Той е узнал какво е да погалиш славата. След толкова турнета, телевизионни предавания, сериали… нещо у него изглежда попроменено. Видимо се е поуспокоил, не само външно. И ми беше така приятно да попътувам в живота му чрез случките и най-вече чрез думите.

“Клас 90”, филмът, в който снима лятото, върна ли те към твоя ученически период, или миналото трябва да си остане там?

Върна ме, разбира се, покрай идеята и подготовката за филма – още повече. Не че съм се отдалечавал толкова от това време… Срещам съученици, говоря с приятели от този период. Спомняме си как ходихме на палатки на реката, какви купони си правехме… Спомняме се как се криехме да пушим зад физкултурния салон. Моето детство беше изключително пъстро. Имам много запазени приятелства.

Вълнуващо беше за всеки един от актьорите срещата ни в “Клас 90”. Много приятно, много носталгично. Имам един скепсис по отношение на това: доколко носталгията ни е интересна за другите, колко хора се интересуват от моето детство?! Но филмът е направен под такъв знаменател, че би докоснал. Много хора биха припознали своето минало и ученическите си години с точно тези срещи след 20-30 години. Всеки е станал различен, променил се е.

Усещаш ли тази промяна и у себе си?

Разбира се. Камъкът, че е камък, се променя с времето, та човек ли? Би било жалко, ако не се променяме. Въпросът е кои основи си избрал, за да стъпиш на тях като личност в това израстване, какво си забравил, какво си запазил и какво си привнесъл. Ако си развил чувства към околния свят и себе си, ще те промени в друга посока.

Мислиш ли, че на днешните ученици им е скучно?

Не, не вярвам в това. Много мои близки казват, че сега детството не е същото, като нашето, че сега не са свободни, нищо не знаят… Всяко време си има собствените емоции.

Много се радвам на дъщеря ми и на всичко, което се случва около нея, но си давам сметка, че в нейните спомени ще присъствам твърде малко. Така беше и с моите родители. Случваха ми се други неща и спомените са ми от тях. Сблъсквал съм се с различни ситуации, с различни хора, опознавал съм света и себе си. Така че съм сигурен, че днешното и утрешното поколение ще имат своето детство по своя си начин. Ще имат своите герои – актьори, певци, групи, които да харесват и да обичат.

Кажи ми една забавна ученическа случка, които ти се е забила в съзнанието?

Имахме кръжочни форми и аз си бях избрал да рисувам с пирограф по дъска. Миришеше ми на изгоряло дърво от пирографа и ми беше много приятно и забавно. Но излизам на двора и виждам едни деца, които пускат самолетчета с гориво да летят. Много страдах, защото тази миризма ме побъркваше. Исках и с това да се занимавам. Ама не можеш да се разкъсаш на 50 места.

Имахме униформи в техникума – панталон, риза и сако. Като ни станеше топло си късахме ръкавите на сакото, за да ни е по-лятно. Аз съм един моделиер от ученическите си години.

В по-малките класове имаше симпатични момичета. Ние ходихме, чукахме най-възпитано по време на час и обяснявахме на учителя, че точно тази врата трябва да бъде спешно поправена. Сваляхме я от пантата на вратата и я подпирахме тихо някъде в коридорите, а от страничен ъгъл, от който не ни виждаше учителят, ние гледахме момичетата. Другото е, че пълнихме раниците на съученици с тежки предмети. Свършваше часът и трябваше да си вземем нещата. Много ме забавляваше това, че всички хуквахме…

А някой не може да се отлепи с раницата.

Да, защото знае, че чантата му тежи 3-4 килограма, които в един момент са станали 30.

Тези забавления пренесе ли си ги и по-нагоре?

Не. Имахме една учителка, която явно имаше проблеми с кръвната захар, та постоянно ядеше сладко. Под бюрото ѝ винаги имаше кутия с бонбони. Докато говореше, леко си пъхаше ръката отдолу, подвигаше кутията и си взимаше бонбонче. И така няколко пъти, докато изпитва някой. Умирах при нея да стоя на първия чин. Тя обръщаше кутията към себе си, а аз леко я завъртах към мен и си взимах бонбон по същия начин. Тя не разбираше, че си взимах от бонбоните.

Ти леко си ѝ помогнал.

Разбира се.

Играеш в “Стриптизьори”, във “Вражалец”… Кога театърът спира да бъде театър и става халтура?

Винаги, когато промениш отношението към това, което правиш. Ако три минути преди да излезеш на сцената, говориш за манджи или за как си изкарал снощи, вече става въпрос за халтурно отношение. Случва се дори колеги да не излизат навреме, докато им се подава реплика. Виждал съм представления на сериозни автори в сериозни театри, но когато едни-двама души го играят като халтура, то е такова. Като правят каквото си искат, а не това, което трябва.

