Когато си вътре във филма и не ти се излиза от него… А когато и той не те пуска, а те държи здраво за ръкава на пуловера, значи просто си случил на професия. Александър Сано е артист, хвърлил поглед в няколко пространства – за музиката е умерен, за киното – уверен, а за театъра – провокативен.

Обещанието да се срещнем варираше през времето. Неуловим се оказа, но до един момент. В средата на август моментът дойде. Дочаках го . Сядаме на кафе и фреш от круши.

Това лято май не се спря от снимки…

Поснимах, да. След „Денят на бащата“ снимах в популярния френски сериал „Бюрото на легендите“, който БНТ излъчва като „Отдел „Фалшива самоличност“. Захари Бахаров игра в трети сезон, а аз – в четвърти.

През септември ще стартираме нов филм с Яна Маринова. Режисьор ще е Мартин Макариев, а ще участва и Луиза Григорова. Ще си го направим пак сами, със същия екип, с който реализирахме и „Привличане“, ще си го продуцираме… В седмицата на българското кино в Рим филмът е минал със страхотен успех. Ние просто ще продължим да действаме с това, което умеем да правим най-добре.

В сериала на БНТ – „Денят на бащата“ – участва и дъщеря ти Ава. Имаше ли притеснения за нея?

Не повече от първите 20 минути, та до първия й кадър. След това видях, че всичко е наред. Режисьорът Павел Веснаков си я избра доста инцидентно, защото се оказа, че не намираха дете за тази роля, на възрастта на моята дъщеря. Така беше и по-удобно, защото антропологически си приличаме. Имаше сходство и с екранната й майка – Глория Петкова, защото тя е с тъмни очи, като Ава. Стоим като автентично семейство, а всъщност 66 % от него си е истинско ().

Сценарият беше най-доброто, което съм чел като сценарий в България до този момент, изключително пипнат. Проблемът е изследван цяла година. Лично аз нямах какво да променя вътре.

Позволяват ли ти да „пипаш“ току-така?

При положение, че актьорът е проводник на всичко, не съм имал случай да не ми позволят. Смятам за необяснимо, ако някой се заинати репликата да бъде казана дословно, когато тя не стои адекватно в устата на актьора. Да не говорим, че в България липсва една важна длъжност в киното – диалогист. В „Бюрото на легендите“ говорих на руски и английски език… Май само там не съм променял нищо. Но това са два езика, които не владея свободно. А и нямам идея как звучат, не съм имал Language Coach. С руския нямах проблем.

Няколко пъти си казах репликите пред руския актьор Данила Дунаев, с който станахме добри приятели, и той каза, че всичко е ок.

От дете го слушам този език, учил съм го в училище.

В „Ускорение“ си имаме Language Coach, който е американец. Той помага за автентиката, за да не се получават фалшиви образи.

Беше учител в „Привличане“, абсолютно реален образ. Това предизвика ли носталгия за твоя училищен период?

Без преувеличение, се отнасям с дълбоко уважение към всичките си учители, при все, че вероятно не съм бил най-лесния им ученик. Имам и в семейството си учител, тъй като баба ми е такава. Пенсионирана е много от отдавна, но е от учителите по призвание. Самото образование е много променено,

самата комуникация между ученик и учител е много променена.

Преподавателят вече не е единствен източник на информация. Има интернет. Учителят влиза в ролята на модератор, на човек, който те насочва към информацията, за да не се загубиш.

Дъщеря ти е ученичка.

Тя сега ще бъде трети клас. Това, което не се е променило в последните 30 години, е влиянието на учителя от първи до четвърти клас. Той е много важен. Дори няма значение училището. Класният ръководител изгражда структурата на ученика у детето, изгражда навиците му. Ние имахме късмет Ава да попадне на изключителна педагожка.

Ако сте улучили и класа…

Да. Но класният прави класа. Винаги има проблемни деца, но основният учител си изгражда авторитет и слага всичко по места. Аз съм имал такива учители: другарката Мандаджиева, докато учих в Асеновград. След това се преместихме в родния град на баща ми – Русе. Тогава дойде другарката Тонева, а след 8-и клас – госпожа Върбанова. Всички ги помня.

Виждал ли си ги впоследствие?

Видях най-първата си класна – Мандаджиева – преди няколко години. Дори ходих да гостувам в училището.

Спомена ми, че не си бил лесен ученик.

Едва ли спадам в категорията „проблемни деца“. Като учение бях добре до един момент, докато не ми стана скучно. Не съм за ученик. След като завърших висшето си образование, не желая да чувам за нищо от рода на „учебна институция“ до края на живота си. Зверски ми е досадно това. Мога да преподавам, което и правих почти две години в една частна школа по актьорско майсторство. Там установих, че имам данни за педагог. От 15 деца в момента три учат в НАТФИЗ, а на едното му предстои главна роля в първия му филм.

Това е защото не обичаш да ти дават акъл ли?

А, не. Просто да се образоваш академично изисква конкретен тип труд, който аз повече не искам да полагам. Образовах се достатъчно за нещата, които обичам да правя. Цялото останало образование си го добивам по своя собствена програма. Не казвам, че това е най-правилното, но на мен така ми допада. И докато не ми създава проблеми… В крайна сметка

човек трябва да се стреми да живее живота си в максимален комфорт,

а не да се самоизтезава. Иначе образованието е важно от цивилизационна гледна точка.

