Радостина КолеваТя има предимството да умее да пише, да умее и да играе. Има способността с думите си да те закове на място или да те отвее от смях. Не знам дали се чувства късметлийка с живота, който е извървяла дотук, но погледнато отстрани, всяка крачка в него е имала смисъл.
Добре дошла в Cultinterview, Здрава.
Баба ти ти е показала пътя към уважението. Какво още има в детството ти?
Отгледала съм предимно от двате ми баби и от прабаба ми. И тричките са на небето, но са ми абсолютни ангели-пазители. Много ме обичаха.
Бях от по-свитите дечица, бабино момиче. Едната живееше на площад Македония, а другата – на “Раковски”. Та бях между градинките на Народния театър и шумния площад Македония. Другото ми място беше Южния парк.
Колегите ми дълго се смееха, че на представленията влиза публиката и те казват, “О, идват бабите с бастунчетата”. Много ги обичам. Имам особен афинитет към по-възрастните хора. В Българиия трябва да се научим да уважаваме възрастта, опита, а и изобщо живота.
Бабите са ми много вярна публика. Поканиха ме да играя в едно селце. Толкова ми беше мило. Те се хвърлят срещу мен да ме целуват, а аз съм още с микрофона… Искат да ме обгрижват, бяха ми донесли и домашен сапун.
Едната ми баба беше самодейка. В “Извънредно любовно” разказвам нейна истинска история. Беше супер артистична и много се обичахме. Щурачка с чувство за хумор. Наскоро с майка ми и баща ми си говорихме, ако бабите ми, които бяха моите орисници, можеха да видят тези препълнени зали и летни театри с хиляди души, каква радост щеше да е…
Ретро душа съм. Знаеш, че имам социални мрежи и там много ми пишат. Все по-често ми казват, че им давам усещането за комиците от онова време – Парцалев, Лолова, Мутафова. Пак си мисля, че това е от бабите ми – как следихме телевизионните театри, новогодишните програми… Как ще ми е неприятно, когато ме сравняват с такива големи таланти?!
Значи ти си видяла една друга София, когато си била малка.
Да, нямаше толкова коли. Татко имаше трабанче. Не се прибирах късно, но на “Македония” се поздравявахме с травеститите, които се появиха по време на прехода, а денем виждах циганите-хамали. Това място, на което отраснах, ми даде много широк поглед върху хората, бяха ми любопитни. Затова и в моите текстове имам много шантави образи.
Кога пътешествията на ума ти идват в повече?
Интровертна личност съм, колкото и да им е странно на хората. С годините ставам все по-спокойна и все по-щастлива, което е много странно. Като дете много четях и се ровех, а забелязвам, че с всяка изминала година гледам все по-леко на живота, с по-голяма усмивка и разбиране, с по-малка тревожност.
Богдана Трифонова и Стефания Колева ли се оказаха поддръжката на женската ти сила?
Те са важна част от моя път. Много ги обичам и много сме си близки. Трите сме различни, но някак си успяваме да си дадем нещо една на друга.
Първо започнахме да правим постановки с Богдана, но след това поканихме и Стефания. Така всичко разцъфна. При мен обаче дойде проблем, че не можеха да ме възприемат извън това трио. Направих моноспектакъл “Хитът на сезона”, който много обичам и е важен за мен, но усетих, че се боря да го има това мое представление.
Размислящо е, когато съм сама на сцената. Започнах да се замислям оттук накъде… На интервюта искаха да ходим трите. Доста го преболедувах това. Но всичко, което боледуваме, ни носи най-големите стъпки напред. Тогава се появи идеята да започна да правя съдържание в социалните медии. Щом публиката е много по-малко, когато играя сама и не искат да ме канят сама, трябваше да накарам хората да ме видят. Затова реших да правя скечове, защото съм и автор, и актриса.
Но това отнема изключително много енергия, много мислене.
Не е много мислене. Както казва една моя приятелка, актрисата Яна Огнянова, за която съм писала вече три моноспектакъла: “Ти го бълваш това в ежедневието”. Тя ми даде идеята да поствам. Първоначално се дърпах, но с времето смятам, че това е най-хубавото нещо, което съм направила като ход в кариерата си.
Всеки ден хората ме спират с благодарност и ме свързват с усмивка. Споделят ми за тежки периоди в живота си и как се откъсват от тази им действителност с моите скечове. Много съм благодарна, че публиката ми е интелигентна и оценява, че хуморът ми не е вулгарен и не е низък. Сега се чувствам на точното място, но нямаше да се случи без социалните мрежи. И без подкрепата на мъжа ми, който, за да продължа, мое юздите на проектите ми. Той е сценарист и има малък опит като мениджър, но се нагърби да направи продуцентска къща.
Понякога артистите стоят и чакат някой да им постели червения килим. В света, в който живеем, самоинициативата е толкова важна! Много се радвам, че може би по този начин се отсява истинският хъслия. Трябва и да ти е трудно. Не е честно да е лесно, защото иначе всички щяха да са много напред.
