От разстояние се забелязва огънят в нея, макар да е Близнаци. Ярка, еуфорична – такава ми се видя още с влизането в кафето, за което се уговорихме.

Тя пише. Писател е. И в момента си изкарва парите от това, но не иска да го приема като работа, за да не ограничава свободата ѝ. На прага е първата ѝ детска книга – “Нищимошката”. Дали и тя е толкова цветна? Е, има ли как да е другояче?

---

Кога интересът към Лейди Гергана прерасна в интерес към теб?

Мисля си, че интересът към Лейди Гергана е такъв, защото преди това имаше интерес към мен. Защото начинът, по който я представих, е начинът, по който ме виждат и хората – шарена, откачена. Те си мислеха, че се идентифицираме. Някак си ние се сляхме. Нея я заобичаха покрай мен. Тя има много от мен у себе си, но има и от много мои приятелки, както и от историите на жени, които съм срещала в живота си. Но си мисля, че сме доста добра комбинация заедно. Затова е и този успех.

Казваш шарена, а в момента си облечена в черно…

Достатъчно шарени неща имам по себе си, за да мога да си позволя да съм в черно. Ако ме види някой, никога няма да каже, че съм била облечена тъмно.

Как  си запозната с такива детайли с диалекта?

От Видин съм, слушам, попивам. В интерес на истината, в моето семейство никога не се е говорило на този диалект. Родителите на баща ми, в къщата, в която живеехме,  говореха на влашки. В квартала – също. Родителите на майка ми говорят градски диалект. Затова и толкова успешна стана книгата ми “Лейди Гергана”, защото диалектът не е онзи тежкият, от селата. Ако заора там, както направи Торлака, лека му пръст, няма да ме разберат. Пак е смешен, но е по-труден за разбиране.

Имам си приятели от Видин, с които още си поддържам връзка, както и най-добрата ми приятелка. От време на време на шега си казваме 2-3 думи на диалект.

Защо от диалекта отиваш към детска книга?

Аз съм луда и съм много крайна. Вече с годините не съм чак толкова и гледам да има баланс. Но винаги съм била няколко личности в едно. Мога да напиша смешен разказ, но мога да напиша и тъжен. А нали знаеш, че най-смешните хора всъщност носят много тъга вътре в себе си? Вече имаме толкова примери в световен мащаб.

Никога не съм имала проблем да общувам с всякакви хора. Мога да отида в Англия и да говоря с кралицата и краля, но мога да изляза и да общувам с клошар на пейката. Разбирам се с абсолютно всички.

Тази детска книжка, “Нищимошката”, беше в главата ми от дълго време. Просто си чакаше реда. Мога го.

О, като казвам така, никога не съм сигурна, че го мога. Това пак е от Близнаците. Дори още не мога да се нарека писател. Когато ходя да представям разказите си, се обявявам като автор на книги. Аз съм човек, който пише. Като съм попрочела повече книжки и като знам какво нещо са написали хора, които са ме карали да се прекланям пред таланта и душата им, нямам самочувствие на писател.

Благодарна съм на това, че знам къде ми е мястото. Може да е въпрос на по-ниско самочувствие, но мисля, че тази неувереност ми е в плюс. Искам да надграждам. Мисля, че мога да направя повече. Едновременно с това е минус, защото, бидейки толкова неуверена, много се влияя. Може 100 души да дойдат и да ми кажат колко е хубаво това, което съм написала, но след това един човек да дойде с негатив и да ме смаже.

В началото ми беше трудно, когато четях критики. Бях наясно, че такива ще има, така и трябва. Очаквах хората да бъдат по-безпощадни и да ме отрежат жестоко, но всъщност срещу мен и срещу това, че книгата е комерсиална, скочиха едни 10-15 процента, което е доста добро съотношение. Приземява ме. Знам какво мога, но не знам дали мога. Книгите трябва да помагат на хората да се чувстват добре, да изкарва от тях емоция, да ги кара да мислят, да се смеят, да плачат…

Виждала съм хора, които са си повярвали и са се взели на сериозно. Това е най-големият автогол, който можеш да си вкараш. Толкова е смешно.

Писането преживяване ли е?

О, да. Става все по-силно преживяване за мен. С всяко следващо нещо усещам как потъвам все повече и повече. Спасява ме и ме вади от едни дупки, в които не съм попадала преди това. Когато си остава вкъщи и пиша цял ден, когато после изляза на улицата, попадам все едно в абсолютно нереален свят.

А писането е много самотно занимание. Поне при мен. Не мога да пиша където и да е. Трябва да съм добре психически. Затова ужасно много ме побъркват крайни срокове, а в същото време знам, че трябва да си ги слагам. Много недисциплиниран човек съм и чакам последния момент. Побърквам се, но някак си тогава се събирам и го правя. И някой като каже: “Хайде бе, какво толкова, стоиш вкъщи и си пишеш на компютъра”. Седни и го напиши ти. Каквото и да е, го вадиш от душата си.