Работата си е актьорска независимо дали ще откриваш Празника на розата в Казанлък, или нещо друго, дали ще водиш предаване в радио или телевизия, все е част от актьорската професия. Ако всичко вършиш със сърце и с отношение, няма никакъв проблем. Не е достатъчно само да те видят.

Много хора, като ги дадат два пъти по телевизията, си мислят, че вече са супер известни.

По-лошото е, че мислят, че вече не е нужно да правят каквото и да е. Излизам, виждаш ме и това е достатъчно. Имал съм случай приятели да ми се обадят и да ми кажат, че ще се видим довечера след представлението ми. Те са в Бургас, аз – в София, обаче на афиша пише, че участвам. Без да знам.

Продуцентската ти страна умее ли да не контролира вкъщи?

Продуцентската работа е организаторска – да събереш необходимите хора, за да осъществиш нещо. Вкъщи това няма място. Там се опитвам да си почивам, да се забавлявам и да наблюдавам как расте дъщеря ми. Чета си текстове, гледам си филми, телевизия. Гледам точно вкъщи да не нося нищо от работата си. Не че не се случва, не че не водя телефонни разговори по нощѝте, но се опитвам да е рядко.

В театъра е по-различно. Там не е процес, който спираш. Не излизаш от театъра, да се потупаш и край. Не, продължаваш да мислиш за образа, за пиесата, дали е станала дадена сцена, темпоритъмът как е бил. Прибираш се, продължаваш за мислиш, спиш с това нещо,  играеш го… Лудата ми работа е такава и си я обичам.

Искаш да ми кажеш, че дъщеря си не я контролираш по никакъв начин, макар да е на 12 години?

Да, просто се забавлявам с това как тя минава през своя живот, как открива света и какво си “купува” от него, кои са примерите, които я карат да си прави изводи. Това впоследствие ще я формира като личност. Забелязвам, когато на нея ѝ прави впечатление кой се държи възпитано, кой – джентълменски.

Кой те изненадва приятно?

В последно време се изненадвам приятно от млади колеги на по 21-22 години, които са изключително уважителни, подготвени и знаят допълнителни неща, което не се очаква от тях. Това много ме респектира. 

Харесвам младите хора. Винаги съм им давал картбланш и съм се опитвал да им помагам. Кълна се в тях. Идват изумителни попълнения отдолу – много по-красиви, по-талантливи и надарени с въображение. Приятно е, когато ме питат за съвет, когато чуя, че са се запалили от нещо, в което са ме гледали.

По мое време беше по-трудно да се добива информация. Случваше се единствено и само от книгите. Сега способите са по-различни. Да, претупват я и по-повърхностно я ползват, но пък имат много повече. Сега всички знаят езиците по-добре и общуват по-освободено чрез тях, пътуват повече. Ние започнахме да пътуваме след 90-а година.

Откриваш ли трудно верни партньори – и в телевизията, и като приятелства?

Повечето ми приятелства до момента са само от театъра и от телевизията, малко и от киното. Кръгът ми е този. Всички са хора. Просто зависи ти на каква позиция си. Ако си в такава, че си сложен да защитаваш някакви чужди интереси, различни от персоналните ти, е едно, но да защитаваш собствените си интереси е много по-интересно и любопитно. Иначе се работи трудно, защото много малко са визионерите.

Малко са хората, които в един разговор ще стъпят на това да си дадат сметка кой ги гледа, защо ги гледа, какво ще дадат на зрителите… Не е нужно, като си пуснеш телевизора, да се скъсаш от смях, но да гледаш нещо, което да те забавлява и да не те натоварва. Да не са убийствата, кражбите или емигрантите от новините. Къде са новините за златните български момичета, за царицата на шаха Нургюл Салимова?

В края, в спортните новини.

Ама я ги има, я ги няма. Имаме невероятни успехи по света във всякакви сфери. Защо не се говори как са ги постигнали, какъв им е мотивът? А в нашите новини се занимават с най-отвратителните неща. Защо? Защото са по-лесни, не е необходимо да се рови, да се чете и да се срещаш с хора.

Имаш ли телевизионен продукт, който ти стои в джоба?

Имам, не е един. Когато отидеш в телевизията и им кажеш, че носиш страхотна идея, това много рядко работи. По-скоро те викат и ти казват от какво имат нужда. От такава позиция се работи, но това е положението. Липсва конкуренция. Не е градивно да се случват нещата с все по-малък бюджет. Животът върви в една посока, а ти да натискаш в обратната, да търсиш все по-евтиния продукт. Представи си да се опитваш да храниш детето си с все по-евтино краве масло.

Кога душата ти има нужда от оживление?

Душата ми има нужда от смирение и от това да става все по-богата на впечатления, емоции и приятелства. По-скоро тялото ми има нужда от оживление, косата ми – и тя. Но душата е вечна. Тя има нужда от любов, от нищо повече.

Усещаш ли я?

Да, усещам любов, защото давам много от нея. И се чувствам щастлив!

снимки: Радостина Колева