Без нови редове с Юрий Ангелов

В случайно попаднал ми видеозапис на телевизионния театър „Евангелие по Матея“ на Стефан Продев, открих съществуването на непознат за мен, талантлив актьор. Реших, че ще е загуба, ако не срещна живите очи на Юрий Ангелов. Впос­ледствие открих, че той има и по-фрапантни роли в българското кино във филмите “Сладко и горчиво^“, „Обличането на Венера“, „Завръщане от Рим“.

Направих опит да се свържа с него и се оказа, че играе в „Бурята“ на ре­жисьора Александър Морфов в Народния теа­тър и там е единственото място, където мога да попадна в полезрението на живеещия иначе около Бургас господин. Но след като представлението падна от месечния афиш на театъра, оставих на пропуска на „Иван Вазов“ своите координати със смелата надежда, че Юрий Ангелов сам ще ме намери. И не сбърках.

Вече сме на последния етаж на храма на Мелпомена и насъбралата се емоция просто ме заля.

„Два пъти съм напускал то­ва място, и то добровол­но, за собствено удоволс­твие. Просто тъпчех на едно място и не можех да продължавам така. Сигур­но търсех свободата. Но на съжалявам. Първият път станах хамалин на лети­щето, печелех много пари, но започна да ми липсва театъра и се върнах. Бе­ше 3-4 години след пада­нето на комунизма. Помо­лих директора да ме наз­начи като сценичен работ­ник или гардеробиер, защото, връщайки се, беше малко срамна ситуацията. Казах, че искам да обличам артисти­те, да се докосвам до телата им, защото са велики, и директорът реши, че се подигравам. Разбира се, че се шегувах, но ми липс­ваше театърът. Когато на­пуснах втория път, ми лип­сваше морето и макар че Морфов ме беше разпре­делил и във втората си пи­еса „На дъното“, а аз бях надул платната и нямаше как да хвърля котва, бях политнал. Установих се в Бургас, след това напус­нах и него, защото имахме разправия с един ре­жисьор-руснак. Не можа да ме изтърпи. Казах му, че се чувствам по-добре сред доматите в градина­та си във Фазаново, отколкото на тяхната репетиционна маса. И отидох на село. Имаше периоди, в които пак отивах в Бур­гас. И така… напред-назад. Но съм бил добре“.

Юрий отпи от кафето си, но дали от напитката или от дългото мълчание, ставаше все по-приказлив. Репликирах с въпро­са:

мисли ли, че е лесен за изтърпяване?

„Никак не съм лесен, даже ми каз­ват. че съм луд. Ти предс­тавяш ли си лудият какъв маниак може да бъде? Аз ти казвам, че съм Моцарт – ха иди да ме разубедиш! Невъзможно е! Щях вед­нъж да играя Моцарт в прочутата пиеса „Амадеус“, само че Коко Азарян се уплаши и не я постави в Народния театър. Аз изго­них жена си (чехкинята) и двете си деца с думите: когато репетирам, мога да умра на сцената на Рекви­ема. Ще тичам до Черни връх, ще се връщам и не мога да мисля нито за же­ни, нито за деца – тръгвай­те! Платих билета на съп­ругата си, натоварих я на самолета и тя ме послуша, защото когато й прочетох пиесата, тя разбра, че мо­га страшно да го изиграя. И си отиде. А пиесата не се състоя. Така че с Мо­царт е много трудно. Той е говорил много мръсни думи и аз напоследък говоря мръсотии като него.“

Ак­тьорът ставаше все по- ироничен и все по-актьор, но дали е намерил свобо­дата?!

„Постоянно ти се струва, че е някъде набли­зо и всеки момент ще я до­коснеш. И напоследък тя ме намери. Когато я тър­сиш, е по-трудно, самото усилие вече пречи. Обаче, като се отпуснеш, тя сама идва и се отнася много майчински към теб. Сво­бодата не е нещо, което трябва да се гони, защото има толкова здрави криле за хвъркане, че ти тичаш, тичаш, а тя прави две до­косвания до теб и бяга много напред или сменя посоката. Но лети, а ти тичаш. Ще ти кажа едно стихотворение на Емили Дикинсън:

Как се прави ливада?

Нима не знаеш?

Трябва само трева и една пчела.

Ако пчелата не прис­тига –

мечтата стига.

Това е!“

Свободата му граничи ли със самотата?

с децата си като малки

„Да, много свър­зана е, даже сво­бодата ми е самота. Не можеш да постигнеш свободата, без да си сам, обаче трябва кураж. Трябва малко мъжество да останеш насаме, да не се потапяш с другите, да не играеш общия танц под абсурдна хореография, да не скачаш, да не врякаш, да се оттеглиш, да отидеш някъде на тихо и в това отношение природата помага много. Казвам го, поне­же правих всякакви дие­ти, бях ученик на Лидия Ковачева и се излеку­вах от много болес­ти. Не ми вървеше – бях добре и въпреки това имаше неща, които не можах да надскоча. Като отидох в Странджа с коне, магарета, патки, кози, като тръгнах по ли­вадите, зарязах диети­те. Там станах здрав. Ако се върна на въпроса за свободата – тя е в женски род (ха-ха)!  Така съм устроен – да страня от хората. Затова и напуснах сам Народния театър, когато уволняваха други, а за това се иска кураж. Трябва да направиш една стъпка в неизвестното, пък след това тя дойде сама и като възнаграждение за страха. Аз не мога да стоя край никого, имам си свой път. Човекът трябва да е като мен, не казвам силен, но с кураж. Тогава можем да тичаме по плажа заедно, но без да разчита да се обляга на мен, а да има собствена сила да тича. Иначе си карам сам. Това ми е подходът спрямо

жените, защото за мен те са хората.

За тях говоря, от тях се интересувам, на­последък даже много. Преди доминираше сек­суалният ми нагон към тях, замъгляваше ми съз­нанието, защото е много силен химизмът на тяло­то ми, не мога да мисля. Жената е по-друго устроена. Все повече мисля на тази тема. Мъжът е по-глупав, по-елементарен и по-нечувствителен, а жената е по-дълбоко същество. Наблюдавам, че майчинството при животните е като при хората, но в природата няма насилие над женската.“

Хора или животни?

„Интересуват ме животните и жените. Но животните малко повече. Учили са ни, че разумът е всичко, обаче според мен най-важен е инстинктът. Ние имаме затрити инстинкти, а те са много добрички и великодушни, дори децата си дават, за да ги ядем ние. А говорим за човеколюбие! Човекът нравствено не е мръднал, той е дивак.“

Чувала съм, че артистът взима по нещо от всеки образ, който изиграе. Но какво си е взел Юрий Ангелов от Юда в „Евангелие по Матея“?

„В Юда има човещина. Защо никой не разбира, че той е нормален човек със своите преживявания? Той е ревнив мъж. Нима на всеки мъж не му се е случвало? Беше ми близък, защото го гледах не от лошата му страна. Имаше угризения заради ревността си, т. е. почти е достигнал съвършенство. Щеше да ми липсва, ако не бях изиграл тази роля. Сашо Морфов ми даде главна роля на магьосника Проспър. Още го играя, макар да нямаше представления, но аз съм такъв. Даде ми толкова много, че ра­достта ми почти може да стигне до сълзи…“

за списание „Ревю“

снимки: личен архив