bTV е нейното място за изява и вдъхновение, интервютата са нейното можене с много големи букви, семейството й със журналиста Светослав Иванов и 3-годишната Йоанна е нейното място за тишина и успокоение, а мисълта ѝ е мястото, в което се изгубих, намерих се и едва успях да си открия препинателния знак. Удивителна. Cultinterview се докосна до частица от Вяра Деянова.

Чувстваш ли се призвана за тази професия?

Мисля, че никога не съм искала да правя нещо друго, освен това, което правя сега, и то в този вариант: да бъда част от самото случване на новините, на събитията, на разказите на хората, които според мен са значими, интересни или има какво още да обяснят. Ако желанията имат нещо общо с призванието, може би съм призвана. Не искам обаче да казвам, че съм родена за това. Моят труд е на тезгяха непрекъснато, така че има кой да каже дали ми се получава или – не.

Кога усети, че това, което правиш, се вижда?

Още в самото начало, когато реших да опитам. Отидох да работя като стажант в „Дарик радио“ преди много, много години, може би 15… Бях на 21-22 години. Имах щастието да попадна на хора, които не се страхуват от младите и можещите. Моментално ме пуснаха да плувам в дълбокото. И това е голям подарък, но и голяма отговорност. А когато разбереш, че можеш да плуваш и можеш да си изградиш собствена техника на плуване, то е като да се родиш отново. Разбираш, че имаш какво да правиш в този живот и то може да ти носи удоволствие.

С каква техника плуваш в момента?

Надявам се да плувам с ум, с отговорност и с усещане за това колко е важна нашата професия. Защото имаме отговорност към умовете и душите на хората. Те ни пускат в техните домове всяка сутрин, всяка вечер, всеки обяд – непрекъснато сме в полезрението им, защото сме и онлайн. И ми се иска да съм осъзнат журналист и човек. Без значение дали правя репортаж на улицата или „bTV Репортерите“, всяка една дума има значение и всеки човек, който показваме, трябва да знам защо се появява.

Кога можеш да си позволиш да си безотговорна?

В живота си можеш да си позволиш винаги, когато си пожелаеш. Но за да си безотговорен, винаги плащаш цена.

За всичко се плаща цена, дори и за хубавите неща.

А когато си безотговорен в нашата професия, цената е висока, защото всичко е на показ. В света, в който живеем, обратната връзка е прекалено бърза и изключително силна. Социалните медии моментално дават отклик. Тук трябва да отворя една скоба като спомена вредителите в Интернет. Фалшивите новини се превърнаха в модерно клише, но са огромно заболяване в медийния свят. И ние сме длъжни да предпазваме зрителите и слушателите от тези фалшиви новини, които разболяват и побъркват, макар понякога да са много вкусни и апетитни, но често са кух параван. Това е наша голяма задача – да ги разпознаваме и да ги режем до корен, влизайки в ролята на лекари.

Фалшивите неща не са само в Интернет.

Не са само там, но от там тръгват. В наши дни нещата тръгват от странни сайтове, но пък с гръмки заглавия.

Как се спира това?

С ум и със съмнение – сигурен ли съм, че това е истина, сигурен ли съм, че не отивам за зелен хайвер?

Имаш и приятни срещи. Какво преживя при интервюто си с писателя Фредерик Бегбеде? Получи ви се интригуващ разговор…

срещата с Бегбеде

Беше безкрайно интересна среща, защото той е един човек, който според мен е учуден от себе си денонощно. От този тип хора е, които са толкова силни в работата си, колкото са силни и в начина, по който дишат или си мият зъбите. Изключително силна личност е. Няма да остави тежък философски отпечатък, но пък не пише чиклит или неща, които могат да забавляват жените. Той е от онези, големите, които умеят да кажат важните неща по смешен начин. Умее да се надсмива над себе си. И е човек, който трябва да провокираш, за да ви се получи разговорът. За него би било обида да си подготвиш 10 въпроса и…

… да те няма там.

… да те няма там. Така, както той те провокира с книгите си, така си длъжен да му го върнеш при контакта с него. Когато ти падне на няколко педи разстояние, си длъжен да разиграеш разговор, който да бъде достоен за неговите страници.

Имала ли си недовършени срещи?

О, разбира се. То и с Бегбеде е недовършена… Когато се получава едно интервю, това си е една недовършена среща.

Много се пазя от това да бъда изключително добре подготвена за интервю.

