Интервюто с него ни отне десетина години, в които сме си говорили какво ли не, на всеки един от нас му се случи какво ли не, но пред диктофона не сме заставали. Ето, че най-накрая се видяхме по средата на деня, часове след края на „Преди обед“, където Сашо „дели“ една по-различна сцена с Деси Стоянова. Същият си е – с приятното присъствие, с леко забързания вътрешен ритъм, с откритостта на дете, каквото самият той вече има. Примирил се е с някои графи в несбъдването, но пък с други е готов да се изкуши. Александър Кадиев. Актьор.

Кога се опитваш да не изразяваш себе си и да стоиш на заден план? Вече имаш дете.

В моя случай не стоя на заден план, защото работя много, а работата ми е свързана с това да се занимавам със себе си. Детето го гледат баба му и майка му. Аз – по-рядко. Кога да го гледам? Сутрин съм в телевизията, вечер съм в театъра, пътувам из цяла България непрекъснато, връщам се посред нощите…

Няма ли да съжаляваш един ден за това?

Сигурен съм, че ще съжалявам, защото всички примери в живота сочат към това. На гости в предаването сме имали много хора, които са били с по-сериозни кариери от моята, но всички споделяли едно и също: че не са могли да обърнат достатъчно внимание на децата и на близките си, заради това, че са били много заети. Това е баланс, който не знам как се постига.

Ама и твоите родители са били заети, но ти не се усещаш ощетен?!

Да, не се усещам, но то е и до талант, да можеш, въпреки липсата на време, да обръщаш внимание. Майка ми е успявала да го прави, макар ние сега да сме по-заети, отколкото те са били преди. Имам ежедневна работа. Баща ми, Бог да го прости, беше шеф сам на себе си, времето е зависело от него. Когато е искал, не е ходил. Аз не мога да си го позволя.

Ако един ден имаш второ дете, по същия начин ли би подходил?

Човек се учи от грешките си, ако това се отчита като грешка изобщо. Не може да се създаде тази връзка между мен и дъщеря ми. Кати е вкопчена в майка си и всичко споделя с нея, а към мен е предпазлива.

По комуникацията съм и смятам, че хората създават връзка помежду си, когато си говорят.

Сега детето е малко и разчитам на това, че когато поотрасне, ще започна да я въвличам в живота, в който живея аз – ще я взимам на представления, ще пътува с мен, ще идва с мен на снимки, в телевизията, на репетиции в театъра. Когато дойде тази динамика в отношенията, ще бъде по-добре, защото ще създадем тази връзка и няма да й липсвам толкова. Тя ще разбира и ще мога да използвам словото, пряко насочено съм нея.

И после ще се чудиш защо е станала актриса…

Може и да стане. Малка е още, но има много примери на родители-актьори, а детето не влиза в тези среди. Ако иска да стане актриса, ще я подкрепя във всеки й избор. Така съм възпитаван, че основна функция на родителите е да подкрепят чистосърдечно децата си.

А има ли нещо, за което майка ти и баща ти не застанаха зад теб?

Майка ми много не ме пускаше на спорт. Исках и по-екстремни неща – да греба с кану-каяк в езерото.

Е, то това не е нещо драстично.

За нея беше екстремно, защото я беше страх, че ще се удавя. Бях буен и майка ми ме спираше. И на ски не ме пускаше, защото все си въобразяваше, че ще падна и ще се потроша.

Остана ли ти недовършен разговор с баща ти?

Много недовършени остават, особено когато загубиш родител. Баща ми си отиде на 61 години, доста млад. Не можа да види какво се случи с мен в последните 6-7 години, откакто го няма, не можа да види внучката си, успеха в работата ми. Къщата, в която живеем, е направена от него. Много я развих, реновирах я, основно я ремонтирах и вярвам, че той е щастлив от това, което направих с нея. Вярвам, че е някъде там.

Искаше ми се да бях опознал баща си повече като човек, като характер,

въпреки че не бях толкова малък, когато си отиде. Бях на 28 години. Човек, когото си загубил, винаги липсва. Трябва да можем да се сбогуваме с хората, които сме обичали, и това да не ни тежи.

Това умееш ли го?

Умея го, защото имам лекомислен характер в определени моменти. Преживявам емоционално нещата, но бързо преминавам през тях. Позитивно настроен съм от гледна точка на това, че вярвам, че той е някъде там. Спокоен съм, че духът му е добре.

Има хора, които трудно преодоляват всякаква загуба. На мен ми е непонятно това.

Мисля, че човек е способен на много повече. Когато гледаш как танцува една художествена гимнастичка, всичко ти изглежда лесно, нали? Как се движи с лекота… А какво е било, тя си знае как е стигнала до този момент. Същото е и при мен. Давам вид, че животът е лек и приятен. Тежи ми, но не отчайващо и депресивно. Липсва ми в моментите, в които е важно да бъде до мен, за да обсъдим нещо…

В театъра има ли все още загадки за теб?

