Лиляна Боянова – един смислен човек
В днешно време като че ли е при
Каква е мисията ти на журналист?
Поставям си за цел да бъда максимално обективна, да търся истината във всяка история. Защото все пак понякога разказваме много дълги истории за кратко време и трябва да структурираме репортажа така, че да не изкривим истината.
Мисията ми, като на всеки избрал журналистиката със сърцето си, е да давам на хората силата да бъдат информирани и да допринасям нещата да се променят така, че да стават по-добри – за хората, за начина им на живот в България. Стремя се да помагам, доколкото мога, особено когато става дума за болни деца, за каузи, най-вече свързани с децата.
Няма да забравя един репортаж, след земетресението в Перник,
до пощата на новините писа момче, което видяло съседи, че живеят в гаража. Знаеш, че тогава трусът беше много страшен. Та тези хора имаха болно дете, което беше преживяло няколко операции, тежки изследвания. Момчето искаше да отвори дома си за тях, въпреки че самото то е полусирак и живееше само с майка си. Надявам се, показвайки тази добрина, и други хора да са последвали примера му.
Мисията ми е, когато има несправедливост, да помогна, за да бъде поправена.
Вярваш ли, че хората стават по-добри действително?
Много ми е трудно да дам еднозначен отговор. Това, което съм видяла до този момент и в което ме е убедил животът е, че често трябва да им се случи нещо много разтърсващо, нещо много ярко и най-често лошо. Поставени в ситуация, в която са разбрали, че може би не са били толкова добри, понякога те преживяват катарзис. Обикновено това са хора, които са имали всичко и са го изгубили. Попадайки в гранична житейска ситуация, те се замислят дали да не дадат хубава енергия на света, за да им се върне добро.
А не се ли озлобяват повече спрямо живота?
Възможно е. Но така или иначе има всякакви хора – и добри, и лоши. Нали казват, че
светът е интересен, защото хората са различни.
Как реагираш на лошото?
Стъписвам се. Ако е в чисто професионален план, когато съм на снимки и някой се държи грозно и неуважително, е едно.
Но то пак си е лошо.
Да, но когато видя във взаимоотношения някой да прави нещо умишлено, със зло намерение, тогава не знам как да реагирам. Казват, че в такива моменти трябва да си спокоен, дори и да не ти дават добро, да не ставаш огледало на емоцията, която си видял, да опиташ да я трансформираш. Понякога просто зяпвам и…
Блокираш…
Да, точно това е.
Показваш ли на сина си Камен и двете страни?
преди ефир
Да. До един момент си мислих, че трябва да се опитвам да го възпитавам винаги да е отстъпчив, диалогичен. Но не мога да го уча, че когато го бият, трябва да си подаде и другата буза или, когато го нагрубяват, да не реагира. Трябва да го науча да се защитава и да е житейски пригоден, да не е пасивен в ситуации, в които е застрашен – дали вербално или физически, ако щеш. Защото знаеш, че понякога и децата могат да бъдат жестоки. И не мога да му кажа, че когато го ударят, трябва да подмине благородно и да забрави за случката. По-скоро да потърси възрастен.
Значи го учиш да бъде мъж.
Да, да умее да се справя. Той все пак е на 5 години и половина, съвсем скоро ще тръгне на училище.
Зависи там в каква среда ще попадне.
Това е много голям родителски страх, предполагам, че и ти го имаш. Не можем да избягаме от средата, в която живеем. Мислила съм си
дали не можем да си намерим спасителен остров
и да живеем обградени само от хората, които харесваме, с нещата, които ни правят щастливи. Обаче това е бягство и не е докрай възможно.
Тези, които харесваме, също се променят…
Това също е вярно. Била съм изненадана как хора, които много харесвам, изведнъж сякаш някой ги променя. Нещо им се е случило: влиза в стаята и виждам друг човек. А аз грижливо в главата си съм го направила идеален, измислила съм го по-добър отколкото е. Най-разочароващо е било, когато са били близки на сърцето ми хора. Тогава се затварям, ставам по-тъжна…
Кога се чувстваш безпомощна?
Когато е ставало въпрос за здравословни проблеми, боледували са мои близки или детето ми. Тогава съм се чувствала тотално безпомощна, защото не мога да помогна по никакъв начин.
От къде си си представяла да предаваш на живо?