Писането е много красиво преживяване с всичките му нюанси.

Понякога носи много удоволствие, но се случва да влизам в дълбоки дупки, когато усетя, че съм закачила нещо, което ми е много дълбоко в душата.

А кога пишеш?

Преди – вечерта, а сега пиша през деня. Трябва да съм се наспала, да има абсолютна тишина и да изолирам всичко около себе си. Случвало ми се е да ми се получава и на пейката в парка. Вървя, започвам да си мисля нещо, откачам и изваждам каквото нося у себе си. Обикновено гледам да си нося тефтер, но когато съм нямала, се случи да пиша разказ върху документ от НОИ. А много обичам да пиша на ръка.

Позабравена дума?!

Не знам за това, но много обичам думата “вдъхновение”. Все по-малко хора и неща ме вдъхновяват, но когато се случи, много обичам да го казвам. Има “дъх” в думата. Искам да има поводи да я използвам по-често.

Търсиш вдъхновение, а не муза.

Да, то е по-важно. Кара ме да пиша и да действам.

Откъде е този интерес към бездомните животни?

Много обичам. Цял живот сме имали животни във Видин. Имали сме дори кокошки, гъски. Влачех от улицата вкъщи кучета и котки. Тогава не ги кастрирахме, но вече знам, че трябва.

Баща ми много обичаше животни, та и аз покрай него. В този живот, който живеем, хората все по-малко ми харесват. А животните са толкова чисти. Те ядат, когато са гладни, нападат, когато се чувстват застрашени, благодарни са. Животните са чиста любов. Ние сме лошите животни. Един човек, ако сам иска, може да преобърне живота си. Независимо от старта му. А животните стават толкова много, “благодарение” на нашето нехайство, но и не могат да направят нищо без нас.

За мен помощта към бездомните животни стана нещо като кауза.

Би се заобградила с много животни, но не и с много хора.

Точно така. Шегувахме се с една приятелка, че имам хора за една кола. И си мисля, че с възрастта това е най-нормалното нещо. Има една цедка. С годините вече не си толкова отворен, не си толкова наивен, не си готов да експериментираш със себе си и с другите хора. Разумно е така. Много социален човек съм и винаги съм имала доста добри познати, била съм в големи компании, излизала съм по барове непрекъснато. Естествено и постепенно нещата се промениха.

В момента имам възможност да гледам само една котка, та дори и за нея се преборих да живее в апартамента, но храня бездомните котки в района ми. Каквото мога, правя.

Трябва ли у една жена да има мистерия?

Да, разбира се. Аз имам проблем с това, защото директно слагам картите на масата. Това, което привлича един мъж към една жена е, когато има малко мистерия в нея. Мъжът в природата си е ловец и когато сложиш плячката пред него, той няма какво да ловува и не му е интересно. А и не само за да привлича мъже. У една жена винаги трябва да има нещо, което да те кара да искаш да разбереш още нещо за нея. Това я прави по-привлекателна.

Уча се да бъда такава. Много съм открита и затова обичам да си говоря с открити хора. Не ми е комфортно, когато виждам, че някой крие нещо. Случвало ми се е да стряскам хората с тази моя откритост и те не знаят точно как да реагират.

Други пък страшно много харесват това у мен и смятат, че могат да ме натоварят с цялата си енергия. Обаче аз вече се научих и да се затварям. Затова съм благодарна на себе си, че не спирам да се уча. Човек трябва да го прави, докато е жив. Никога няма да стигнеш до момент, в който ще се усетиш научил се. Ако си осъзнат, да ги вземеш тези уроци, се получава много добре.

Научих се да готвя много по-хубави ястия чак сега. Не че не съм можела и преди, но не им е било времето. Научих се да не съм чак толкова крайна за много неща, да съм по-мека. По-приятно е. А и като жена се чувствам по-добре.

Освен това се учиш и на спорт.

О, да. Опитвам се вече да ми носи удоволствие. Ходила съм редовно през годините, но винаги ми е било тегаво. Знам, че трябва да отида, виждам резултатите, харесват ми, но не съм изпитвала толкова голямо удоволствие от движението. Сега, дали заради треньора, който намерих, или заради периода, в който се намирам, но за първи път изпитвам истинско щастие от спорта. Влияе страхотно и на психиката ми. Животът ни е движение във всеки един смисъл. В момента, в който спреш да се движиш или спреш да искаш да учиш, да опознаваш нови места и хора, приключваш.

Какво започваш, а не довършваш?

Много неща… Но и с това се боря. За мен най-големият успех е, че започнах и завърших четири книги.

Но все още имам много незавършени. И мисля част от тях да си ги оставя така. Смятам, че човек винаги трябва да си остави нещо недовършено, за да има мечти и занапред.

---

снимки: Радостина Колева