Оперният бас, познал популярността по света в пълната ѝ палитра, се оказа интересен човек. Тих, спокоен, значително дистанциран. Тотално извън стандартите на артистите, които желаят да бъдат забелязвани на всяка цена и да се появяват от всеки ъгъл.

От няколко години Орлин живее в района около Рим – хем близо до големия град, хем леко по-встрани от лудницата. И това видимо му харесва и го прави блажен.

Срещнахме се пред Auditorium Parco della Musica в столицата на Италия и интервюто ни стана първото за Cultinterview, реализирано извън България.

---

Наскоро беше у нас. Какво те връща все още?

Операта в Русе е театър, към който имам специално отношение. Навремето се пътуваше много по турнета и дебютът ми с Русенска опера беше в Германия. Родителите ми бяха едни от водещите певци на тази опера в родния ми град. С удоволствие се връщам там. В момента се връщам като режисьор. Направих шест постановки за последните три години. Последната, “Тоска”, стана един прекрасен спектакъл със страхотна мултимедия и премина с голям успех при пълна зала.

Ти се прибра за кратко в България. Кога успя да реализираш нещо завършено?

Всеки режисьор предпочита да работи три пъти повече от даденото му време, но понякога се съобразяваме с програмата и възможностите на театъра. Трябваше да действаме интензивно, компактно и събраничко. Режисурата на цялата опера с певци и хор  беше готова за 7 дни, средно по два дни за действие.

Не ми е за пръв път да поставям “Тоска”, правил съм я и в Южна Италия със сходна концепция. Репетиционният период в големите европейски театри продължава около 4 седмици. В Германия той е още по-дълъг, до 6 седмици.

С брат ти, баритона Венцеслав Анастасов, рядко сте на една територия.

През годините доста сме пели заедно – “Атила” в Триесте, “Турандот” във Валенсия…  За по-постоянно не сме били на едно място, защото той е на щат в България, а аз рядко работя там. Чисто технически няма как да се засичаме за по-дълго. От гледна точка на интерес от страна на публиката, разбира се, много по-различно е, когато на сцената са двама братя. Не се случва толкова често.

Тази братска връзка от разстояние е съвсем нормална. В последните години имам време да обърна внимание на роднини и приятели. Помня какво беше, когато пеех. Това са 11 месеца и половина, в които си някъде.

Имам нужда от време на време да се прибирам в България. Още навремето, когато живеех в София, нямах търпение да се върна, но идвайки си, започвах да се чудя защо го правя. Този сблъсък с реалността е много тежък за хора, които са свикнали да пътуват и да виждат места.

Не успяваш ли да се абстрахираш?

О, естествено. Виждам се с приятели, ходя за риба и общо взето не се занимавам с излишни неща.

Намираш ли си къде да ловиш риба и около Рим?

Да, тук е много по-лесно да се намери такова място. А и има много повече риба, в интерес на истината. Някак не са свикнали толкова да ядат речна риба. Имат много високо качество морска риба и речната няма кой да я лови. Водоемите се пазят повече. Абе, хората се грижат за това, което имат.

За да не си в навалицата, затова ли си извън Рим?

Да, не мисля, че някога ще мога да живея в голям град. Просто не е за мен. Има хора, които искат, като си отворят вратата, магазинът да им е отпред, на 10 метра да има кафе, да имат социален живот… Аз не съм такъв. Пазя си личното пространство и мога да кажа, че в много от случаите предпочитам да съм сам. Да отида сред природата и да се разходя с кучето, това ме е съпровождало през целия ми живот, още от малко дете. За мен контактът с животните е много важен.

Все повече се убеждавам колко позитивна и благородна е връзката с едно куче, отколкото с доста хора. Винаги съм бил дете на спокойствието и така ще си остане. Не мога да кажа дали е станало по-силно с времето. Ти се раждаш и когато си свикнал с този контакт от дете, това си остава. Баща ми, Бог да го прости, дори на лов се опитваше да ме води, обаче не ми хареса.

Иначе това ми помогна много, когато ми беше най-интензивна кариерата и участвах в световните театри, където имаше огромно натоварване. В момента хората ходят на йога, на медитация, а на мен ми е достатъчно да избягам от града и да вляза в една гора. Нямам нужда да правя нищо друго. Дори и спорт не ми е необходим, тъй като съм свикнал да вървя много. Разхождам се из горите, ходя за гъби с голямо удоволствие…

Кога музиката спира да носи вдъхновение?

При мен това се случи и беше причината да спра да пея.

Ама сега пак ти се пее. Значи отново ти е дошло вдъхновението.

