Той знае, че музиката е нещо повече от звуци, нахвърляни набързо, знае, че нотите, заседнали в петолинието, не са случайно попаднали там, тъй като пише, свири и дирижира сериозна музика, както бива наричана. Чува я, дори и в тишината, защото е вътре в нея. Мартин Пантелеев беше от първите срещи на Cultinterview (тук), но ето, че се стигна и до втората. Въпрос на късмет е, че го „уцелих“ в страната ни.

Празник е, празник на буквите. Като човек, който е част от културата на България, мога ли да те върна в периода, в който 24 май си беше шествие. Спомняш ли си този свой период, ученическия?

24 май безспорно е светъл празник на българската писменост и култура. Малко народи могат да се похвалят със собствена азбука, която да се използва от целия славянски свят. Като сме били деца, това трудно можеше да бъде оценено. Тогава за нас този ден беше прекрасен повод да свършим училище малко по-рано, за да празнуваме. Но беше хубаво, защото се организираха концерти пред паметника на Кирил и Методий, имаше солови изяви, рецитираха се стихотворения. Това предизвиква носталгия сега… С годините спомените се натрупват. И при възпитанието на децата ми прави впечатление, че човек понякога остава с впечатление, че налива „от пусто в празно“, в същото време след някакъв период става ясно, че някъде в „хард-диска“ е заредено, чуто е. Не трябва да се предаваме и да си казваме, че не трябва да обръщаме внимание, напротив. Толкова години по-късно разбирам колко е било важно. Имахме уникални преподаватели, които безкрайно уважавам и до ден днешен, благодарен съм за цялото търпение, което са имали към мен и съучениците ми. Сигурно неведнъж са се питали дали има смисъл това усилие, защото бяхме доста палави деца, меко казано. Но ето, че има.

Особено в моя випуск, 1995 година, излязоха невероятни музиканти – Мила Георгиева, Светлин Русев, Александър Сомов.

Всички те се доказаха като изключителни музиканти. Конкуренцията беше огромна. Беше въпрос на „живот и смърт“.

Знаеш ли как стоят нещата в момента?

Идея си нямам относно самото обучение. Но разбрах, че има много талантливи деца. От време на време имам възможност да ходя на концерти на преподавателите и съм впечатлен. За съжаление, след като завършат музикалното училище, се насочват към другите държави. Разбираемо е и неведнъж съм се вживявал и съм се изказвал негативно. Обидно е това отношение към музикантите, които хвърлят цялата си младост. Никой не ни кара насила да свирим. Разбира се, в моя случай родителите ми забелязаха, че имам талант, който трябва да бъде развит. Но това са огромни усилия. Докато останалите деца си играят на футбол и фунийки, ние трябваше да свирим по 5-6 часа на ден, за да поддържаме високо ниво. Когато завършиш академията и се окаже, че в най-престижните оркестри заплатите са по 600-700 лева. Освен това сега няма кой да вземат. Миналата година в академията са се явили на кандидат-студентски изпити двама цигулари. Навремето бяхме 50 човека. Имаше толкова много хора, които искаха да се занимават с музика. Вече, след завършването си, отиват в чужбина. Няма го това желание да се доближиш до високото. Не става въпрос само за България.

Високото изкуство претърпява тежка криза. Това се забелязва навсякъде –

Холандия, където орязаха най-добрите оркестри, Италия, където за неопределен период закриват Миланската скала заради финансови затруднения. В Германия, където имам възможността да живея и да творя, са закрити над 20 оркестъра. Вярно е, че там има много оркестри, тъй като това е държава, която отделя много и за културата си, но ги има тези съкращения. Най-лошото е, че посоката върви във все по-минорен акорд.

Андре Рийо доста сериозно е застъпил навсякъде.

Възхищавам се на неговите възможности, но това е друг вид спектакъл. Той обръща внимание на общата маса, пълни залите. В това няма нищо лошо, не го критикувам. Андре Рийо е абсолютен перфекционист. Когато искам да се отпусна и да не внимавам за всяка една нота, често слушам негови изпълнения, колкото и да е абсурдно.

Защо да е абсурдно?

