Мартин Пантелеев – между два свята

Изобщо не съм си мислила, че един диригент може да влияе с харизмата си така, както го прави Мартин Пантелеев. Главният диригент на Софийска филхармония ми се разкри разчупен, приветлив, слава Богу, разговорлив – все неочаквани за класик определения. Заради всичко това направих един вътрешен реверанс. С усмивка.

С какви емоции влезе в 2016-а година?

Винаги съм опитвал да бъда оптимист, въпреки трудните времена в момента относно култура, относно политическо състояние. Винаги съм вярвал, че благодарение на музиката, границите във времето и между хората могат да бъдат пречупени. Това е моята надежда и ми дава вяра и сила да продължавам напред.

Засега е планувана доста активно, относно концертна дейност. Бих искал да си пожелая здраве – останалото някакси се нарежда.

България, Южна Африка и къде още?

През април ще бъда в Халифакс (Канада) за първи път с оркестър Nova Scotia, а през май ще бъда в Шенжен (Китай) с техния Национален симфоничен оркестър. Преди това, през март имам важен дебют в Германия, в Халберщат – много красив град. Съвсем наскоро пък е моят фестивал в Барт, който съществува вече 14 години. Аржентина и Израел също са в плана за тази година.

А защо „моя фестивал“ в чужбина, а не тук?

Тук имах такъв в Балчик, който по една или друга причина общината реши да управлява сама. Имахме много хубави 3 години заедно. Каних приятели от целия свят. Опитвал съм много пъти да създавам нещо в България, но е трудно – на спонсорите им се предлагат комерсиални продукти. Класическата музика е разбирана от тесен кръг хора, които стават все по-малко, тъй като се изисква дълъг период на обучение. Аз самият се занимавам с това от 4-годишен. Изисква се да се извисиш духовно, а не просто да видиш кой вкарва гол.

Брат ти (б.а. Веско Ешкенази) от малък е свирил на цигулка, докато си растял. Не би ли следвало това да те отблъсне, вместо да те впечатли?

Гледах на него като на по-големия брат, който печелеше конкурси и 15-16-годишен го канеха да свири като солист. Това не че ме демотивираше, но ми беше трудно да намеря своя път извън неговата сянка. Много ми е помагал и до ден днешен го прави.

Позабравена дума?!

Това е хубаво… „Жмичка“ – беше ми любима игра. Въобще едновремешните игри, които децата не ги познават, тъй като медиите отдавна изместиха интересите на децата ни към визуалното. Включително и при моите деца, но аз държа и на четенето на книги. Показвам им на какво аз съм играл навремето. Макар че някои от игрите не бяха съвсем безопасни, като играта с фунийки и стражари и апаши. Бяха истински…

Сега няма къде да излязат навън да играят.

с цигулката на сцената

Сега няма, да. Наскоро бях в „Дружба“ – кварталът, в който съм израснал и забелязах, че там няма живот. Улицата е същата, но е абсолютно празна. Събирахме се всеки ден по 50-60 деца пред блока. Мъжете играеха на карти, някои свиреха на китара, а други правеха компоти, трети варяха ракия. Много хора ме обвиняват в пост-комунистически меланхолизъм. Дори и така да е, но тогава имаше живот, който сега се опитваме да отричаме. Това е много грешно.

Искаме да отречем всичко, което е било, включително и културата.

А какво построихме в последните 26 години? Постигнахме разруха. В такива моменти ставам много емоционален, тъй като се появяват псевдо-демократи, които обясняват, че едно време всичко е било грешно. Да, разбира се, имаше много неправилни неща, но да е наричаш „музикант“ беше привилегия, а сега е унижение. Това е единствената голяма разлика. Естествено, имаше богоизбрани, които биваха следени и не можеха да творят спокойно, но все пак се държеше на думата „култура“. А сега е точно обраното и именно заради това нямам респект. Големите философи говорят за истинска демокрация. Не е демокрация само фактът, че можем да пътуваме в чужбина. Това е твърде елементарно.

Значи ли това, че не се усещаш напълно признат у нас?

В България го има този момент, че първо трябва да постигнеш нещо в чужбина.

емоция…

Слава Богу, имах възможността в ранните си години да изляза от България и в продължение на 5-6 години да изградя доста сериозна кариера в Германия. В началото на 2000-а година започнаха да се появяват покани и от страната ни. Не съм страдал от липса на внимание, в никакъв случай. Ръководството на Филхармонията ми даде един от първите шансове да дирижирам Първа симфония на Малер – това беше моят дебют през 2004-а година. Беше жест на толерантност, тъй като бях доста млад. Имахме дълго партньорство преди да стана Главен диригент.

Казваш, че непрекъснато живееш между световете. Между кои? И всъщност къде си в момента?

Сега съм тук, в тази стая (). Когато свърша физическата работа, гледам да обръщам внимание на духовното. Обичам да се занимавам с астрология, с история.

Искам да вярвам, че ние не сме просто плът и кръв.

Иначе би било пагубно за всичко това, което правим. Тогава едва ли бихме намирали смисъл в действията си. Дали ще вярваме в Големия сблъсък или в истински божественото – това е въпрос на личен избор, но трябва да знаем, че светът съществува от вечността. Даже си мисля, че щом има вечност, е имало и „преди вечността“.

Старая се да съм и в двата свята, защото без материалния свят би било жалко човек да пропилее талантите си, които са му дадени. Не знам дали е достатъчно, но винаги работя на 101 %-а.

Имал ли си съмнения в себе си?

Много често след всеки концерт, когато хората ме поздравяват и се вижда, че наистина им е харесало, си мисля дали не съм ги подвел. Виждам усмивките и емоциите им и в този момент усещам отговорността за техните чувства. Тези ми въпросителни са много силни, но се успокоявам с факта, че все пак хората са били щастливи.

Докъде стига суетата ти?

() Това е пак част от материалния свят, на която, да си призная, държа. Един диригент не трябва да бъде суетен, но трябва да държи на външния си вид и на това какво виждат хората.

Погледнато реално, те те гледат в гърба.

(смях) Имам колеги, които не са много за гледане. Неизменна част от показването на сцена е човек да се погрижи не само за дрехите и фризурата си, но и малко движение и грижа за духа. Старая се да спортувам, да медитирам, правя йога. Ние сме роби на нашето тяло, не може да го изключим.

Кой може да те респектира?

Някой, който виждам, че вярва в нещо, което има смисъл и не е просто ежедневие. Има хора, от които съм научил много. Мога да спомена моите професори по дирижиране – проф. Пламен Джуров, по композиция – проф. Александър Текелиев и по двете – проф. акад. Васил Казанджиев, моя учител Юстус Франц… Имах огромен респект от тях.

Кого би прегърнал сега?

Ох, децата ми. На Нова година не успяхме да бъдем заедно, тъй като имах много работа и трябваше да сме разделени. Сега ще се видим, чакам ги и ще можем да отпразнуваме постфактум началото на годината. А, разбира се, и котката, и съпругата ми.

Котката преди съпругата ти…

(смях) Тук обърках реда.

снимки: личен архив