Да. И честно казано, мой колега и голямо италианско име, басът Роберто Скандюци, ми каза, че колкото и да ми е омръзнало, като започна да работя като педагог, нещо ще ме човърка и пак ще искам да пея. Изобщо не му обърнах внимание тогава, но то ми даде допълнителна мотивация. Явно имах нужда от един период, в който леко да се дръпна настрани. А това са 5 години.

Ако трябва да говорим истината,

трудно е да имаш мотивация, когато си изпял всички възможни роли

и си пял по много пъти във всички възможни най-големи оперни театри. Винаги те канят за едни и същи неща. Имам 350 спектакъла на “Аида”. Различни постановки, но броят е този.

Трудно е да имаш нова мотивация с всяка нова “Аида”. Можеш да имаш такава, когато работиш с много големи професионалисти – диригенти, режисьори, колеги-певци. В момента, в който започнаха рязко да намаляват във всяка една сфера и да се появяват носители на новаторски идеи, товарещи те с ново бреме, това също въздейства. Започваш да се чувстваш като някакъв останал мохикан от тази генерация, от края на 90-те.

Имах щастието да хвана всички големи имена в операта. Преди тя да стане бизнес и да се появят компромисни продукции и артисти, които, поради една или друга причина, са големи имена. Когато трябва да се нагодиш за новото, но то дори и не се доближава като качество до старото, мотивацията се губи.

Опитват се да модернизират всячески операта ли?

Важно е каква е логиката на това, което се прави. Може да е модернистично и все пак да има някакъв смисъл. Когато не може да се обясни, а само се търси визуален ефект с  идеята, че такова нещо не е правено никога… А то няма такова. Всичко вече е правено някъде си преди време. Въпросът е колко професионално е реализирано и какво те води като режисьор или изпълнител. Ако си се подготвил, това винаги ще даде добър резултат. Без да се търси непременно да се получи нещо гениално или невиждано.

Един оперен певец вече не може да впечатли с глас. Хората са чули всичко, че и повече. Достатъчно е да си интелигентен в пеенето и най-вече да пееш със своя си глас. Това е нещото, което се опитвам да казвам, помагайки на млади изпълнители.

Кога го караш полека?

Когато виждам, че при човека срещу мен, колкото и труд да вложа, няма да има резултат. Тогава правя един компромис, който е много грешен, но след редица опити си принуден – да науча този човек точно на толкова, колкото той после ще може да вкара в практиката. Безсмислено е да му пълня главата с неща, които той никога няма да разбере. В такива случаи минавам на по-лек режим, без да се престаравам. Често работата те сблъсква с хора, които са на ниво, много по-различно от твоето.

Даваш ли непоискано добро?

В последните години, в които не пях, станах по-контактен. Започнах да разбирам повече хората.

Представям си какво е било преди това…

Беше страшно. И пак ще бъде така, когато започна отново да пея, защото това е единственият начин да се съхраниш. Свеждам контактите си до минимум. Отделих внимание на много хора, но след това видях в резултат, че е било безсмислено. Но станах по-човечен, по-хуманен и по-достъпен за хората от моето обкръжение. Слязох с пет нива от това, което бях в професията си, слязох на първия етаж – от петия.

И как се вижда от първия етаж?

Същото, но имаш повече брак около себе си, защото нивото е това. Съответно няма как да имаш и претенции, защото всеки дава толкова, колкото са възможностите и интелекта му, желанието му.

Казваш, че всичко ти се е случвало, без да го натискаш. Тогава какво е онова, което най-много си желал?

Получаваше ми се лесно и даже не се замислях за това, което правя. Случваше се от първия път и то на много високо ниво. Има неща, които не се учат. Има хора, световни имена, които хвърлят години труд в подготовката на роли.

Неотдавна си говорихме с един популярен артистичен директор в Италия и той ми сподели, че публиката забелязва един страхотен актьор на сцената и логично си мисли: “Колко труд е хвърлено, за да се достигне до това ниво.” И идва един като Орлин, който влиза на секундата в образа, без да има нужда да го изработва. Просто има неща, които човек ги носи вътре в себе си.

Златно правило е, че колкото по-малко мислиш, толкова по-малко си обременен и по-добре се получават нещата. Ако започнеш по време на арията да мислиш какво трябва да пееш, мачът вече е приключил. Не си давах сметка. А не го правиш, когато си на 100% убеден в своите възможности и имаш достатъчно самочувствие да излезеш в Миланската скала и да пееш.

---

снимки: Радостина Колева и личен архив