Когато се чувахме за уговорката ни, той казваше, че е в офиса. Адвокатски дела. Все пак един поет трябва от нещо да се издържа. На мнение е, че в България никой не може да живее само от писане. Еле – от поезия. Обаче Добри я пише толкова добре и увличащо, с толкова презицно подбрани думи, че те унасят.

Хайде сега малко да се разходим из мислите на човека срещу мен: представям ви Добромир Банев.

Последната ти излязла стихосбирка е “Всички дни ще се казват неделя”. А кога имаме нужда от понеделници?

Когато четем “В понеделник ще е късно”. Това е моя книга от преди 9-10 години, която също е с любовна лирика. Някак така стана с времето, че се заиграх с отделните дни от седмицата. Съвсем скоро ще стана на 55 и си давам сметка, че времето наистина няма никакво значение. Затова сега искам всички дни да се казват неделя, да ни е спокойно и ведро, както ни е сега с теб. Дано сме щастливи, да обръщаме повече внимание на човека, с когото сме, да се отдаваме на собствените си удоволствия, да имаме време за себе си.

Книгите ти имат ли връзка помежду си?

Не, но когато пиша книга, винаги имам някаква идея в главата си за сюжет. Затова много хора казват, че книгите ми стават идеално за поставяне на сцена. Имат си начало, развитие и край. Нашата съвместна стихосбирка с Маргарита Петкова, “Абсурдни времена” се играеше в театър “Сълза и смях”. Надявам се и тази да има подобна съдба, защото режисьорката Лилия Абаджиева прояви интерес.

Едно време имаше едни такива рецитали, в които известни български актьори обикаляха градове и села. От малък съм запомнил едно такова участие в Ловеч на Стоянка Мутафова и Георги Парцалев. Така се случи, че Парцалев пренощува у баба ми и дядо ми. На сутринта, когато се събудих, заварих една черно-бяла негова надписана картичка “На Добромир – с много любов”. Пазя я и до днес.

Не вярвам, че в живота има случайни неща. Аз ги наричам “нарочности”. Много съм сензитивен и имам изключителна интуиция. Да срещнеш на улицата човек, когото не познаваш, но да имаш усещане, че цял живот го познаваш.

Обикаляш и имаш срещи и с ученици. Преподава ли се увлечението по хубавия текст?

Няма как да не въздействат думите, когато са лесно достъпни. Моята поезия е съвременна. Аудиторията ми е от 15 години до най-висока възраст. Най-големият комплимент, който получавам, е че повечето хора се разпознават в думите ми. Казват, че все едно за тях съм го писал.

При младите хора е много интересно, защото на тях тепърва им предстои да срещнат любовта, само като дума са я чували, не знаят какво точно означава. Но и те гледат с голям интерес. Последно представих книгата си в елитна гимназия в Плевен. Директорът дойде накрая при мен и каза, че такова нещо не е виждал, да се задържи вниманието на деца между 8-11 клас един час, без да се размърдат и разсеят. Не че аз съм ги овладял, а думите направиха това.

Прави ли ти впечатление какъв е типа хора, който чете поезия?

Всякакъв. Много е хубаво да видиш, че младите хора имат отношение към поезията въобще. С моя издател, Пламен Тотев, си говорихме, че модата на поезията се завърна. Похвално е и трябва да бъде насърчавано, не трябва да спира да се говори за това. Телевизиите не трябва да спират да канят автори, да говорят за литература, за поезия, тя да бъде застъпена повече и в часовете в училищата, да правят повече подобни срещи. Когато едно дете няма досег с поезията, няма как да прояви интерес към нея. Ако не види една играчка, няма да я иска, защото не знае, че съществува.

Правиш ли връзката със собственото си детство?

Непрекъснато правя връзка и знам, че детето в мен никога няма да си отиде. Моите години нарастват, обаче детето в мен си остава. Ако щеш вярвай, но понякога се събуждам и не мога да осъзная, че съм на 54 години. В много отношения продължавам да съм едно дете. Рядко съм наивен, но се случва. Малки неща ми доставят радост. Умилявам се. Даже сега, като гледам украсените елхи, като видя мигащи светлинки – всичко това много ми въздейства. Вкъщи си имам неголяма елха с една снежинка, която свети много красиво.

Кога избягваш да изричаш някои думи?

Когато съм бесен. А това често се случва. Малко овладях тази черта на характера си. Аз съм зодия Водолей и много лесно се паля. Някак си често мисълта изпреварва момента, действието. Емоционален съм. Асцендентът ми е Стрелец и е страшно, защото Въздухът подхранва Огъня и понякога става неконтролируемо.