Братя Мангасариян братя ли са все още?

Братя сме си. Само че много спорадично изваждаме нещо. Със Силви се видяхме наскоро. Те, заедно с режисьора Ники Мутафчиев и Кулю (б.а. Владислав Петров), имат обща компания, с която снимат реклами, направиха и два филма, подготвят нови. Дори Ники се появява в епизодична роля в „Денят на бащата“, защото той е и актьор. Актьорската среда загуби от това, че Силви и Кулю не се занимават с тази професия, защото са уникални като почерк, с остро чувство за характер.

С братята направихме един стендъп пърформанс „За вредата от образованието, културата и изкуството“ преди 2 години. Не сме го финализирали, просто трудно си напасваме програмите. Намерихме много оригинален начин, в който казваме точно обратното на заглавието – от Шарл Перо, детските приказки, до Шекспир…

Докъде един актьор може да се шири в актьорството?

Докъдето ти стига капацитетът. Има актьори, които цял живот играят сходни неща. Не се считам за човек от този тип и ми се дава възможност да не съм. Играх много симпатичен гангстер с весел нрав, играх долен гангстер, учител, образ на ръба на гротеската, шофьор, хакерче. Имал съм късмет.

Отмина ли периодът, в който беше само Косъма?

Още ме „космосват“ и вероятно това ще продължи. Надявам се, че сега, като излезе „Ускорение“, ще сменят прозвището. Връзката на Косъма с публиката бе много силна. Говоря за образа. И аз го осъзнавам. Първите съобщения започнаха да идват от Латинска Америка, от Аржентина, в Европа – от Португалия, Франция, Германия, Италия, навсякъде, където сериалът „Под прикритие“ е бил разпространяван. Захари (б.а. Бахаров) един ден ме попита дали ми пишат сърби.

А то в момента в Сърбия върви сериалът, но под заглавие „Балканска мафия“.

Отскоро имам Instagram. Ако ти покажа колко сърби ми пишат… Виж, че нещата не опират само до границите на националността ти. Ако нещо е добро, то е добро навсякъде.

Но още има хора от музикалната гилдия, които се обръщат към мен като Среброто. Като си лепна никнейм, той си битува известно време. Имал съм случай, когато вече снимахме втори сезон на „Под прикритие“, да ме спират хора с: „А-а, Дъвката“… заради „Тилт“.

Знаеш ли, че клипът ти на парчето Zen има над 500 хиляди гледания? Това критерий за какво е?

Бидейки много вещ в това, ще ти кажа, че показва един много читав интерес. Защото това парче, ако е завъртяно по някоя радиостанция, аз не знам. Не се върти и по двете музикални телевизии. Постарах се за прокламирането на клипа и последно гледах, че е видян 520 хиляди пъти. Това е много добре. Липсва телевизия като MM. На няколко пъти ми се случва да го спомена напоследък. Там можеше да се види от „Антибиотика“, „Остава“, през хип-хоп, през рокендрол, рок музика, гръндж, P.I.F., „Б.Т.Р.“, „Д2“, тежки групи.

Сега слушаме една и съща песен с почти същия текст едва ли не. И в днешния ден има силни музиканти. Далеч съм от мисълта да хейтя, дори напротив. Радвам им се. Това, че някой има огромна аудитория, си е някакъв признак. Не можеш да кажеш на поколението след теб какво да харесва. На нас никой не ни е казвал, а и да го е правил, не сме се съобразявали. В тийнейджърството се изражда вкусът на един човек на 90 %. Може да се дообогати впоследствие, но си остава. Тъжно от моя гледна точка е, че нямат разнообразие. Това е най-големият парадокс.

Ние не сме имали достъп до Интернет и с музика се снабдявахме много трудно, но пък бяхме търсещи.

Сега са като на хранилка – харесват това, което им пуснат. Дори не търсят.

Все още има проблясъци в нашата нищо и никаква територия, но повечето са copy-paste. На мен ми е скучно, не знам на тях как им се струва. Може би възприемат изкуството като някаква конфекция. А то е висша мода.

Обаче Лорин Хил в момента е тръгнала на турне по повод 20 години от началото на кариерата й. Слаба Богу, ще има дати и в Европа – в Париж, Люксембург. При всички положения ще отида. Тя е артист, който трябва да бъде видян на всяка цена!

Кога гледаш на света през очите на любовта?

Периодично. Когато натоварването ми от другите неща намалее до такава степен, че да мога да обърна повечко внимание на човека, който поражда функцията да гледам по този начин. Иначе любовта има различни измерения. Всеки ден, като си виждам децата, виждам света през любовта; жена ми, приятелите, колеги. Любовта е въпрос на избор. При всички положения съм избрал да живея живота си с любов! По приятно е.

Кога се чувстваш летящ като птица?

Рядко се чувствам кацнал. Сътворил съм си крила. А като си ги сътворил, си ги ползваш…

снимки: Радостина Колева