годишнина от обесването на Васил Левски
Мислила съм си, че бих предавала от Сирия. Ситуацията там е много сериозна с оглед на войната, която тече в страната от няколко години и жертва на която стават и много деца. Не знам обаче, доколко моите репортажи биха могли да променят това, което се случва там, защото решението на този конфликт вече не е в ръцете на разказващите истории.
Много симпатизирам на бежанците,
на техните проблеми, особено на семействата с деца. Виждала съм покъртителни истории, когато съм ходила да снимам. В сайтовете, които следя за Сирия и за хората там, има смазващи сърцето истории. Не разбирам защо замесените в конфликта не си дават реална сметка какво причиняват.
С какво се променят историите в последните 12 години, откакто ти си журналист.
Мен специално ме обхваща една безнадеждност от това, което се случва пред очите ми – и в България, и по света. Обществата ни се развиват, а ние не ставаме по-добри.
Виждам безсърдечност като световна тенденция,
егоизъм, консумиране на блага. Това до такава степен се е изродило, че дори човешките отношения нямат стойност. Понякога съм си мислила, че съм попаднала в грешното време, че съм твърде консервативна, че имам ценности, които вече не са ценни.
Взимаш ли крайни решения?
По-скоро – не. Но съм много емоционална, което не винаги работи в моя полза. Много мисля върху проблеми, върху казани думи, действия. Всичко ми минава през сърцето, а не всичко заслужава такова внимание. Дори и да реагирам по начин, който не е най-добрият, съм готова да се извиня. Признавам грешките си. Когато си емоционален, това изхабява най-вече теб, а човек трябва да се съхранява някакси, да се пази.
Дадох си сметка в последните години, особено след появата на Камен, че съм като батерия – в един момент ще се изтощя и няма да бъда полезна нито за себе си, нито за детето си. Опитвам се да съм по-сдържана и спокойна.
Какво правите заедно с детето?
Лили със сина си Камен
Сега се учи да пише буквите и числата и е голяма драма, защото му е трудно, плаче, уморява се бързо, омръзва му, започва да мрънка и не му е особено приятно. Обаче на мен ми е ясно, че трябва да се научи на дисциплина и да се съсредоточава, защото иначе по-нататък ще му бъде много трудно. Затова предпочитам аз да му наложа правила лека-полека, за да може след детската градина училището да не е шок – както си играем по цял ден, идва училище и не си играем изобщо или само един час по физическо. Гледам да му чета книги, да играе с конструктори. Камен обича да рисува, а това е нещо, за което го насърчавам още от съвсем малък. Беше още бебе, когато купих бели листа, сложих ги на пода и, като се научи да стои, му дадох пастели, моливи. Гледам да му развивам максимално въображението, защото смятам, че свободните деца, които са насърчавани да създават с мисълта си, с ръцете, с ума си, след това и като възрастни ще бъдат по-полезни за себе си.
Синът ми обича заедно да гледаме филмчета, да готвим… Като става дума за сладки, той ги маже.
Помага ти, един вид.
Помага, да. Не съм най-брилянтната готвачка, няма какво да се лъжем.
Камен повече теб ли слуша, или учителките в детската?
Там има доза респект. Каквото и да се случи, аз съм мама. Той общува много и с баща си и мисля, че баща му се явява авторитетът за него. Така е и правилно – успява да му наложи дисциплина. Аз съм малко по-мека. Но в детската слуша… и яде, защото е злояд иначе. Но там яде, което е страхотно постижение.
Обещанието, което си дала на себе си?
Да се държа така, че спокойно всяка сутрин да се поглеждам в огледалото и да си казвам, че съм ок със себе си, че мога да понеса всичко, което съм казала или направила, че съм един смислен човек.
Обещала съм си да не правя компромиси…
А и не мога. Би ме подлудило, ако нещо ми коства твърде много. Това би ме смазало. Не мога да правя нещо, което съм убедена, че е погрешно.
Имаш ли своя представа за щастлив ден?
Щастлив ден ми е, когато съм имала хубава емисия, когато съм предизвиквала сама себе си. Щастлив ден ми е и когато съм с хората, които обичам – с Камен, майка ми и баща ми, приятелите ми. Все още имаме традиция да се събираме цялото семейство по празници. Един ден в парка също може да бъде щастлив.
Чувствала съм се щастлива в дни, в които времето е било лошо, а времето вътре в мен – хубаво. Клише е, но човек трябва да цени малките неща и тогава миговете му на щастие ще са всекидневни.
снимки: личен архив
ПОСЛЕДВАЙ НИ