Значи оценяваш това, че за определени неща ти е трудно?!
Много пъти съм получавала ”не”. Постигаш нещо и пак те връщат назад. Бях приела, че на тези години вече трябва да кажа, че толкова можах. Точно тогава се задействахме с всичко.
Отидох и в “На кафе” с предложение за рубрика.
Никога никой не ме е поканил. Не се оплаквам, а го казвам като мотивация за хората.
Миналата година много ми се занимаваше с телевизия. Знам, че имам правилна интуиция. Опитваше ми се да съм водеща на предаване. И сега имам увереност, че ако не ми се е случило изобщо, не е за мен. Че нещо ме пази от това.
А в реалити?
Това лято получих покана, но… както да разказвам там? Непрекъснато правя сторита, когато преценя, че нещо заслужава внимание. Т.е. доста съм допуснала хората до живота си. Смятам, че ако повече ги занимавам, ще прекаля.
Доста пошло ми се струва напоследък, че известни хора трябва да ги затвориш някъде, за да гледаш какво ще се случи, как ще се карат. Не искам да бъда в такава ситуация.
Кога се люлееш между радост и тъга?
По-скоро доста тъжно ми става, когато гледам новини, свързани с агресия и насилие, с безотговорност към деца и млади хора. Или от млади хора. Там е и моята отговорност: дори когато разсмивам, да възпитавам и да е с добро.
Тъжно ми е, когато виждам неуважение. Защо да не уважим жената, която чисти с парцала. С какво сме по-различни от нея? Ако гледаме да не нараним бездомното куче или малкото дете с колелото, което е паднало и си е ужулило крака. Малко се ужасявам, като виждам плачещо дете, но малко хора се престрашават да се доближат. А трябва да попитаме: “Какво става?”.
Любими са ти смеха и болката. Какво идва след тях?
Споделяне с публиката. А то е терапия и за мен. Това е моят кръговрат.
Смехът и болката са най-чистите емоции. Много обичам, когато смехът може да те доближи до нещо, което да те просълзи и да те накара да се замислиш за болезнен момент. Както и болката, която да превърнеш в смях, за да я преживееш. Това са най-важните процеси. А не просто смях, за да раздвижим коремните мускули.
А как реагираш на такъв смях?
Когато чуя циничен виц, много се натъжавам, че хората му се забавляват. Но се мотивирам още по-силно.
Когато четеше много като малка, усещаше ли се различна?
Е, да. Затова много се припознавам в такива каузи и откликвам на хора, които някой изолира. Винаги отивам при тях, защото знам какво е. Като дете бях по-пълничка и облечена в дрехите, с които баба ме е облякла. Не бях от модерните. Но това ме направи доста емпатична.
А не мислиш ли, че точно това не е свързано с писането?
Да, със сигурност. Трябва да имаш нужда да наблюдаваш хората и света, за да искаш да пишеш. Ако си ангажиран само със себе си и си много готин, получава ти се всичко, тогава си ангажиран да си доставяш удоволствие и да си следваш пътя. Но няма да можеш да пишеш.
Смятам, че съм повече пишещ човек, отколкото актьор. Мая Новоселска и Кръстю Лафазанов много ме вдъхновиха. Докато играят, все едно виждаш душата им. Исках и аз да съм такава. Разбрах, че са кукловоди и затова реших и аз да уча това.
Кукленият театър минава ли при децата ти все още?
Не, те са много големи – на 13 и на 18 години, а доведените са на 15 и на 20 години. Ние много се шегуваме и по-скоро нонстоп сме в стендъпа. Вкъщи те повече ме забавляват. Много обичам да ме имитират, защото с насмешка ми показват какво ги дразни. Майка-орлица съм и доста ги ограничавам понякога.
Къде започва приятелството с един мъж?
Имам доста приятели-мъже. Никога не съм експлоатирала тази женска същност, която да си личи отдалече. Възприемам хората като такива. Като общувам с мъже, може и актьорска същност да е, но все едно двама мъже си общуват.
С моя мъж споделяме обща кауза, общ бизнес и е много приятно, когато усещаш и грижа и обич, докато работиш. Преди бях по-нервна и уморена, но когато той пое нещата, вече съм чил, спокойна съм. Казват, че не било добре да работиш с мъжа си, но аз мисля, че това направи по-хармонични нашите взаимоотношения със Светльо.
Защо казваш, че обичта на семейството ти е чудо?
Като дете преживях един по-тежък момент и тогава осъзнах колко ме обича семейството ми. Засвидетелстваха ми любов и грижа. Всеки беше готов да се откаже от живота си, за да се втурне да ме подкрепи. Беше абсолютно гориво. Сега се срещам с много хора и виждам, че колкото и да си мислим, че е задължително, не навсякъде има толкова много безусловна обич…
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