Защото големите музикални умове обичат да се изказват негативно за хора, които имат успех. А той го има. Времето е много забързано и хората нямат сила да се вгледат вътре в себе си. Не можем да се оправдаваме само с политиците. Естествено, че те са на първо място, защото следят какво изисква обществото. Но едновремешните общества са изисквали да има Шнитке, да има Стравински, а сега се върви към фаст фууд забавленията. В театъра се забелязва абсолютно същото. Изкуството се превърна в манджа. Обичам да готвя и да импровизирам с храната, но искам да прилича на нещо, да знам от какво е направена.

Моят професор по композиция Александър Текелиев ми казваше: „Мартине, каквото и да пишеш, гледай да прилича на нещо.

По-добре да кажат, че музиката ти прилича на нещо, отколкото на нищо.“.

В момента не се знае дали хората имат нужда от музиката. Самите ние трябва да се замислим какво оставяме на децата си. Ако един видеоклип е повече от 20 секунди, те го спират, защото нямат време. Ако за 20 секунди не можеш да спечелиш вниманието им, ги губиш. Малка държава сме и всичко се забелязва.

Доколко беше обидно за теб от главен диригент на Софийска филхармония да се откажат рязко от таланта ти, а след това отново да те върнат?

Човек съм, който никога не дълбае в раните. Битката за сцена е невероятна и заради това се случват такива „неприятности“: два оркестъра да свирят едно и също в един и същи ден, както наскоро се случи с „Реквием“ на Верди. Полето на изява е много малко.

Публиката в цяла България е около 1% от населението.

Тези няколко хиляди души няма как да посетят всеки един концерт. Настъпва напрежение…

Успехът, който съм имал, няма как да не породи някаква завист и злоба, което в първия удобен момент се показа. Тогавашното временно ръководство беше решило, че оркестърът няма нужда от главен диригент. Никога не съм мислил, че съм незаменим. Но това не беше начинът, чрез мейл, да ми бъде съобщено. Беше ми тъжно. Когато маестро Найден Тодоров стъпи в длъжност, ми даде възможност отново да се върна. Софийска филхармония ми е като семейство. Концертите ни са на много високо професионално и емоционално ниво.

Какво става, когато в живота не всичко е музика?

Винаги търся смисъл в природата, макар че там всичко е музика отново. Живея около Боданзее, до Алпите, а там наистина чуваш алпийската симфония на Щраус или симфониите на Малер, които на писани недалеч. Там птиците са в хармония с вятъра.

Дописва ли ти се и на теб?

Да, минаха вече 3 години от премиерата в Лондон на „Архетип“, който беше добре приет, но

заради концертите ми като диригент, главата ми е пълна с какви ли не акорди…

Това пречи, защото има опасност да започнеш да имитираш, несъзнателно. Главата трябва да е свободна, да няма никакъв натиск. Сега събирам материали. Има толкова красиви книги и върху тях още не са писани симфонични поеми. Освен това българското народно творчество е извор, от който има възможност да се черпи все още.

Писането на симфонии е сериозна работа. Каква подготовка трябва?

Първо трябва да намериш смисъла, иначе се загубваш в океан от красота и история. Това беше и една от причините за моята пауза. Дирижирайки, съм в непосредствена близост до Чайковски, до Рахманинов, Малер… И си задавам въпроса: „Чакай, къде ще пиша аз?“.

Ако ти дръпнат палката, какво става?

Може с ръце. В академията се изучава хорово дирижиране и там най-често се дирижира без палка. Но гениални хора като Валерий Гергиев въведоха мода да се дирижира с клечка за зъби, с клечка за китайска храна… Оказа се, че това няма никакво значение. Свикнал съм с палка заради прецизността на щрихите. Когато си без палка, си по-свободен.

Ако ги нямаше цигулката и палката, какво щеше да има?

При всички случаи щеше да е композирането. При мен то се случи благодарение на знанията, които получих още на 9 години. В оркестрите свирих първа и втора цигулка във всички произведения, често съм стоял и във виолите. Човек научава структурата на оркестровото звучене и това е много важно. Така дойде и желанието ми за композиране. Нещото, което не можех да правя, е пеенето. Може би щях да бъда певец…

Кога се усещаш необичайно силен?

Когато семейството ми е до мен. Тогава съм наистина силен и знам, че те ме подкрепят във всяка ситуация, дори и в грешките. Най-голямата сила и щастие е, когато усещаш как с малко движение на лявата ръка се понася една огромна вълна от музика. Толкова е концентрирана енергията. Това не може да се опише с думи.

снимки: Радостина Колева