореография, която е лесна. Обръщах се с гръб и копираха движенията ми. Беше сложно, защото я нямаше емоцията, нямаше ги мирисът, пипането… Спортните танци винаги са били социален компонент.

На мен ковид-периодът ми се отрази по-скоро положително. Тогава бях на договор в Австрия, а държавата подпомагаше артисти, музиканти и хора на изкуството, като поемаше 80% от дохода им. От тази гледна точка не съм мислил как ще вържа двата края. Починах си и имах време да размишлявам. Тогава живеех в 20 кв. м. жилище беше потискащо понякога.

В какво рискуваш?

Когато взимам решения, рискувам, защото ги взимам на емоционално и сърдечно ниво. Това води и до грешки. Риск е и да се занимаваш с изкуство, но е оправдан и е забавен за мен. Защото не ти обещава сигурен живот, а интересен. Ако се наложи да работя друго, ще го направя. Но някаква част от мен ще трябва да я дръпна встрани, за да мога да оцелея.

Иначе напоследък може би не рискувам толкова, колкото преди. Което го виждам повече като негатив, отколкото като позитив. Въпросът е защо? Нямам отговорност към друг човек.

Ако ми се удаде възможност, бих рискувал всичко отново, за да започна отначало. Никога не ме е плашило това. Рискувах да замина за Италия на 15-годишна възраст, без приятели и без семейство. След това, на 19 години тръгнах за Австрия, а тук завърших като частен ученик. Според мен ако човек не е склонен да допусне нова фаза в живота си, тя няма и да дойде.

Следваш ли някаква пътечка?

Следвам хора, които са ми като гуру, като пример. Но пътека, която да следвам по определен начин и да стигна до точка B – не. Гледам как мога да стъпя от камъче – на камъче, за да видя къде ще ме отведе след това.

снимки: Радостина Колева