Е, разбира се. Театралната професия е на повече от 2500 години. Като съвременен представител на театъра имам бегли познания за него. Необятен е и е нормално да не знам много неща. Всеки ден научавам нещо ново – как функционира, как е по-добре да функционира, какви са взаимоотношенията между публика и актьори, как да предадеш информацията така, че хората да я почувстват. То си е занаят, а всеки занаят има своите трикове. С времето ставаш по-добър и се учиш, докато станеш майстор. Това предполага да познаваш професията и нейната тъкан, но то се случва с много години работа. Някои имат късмет да станат майстори по-рано.

Ти докъде си стигнал по пътя си?

Ако трябва да бъда максимално обективен, няма да мога да стана майстор. Този момент го изпуснах, изплъзна ми се. Но пък човек трябва да умее да се радва и на малките неща.

Ама аз още си спомням какъв монолог дръпна на театралните награди „Икар“ преди години… Тогава беше тръгнал към майсторството.

Сякаш бях, но това беше доста отдавна… После се обърках някъде по пътя. Майсторлъкът е мираж за мен, но това, което правя в театъра, носи емоция на хората. Виждам, че ги раздвижва емоционално. Това за мен е важно. Така че изпълнявам мисията си.

Много от твоите колеги от някакъв момент натам напускат щата, а ти остана в театър „Зад канала“. Явно се чувстваш добре там.

На щат съм вече 10 години. Стоя там по сантиментални причини, а не по икономически. Нямам време вече да репетирам там. Останаха ми три представления – „Скъперникът“, „Балкански синдром“ и „Недоразбраната цивилизация“. Имаше години, в които играех в по десет заглавия на месец.

Телевизията ли ти попречи?

От гледна точка на театъра – да, но човек трябва да направи някакъв компромисът. Но пък телевизията ми носи нещо, което в театъра не мога да получа. И като поставиш всичко това на кантар, не можеш да кажеш на кое е по-добре да се отдадеш изцяло. Театърът има духовна стойност. В телевизията се занимаваме със сериозни теми, често гостуват смислени хора и така предаването ни също има духовна стойност. В България трудно актьор може да живее пъстър живот само от работата си в театъра.

Телевизията ми носи икономическа удовлетвореност, която ме прави спокоен –

мога да си направя къщата, да заведа семейството си на почивка, да си купя любима джаджа, мога да отида на хубав мюзикъл в Лондон, както направих наскоро. Много хора нямат този късмет. Не можеш да изхарчиш 1000лв за три дни, защото толкова взимаш за целия месец.

Ама не могат всички да бъдат водещи в телевизията!

Много хора са имали тази възможност, а са се отказали от нея. Всичко това е в името на театъра. Изборът е техен. Те по този начин се чувстват смислени – да правят само и единствено това. Не се усещам пренебрегнат, защото играя в месеца по 20 представления. Достойно върша работата си на актьор. Не играя Достоевски, Чехов и прочее, но не е и 100% необходимо. Ще дойде и този момент. Вярвам, че на човек имат да му се случат определени неща. Каквото и да се опитваш, ако нещо ти е отредено, то ти се случва. Човек не може да избяга от съдбата си.

Кога един ден не ти е достатъчно дълъг?

Когато имам предаване, репетиция и представление. Тогава излизам в 8 и се прибирам в 22ч. Нямам време за нищо, а искам и на себе си да обърна внимание, имам игри да играя…

Още ли? За тези игри слушам от години.

Зависим геймър съм. Вчера играхме с Кати заедно една игра. Искам и тя да стане геймърка.

От малък играя игри, това е една моя страст.

Допада ми. Хората играят, докато са живи, това е за цял живот. Няма срок. Страстта има ли срок? Сега играя Destiny 2, Overwatch. Ако седна, могат да си минат 7-8-10 часа без проблем. Гейм сесия.

Чувстваш ли се комерсиален актьор?

Малко съм комерсиален, защото представленията, в които играя, са комуникативни, забавни комедии. Салоните са пълни до горе. Има представления, за които два месеца напред не можеш да си купиш билети. Случвало ми се е, за съжаление, в Малък градски театър да играя стойностни представления, добре направени, пред 20-30 човека. Работещ актьор съм.

Ако днес нямаш никакъв ангажимент, какво ще правиш?

Рядко имам такива дни, но ги имам. Тогава гледам филми, играя на игри, занимавам се с детето, най-общо си лентяйствам. Като нямаш работа, започваш да мислиш повече, да се замисляш. Така стигаш до нещо ново и интересно. Иначе изпада в една комфортна зона, в която не му се налага да си блъска главата в стената какво ще прави утре. Това предизвиква лека летаргия, а

човек трябва да е провокиран непрекъснато.

Всеки има его, актьорите – още повече. Сигурно е прекрасно да те сочат и да казват: „Този е актьор“, но това реално няма значение. Големите оставят следа след себе си и присъстват в съзнанието на хората години, след като те са си отишли – това е ценността.

Кой те приземява така?

Никой. Човек сам може да коригира себе си. Най-успелите в света са достигнали върха само защото са разчитали на себе си!

снимки: Радостина Колева