Когато става дума за разговор, в който трябва да се извади емоция, се пазя да знам всичко за този човек предварително, за да не изгубя любопитство. Искам да ми е интересно и да попитам нещо важно, което няма как да съм прочела, че някой е попитал преди мен. Тогава остават и недовършени въпроси, но пък най-ценното в един разговор е онова, което се е родило от любопитството на журналиста.

Вкъщи кой от двама ви говори повече?

Третият, дъщеря ни. Ние сякаш сме по-изхабени от това, че работата ни е свързана с непрекъснато контактуване, писане, говорене, и сме малко по-минорни вкъщи. Докато в дъщеря ни, очевидно по някакъв космически начин, се вливат всички възможни думи и разговори, които могат да бъдат проведени за една вечер. А тя не млъква и ми казва: „защо мълчиш, говори с мен“.

Казваш, че Светослав е разсеян. Ти ли си тази, която вкарва ред вкъщи?

Ние сме много подредени в чисто битов план, но в ментален, като начин на съществуване в пространството,

и двамата сме отнесени, над нещата сме.

В известен смисъл това ни помага да живеем по-леко. В някой смисъл сме леко странни в очите на останалите. Качвала съм се в такси с две дистанционни в ръка, вместо с двата телефона.

Е, чак пък толкова…

минути преди ефир

И други… () Спомням си втората зима на детето. Йоанна вече беше на година и нещо. Заваля един красив пухкав сняг и аз реших да я изведа и вече да ѝ разказвам, а тя да види и да контактува със света. Усещах през цялото време, докато бяхме на двора, а аз старателно тръсках клоните на дърветата и разказвах как отгоре катеричките са се скрили и пада пухкав снежец, че тя гледа малко дистанцирано и сурово на целия мой спектакъл. След половин час разходка разбрах, че аз съм я извела без обувки, по чорапки, и най-вероятно не ѝ е било комфортно.

Пък ти ѝ разказваш за катеричките…

Да, очаквах да слуша историите ми за снега ().

Кой е твоят гарант за щастие?

На първо място – семейството, Светльо и Йоанна. Другото е контактът със себе си, който всеки човек трябва да има. Да има вътрешен център, който да му създава усещане за баланс и комфорт. Човек, независимо какво работи, според мен трябва да бъде дълбоко скромен и да се старае във всяка една секунда да бъде смиреномъдър. Звучи много ретро, но ако човек се стреми към това, може да достигне до момент, в който да стъпва по земята.

В професия като нашата суетата дебне.

Важно е да се научиш да се отлепваш от хастара и да оставаш в свой свят, в който да те води скромността. И това е гаранция за щастие. Обикновено суетата води до една еуфория, която няма нищо общо с щастието.

А когато си скромен, не даваш ли повод да те тъпчат?

Не, не мисля. Това е един щит, който е безценен. Суетата пречи на хората да бъдат трезви и осъзнати – тогава стават като едно листо на вятър. Суетата е пътят надолу и тя е нещото, от което се опитвам да се пазя.

Кога си замълчаваш, виждайки нередности?

Като журналист не би трябвало да си мълча.

А навън? Извън телевизия, новини…

Лондон…

Навън мълча през повечето време. Не съм човек, който вдига скандали, не съм човек, който иска на секундата да обясни на някого, че не е прав. Опитвам се да разбирам хората такива, каквито са, и не смятам, че от мен извира световната мъдрост.

Ако считам нещо за нередно обаче, то го казвам в очите.

Тези, които обиждат и нараняват, нямат усещане за щастие, усещане за пълноценност. Опитвам се да се пазя от гнева. Нямам нужда да пускам фойерверки.

Какво ти влияе в положителна посока?

Така ми влияят умните хора. Всеки, който виждам, че живее живота си с ум и мисъл за останалите, ми влияе изключително положително. Снимах екипа на професор Владов, който стана „Лекар на годината“ за 2016-а – брилянтни млади хирурзи, които работят с такава отдаденост, с такава мисъл за пациентите, с такова себеотрицание и благородство, че това беше една картина, която ме вдъхнови и дълго време беше пред очите ми. Срещата с подобни хора дава енергия, смисъл и усещане за това, че дори когато те няма вкъщи и се лишаваш от това да присъстваш в парка събота и неделя или на някое приятно място, има смисъл. Срещата с личности, които са отдадени на смисъла.

снимки: личен архив и архив на bTV