Завладяващото присъствие на Коста Цонев в сериалите „Дом за нашите деца“ и „Почти ревизия“, които гледах по сателитния канал „ТВ България“ през последните месеци, ме накара да разбера защо това е любимият актьор на много поколения. Не беше необходимо да го преследвам дълго – на големия талант са му чужди както евтината поза, така и издевателската надутост на фалшивите величия.

Коста Цонев простичко ми определи среща в театър „София“ и ме предупреди, че разполагаме само с двайсетина минути.

Но когато ме видя колко съм объркана от желанието да му кажа всичко, което мисля, да го попитам за хиляди неща, как се опитвам да се преборя с вълнението и възторга си, добродушно седна и ме увлече в разговор.

Първата ви роля в киното на немски офицер е от няколко реплики, но сте озвучавал и роля на Рангел Вълчанов (Бойко). На какво се радвахте повече?

Тогава се радвах на всичко, що е кино. Повече се радвах на тези две реплики, защото озвучаването не се вижда. Така се бях превъплътил обаче на немски офицер, че малко хора ме познаха (в кръга на шегата). Разбира се, че този образ, който е зрим, е много по-интересен, по-любопитен и по-любим.

Вие сте един от най-награждаваните актьори. Кога се връщате към тези отличия?

Не работя за отличия, въпреки че ми е приятно в момента, в който ги получа. След това ги забравям, защото не са ми цел в живота. Целта ми е съвсем друга. Наградите ми действително са много, стоят си затворени в една кутия. Само в тържествени моменти се сещам да закача дадено отличие на ревера си. Най-големият подарък за мен е,

като ме видят на улицата, да ми се усмихнат,

да ме поздравят, да ми се зарадват – това е орденът за мен. Нашето изкуство е такова, ние сме създадени да имаме публика и ако тя не е доволна от това, което правим, много е жестоко да получиш упрек на улицата. Тъй като работя вече 50 години и в театъра, и в киното, съм имал случаи да го усетя. Обикновено радостта ни е била огромна и взаимна.

Новото българско кино не се ли интересува от натрупания ви опит пред камерата?

в “Любовни булеварди” на Стефан Цанев

В момента няма ново българско кино, има някакви измишльотини. Огънят изгасна отдавна и трябват много сили да раздухаме жарта, за да пламне отново.

Правехме по 20 филма годишно, които трогваха,

телевизията се изпълваше с български сериали, които радваха хората. Но тъй като нещата стигнаха до момент, в който обедняхме (а киното се прави с пари), нещата спряха до там. Може би след време, при една по-добра организация, при един по-добър бюджет, ще се възроди киното ни. Сега се снимат някакви филми, които са като еднодневки – докато се покажат, и умират. Така е, защото сме малка страна и няма възвръщаемост на средствата, осигурени за продукцията.

Петте пиеси, в които играете в момента, достатъчни ли са на едни актьор?

Да, предостатъчни са! Защото и петте са различни – има комедия, трагедия, мюзикъл и политическа пиеса. Така изявявам различни страни от моето можене и това ме задоволява напълно.

Какво е общото между Човека от Ламанша и човека от „Красно село“?

Че и двамата сме балъци (смее се). Всеки може да ме излъже, да ме измами, особено ако се отнася до някаква финансова сделка или до доверие. Аз вярвам на хората. Може би с годините вече поумнях и не вярвам толкова, но донкихотовското си стои у мен. Не мога да обидя човек, да го нараня, камо ли да тръгна на лов да убивам животни. Това за мен е непонятно. Така, както обичам приятелите си, така обичам и животните, защото все пак те са твари, които създават радост.

Моите две кучета ми дават много повече, отколкото някои безсмислени диалози.

Предания им поглед отникъде не мога да го получа. А човекът често те поглежда само с един хитър поглед, който за момента може да е всеотдаен, но след това да ти забие нож в гърба (тъжно въздъхва). Затова почти няма разлика между Дон Кихот от Ламанша и Дон Кихот от „Красно село“. Аз също обичам живота, влюбен съм в  много заобикалящи ме неща, радвам се на сутрешното слънце, на природата, на птичките в Бистрица, които са като божествен хор. Това ми създава уют и е нещо необходимо за днешния ми ден.

Позабравена дума?

Доверие.

Със строгост ли сте възпитавали децата си?

За строгост – не знам, но най-лошото е, че аз съм възпитал децата си много зле –възпитал съм ги да бъдат добри, да не лъжат, да работят и изведнъж те попадат в един друг свят. Може би е трябвало да ги науча да бъдат малко по-осторожни, да не се доверяват безпрекословно. Но, Слава Богу, не съжалявам! Добри деца излязоха.

Познали ли сте същинските измерения на любовта?

в „Кралският бръснар“

Слава Богу, да. Любовта за мен е най-важното нещо, което бог е дарил на човек, най-божественото. Аз съм изпитал това чувство от много малък и винаги го поддържам у себе си, възхищавам се на хубавото, на интересното.

Като млад непрекъснато бях влюбен в някоя жена и това ми е носило щастие,

защото знаете, че влюбеният човек става друг. Той се променя, търпи компромиси, вижда цветята, зелената тревичка, луната. А като е отруден, нито тревички гледа, нито слънце. Псува и кара напред. Затова любовта е безкрайно необходима. Моят апел е: „Хора, обичайте се, защото така ставате по-добри.“

Помните ли любовите си?

Много томове би трябвало да напиша за моите любови (смее се). Те са неизброими, те са безкрайни…

Усещате ли все още мъжкото си влияние върху жените?

Вече не мога да кажа на какво се дължи влиянието – дали на това, че толкова години съм в изкуството, или излъчвам някаква мъжественост. И понеже съм много придирчив и подозрителен, отбягвам предложенията.

Вече сте в живата роля на депутат. До каква степен депутатството е професия?

в „Дон Жуан в ада“ по Молиер

Много мъчна и тъжна работа е депутатството, с която човек, като се заеме, вижда, че въпреки огромния труд, който полага, никой не може да му признае тази дейност. Дори хората казват: „Ето, той не стои в Народното събрание и не бучи пръст в онова копче“. А в този момент аз съм в Сливен или навън на разговор с хора, които са дошли да ме молят за нещо. И може би за всички тях съм направил някакво добро, които за мен е много по-важно.

Тегоба е да си депутат, но аз го приемам философски.

Мисля, че с авторитета, който имам, със знанието, придобито от изкуството, мога да помогна за това, което ни предстои. Върша го от патриотизъм и заради вярата в един човек, за когото съм готов на всичко, и докато той е тук, аз ще се боря докрай!

за списание „Ревю“ – юни 2002

снимки: архив на театър „София“