Но с времето се научих да се владея и това е най-големия успех, който постигнах по отношение на шлифовката на моя характер. Изпадал съм в състояния на гняв, на ярост. Бързо се възмущавам от някаква неправда. Имало е моменти, когато е трябвало да си премълча, а не съм го правил. Но пък бързо ми минава. Човек съм, който лесно прощава.

След това се научи да замълчаваш ли?

Не, по-скоро да бъда по-съобразителен и да замълчавам в ситуация, която не може да се промени за момента и няма да има смисъл за другия. Тогава защо да го казвам? Ако преценяваш, че човекът срещу теб няма капацитета да разбере това, което ти би казал в момента, изчакваш удобен момент или просто пропускаш.

Кога човек издава книга? Имаш нужда нещо да излезе от теб ли?

Това е много хубав въпрос, защото аз никога не съм имал намерение да издавам книги. Пиша от дете, но първата си книга издадох едва преди 12 години. Тогава бях на 41-42 години, а това си е сериозна възраст. Много млади автори сега, дори бих ги нарекъл деца, си въобразяват, че са големи писатели. Зад мен винаги е стояло сериозно издателство, не се издавам сам.

Първата си книга ме подтикна да я издам покойният Дим Дуков, с когото бяхме много близки. Той ме посъветва да издам това, което пиша, за да стигне до хората. Всеки автор пише първо за себе си, а когато стигне до читателя, се превръща в изкуство. Тогава може да бъде оценено като добро или лошо. Издадох първата си книга с неособено желание. Оказа се, че тя пожъна успех. Тогава бързо се чу името ми, след което си направих страница във Фейсбук. Завъртя се колелото и две години по-късно издадохме “Абсурдни времена”.

Интересното е, че последната започнах да я пиша в мига, в който обявиха пандемията от ковид.

Харесва ли ти да се сблъскваш с тишината?

Много. Ако не се сблъсквам с нея, няма да имам тази творческа искра. Човек пише най-добре, когато е насаме със себе си и когато разполага с тази красива самота и самодостатъчност. Никога не знам кога ще ме осени една идея и ще искам да я изкажа чрез клавиатурата. Вече никой не пише с химикал, а на компютър.

Обичам тишината. Много социален човек съм, имам адски много приятели, все още водя интензивен нощен живот, но пък и много обичам да си оставам насаме със себе си. Не съм от тези, които под “улягане” разбират да се затворят вкъщи и повече да не се интересуват от това, което става навън. Обичам да излизам с приятели, да седна на ресторант, да отидем на клуб, за да изпием по 2-3 питиета. След това си се отдавам на почивка и на релакс. Едното не пречи на другото. По празниците бях след хора непрекъснато, а всичко това е свързано с маси и трапези. Но какво лошо? Такива са дните около Нова година.

“Не трае вечно никой ураган”. Как посрещаш ураганите в живота си?

Не съм имал кой знае какви сътресения, които да мога да сравня с урагани. Много ми повлия смъртта на баща ми, който почина, когато бях на 23 години. А беше на 47. И втората такава голяма загуба за мен е Дим Дуков, който си отиде много внезапно. Изобщо в нашата група той беше много важна фигура – много обединяващ и сърцат, много раздаващ се. Помагаше на всички и правеше така, че всички да се чувстваме добре, да се чувстваме щастливи. След такива събития човек си дава сметка за много неща в живота, научава се да цени моментите на щастие. Никой не е застрахован, че ще се събуди утре сутринта.

Други сътресения не съм имал. Слава Богу, здрав съм. Засега гледам на ураганите само като на природно явление. Дай Боже, да остане така.

Чрез стиховете вътре в себе си ли влизаш, или напротив, излизаш от себе си?

По-скоро се превръщам в разказвач на история. Много наблюдателен човек съм и всичко, което пиша, е видяно и преживяно. Впечатлявам се от ситуации в трамвая.

Обичам да наблюдавам хората, да гледам очите им,

защото погледът много издава щастлив ли си, тъпо ли ти е, ядосан ли си… Представям си един човек какво го вълнува, какво го терзае, какъв начин на живот има… Често тази моя представа прелива в едно стихотворение. Така видях в един антикварен магазин красива жена, която попита продавача колко струва една синя ваза. Тя се отказа да я купи, но един мъж, който я изпиваше с поглед, когато тя си тръгна, купи вазата.

Позабравена дума?!

Направо забравена – нега. Тя е използвана много от Яворов. Тя събира две думи в себе си – нежност и тъга. Изпълва ме и се улавям, че често си я казвам наум.

снимки: Радостина Колева