Лицето на сутрешните новинарски емисии на NOVA – Богомил Грозев си е находка, от който и ъгъл да бъде погледнат: заради съвсем точната оценка на това, което е, заради позицията му на гражданин, заради кондицията му на съвременен мъж. И със сигурност изглежда като човек, който може да защити себе си. А с риск да бъда определена като човек, който се впечатлява – когато има от какво, този риск си заслужава.

Мил си прозорци като ученик. Кога изкарването на пари ти влезе в главата?

Бил съм много малък, ученик… Имаше един период, в който съществуваше криза на бензина, имаше хора на опашки по бензиностанциите. Изкарвал съм за един ден една месечна заплата на възрастен човек. Няма срамна работа. Това беше лятна занимавка, в която човек може да си изкарва парите и да си купи нещо, което на него му е важно. След лятото – учене и спорт. Човек иска да бъде независим. Така можех да си позволя нещо, което родителите са ми казали, че е страшна глупост. Те много се грижеха за мен като бях дете, но бях склонен да се уча.

Спомена независим… Човек на борбата ли си?

Класическа или… ()? Винаги съм се борил сам с всичко. В моето семейство няма журналисти. Първото ми образование е инженерно, на брат ми и баща ми е същото. Обаче така се стекоха обстоятелствата. Намерих си своето място. Все някой трябва да почне.

Значи очакваш после децата ти да продължат с журналистика?

Те ще си изберат пътя сами. Ще преценят накъде искат да вървят.

Моите родители са ме възпитали, че нищо не става насила.

Всеки човек има своята индивидуалност и той трябва да я развива както намери за добре. Много съм спонтанен като човек и взимам спонтанни решения. И в 99,9 % от случаите са правилни.

Децата ти клонят ли към артистизма покрай дядо си – Антон Радичев?

във френското градче Saint-Paul-de-Vence

Ами да. Те са се снимали в няколко филма, без да са били в някакви страхотни роли. В американски продукции снимаха, дори Теодор имаше собствена каравана, викаха си го, плащаха си му доста добър хонорар. Сестра му участва в български филм на Шошо, ходеше на курсове в МОНТФИЗ. Сега вече, в тийнейджърските години, доста бързо си сменят интересите. Аз си спомням като ученик първо исках да ходя на джудо, нашите ми купиха кимоно, но после ми мина и започнах да ходя на барабани. Взеха ми барабани. Беше ми много интересно, докато не отидох на солфеж. Там вече всичко приключи, но барабанът си стоеше много дълго време у дома под ръка.

В общи линии спортът е това, което ме привлича. Дълги години се състезавах по уиндсърф. Още България прохождаше в този спорт, имаше само един клуб, базиран в рамките на къмпинг Арапя. Бяхме голям отбор. Дори едно от момичетата, Ирина Константинова, стана най-добрата българка в уиндсърфа в световен мащаб. Още демокрацията не ни беше сполетяла, нишата беше малка. Но тренирахме всяка седмица. В интерес на истината, занимавал съм се с много водни спортове и имам огромен респект от водата. Започнах да се уча на тенис на корт, но иначе си спортувам волейбол, фитнес…

Спортът не изисква говорене, но телевизията – да.

Не съм бил професионален спортист, но съм професионален говорител. Нещата не трябва да бъдат смесвани.

Спортът е един паралелен живот.

Той дава други емоции, друга сила, друга енергия.

Тръгваш си от телевизията и отиваш в другия си живот?

Да, следобед задължително тренирам. Спортувам четири пъти седмично, веднъж или два пъти играя скуош, карам колело, макар и все по-рядко, за съжаление. Спортът ми дава енергия, вдига ме и се чувствам добре.

А ако два месеца не третираш?

Имал съм периоди, в които не съм бил активен. Повярвай ми, не искаш да видиш снимката от този период. Бях 110 кг. Зависи какво ядеш. Човек е податлив към определена група храни и обикновено тя е най-любимата му. И ако се отпусне, резултатът е налице. В момента съм 86 килограма и те са съвсем други, заради активното трениране. Спазвам режим. Категорично не го наричам диета, защото диетата е много грешно разбрано понятие. Диетата е глад, а аз не гладувам, защото това е ограничение. 

Т.е. правилното хранене не ограничава.

О, не, категорично. Да не говорим, че съм имал хранителния режим, в който неделя е ден за зареждане – с пица, баница… Организмът има нужда от тази форма на стрес. Държиш го в режим и в един момент му даваш всичко. Храненето, спортът и начинът на  живот трябва да са балансирани – така ги разбирам аз нещата.

Писал си за водещи списания и вестници. Къде остана писането?

в колата на Кубрат Пулев

Малко е различна стилистиката. Беше ми трудно, понеже съм започнал в „Дарик“ преди 17 години, а след това отидох в седмичния „Банкер“. Писането там е съвсем различно. То няма общо с новинарството, защото се правят много по-тежки и големи анализи, трябваше да се напълнят съответните страници, но съдържателно. После се преместих в ежедневника „Сега“, където трябваше да се пишат супер кратки анализи. Бях приел стилистиката на дългия разказ, условно казано, и трябваше да се нагодя. Списание „Тема“ изискваше по-лайфстайл елемент, тъй като не се чете от строго специализирана аудитория.

Минал съм през цялата палитра. Тогава нямаше сайтове.

То сега пък ги няма вестниците и списанията почти…

Да, няма ги. А стилистиката на сайтовете е още по-различна. Тя е селекция между вестник и списание…

В телевизията намерих своето място.

Тя е събирателна на всичко – и пишеш, и работиш с картина, и със звук. Пишеш репортаж, правиш новина – създаваш един вид статия, но тя е миксирана от атмосфери, звуци, интервюта. Спецификата е в това: след като го напишеш интересно, да го визуализираш правилно. Ако правиш стендъп, трябва да знаеш за какво го правиш. Той не трябва да бъде хаотичен и безцелен.

Правя това вече близо 12 години. Телевизионната журналистика е най-вече снимане – репортерската работа.

Телевизията не е най-спокойното място. Какво друго ти размества спокойствието?

Наскоро, докато бяхме на сутрешен блок, се снимахме с колегите и пуснахме снимката във Фейсбук, с обяснението, че си правим оперативка на зазоряване. Имаше коментари: „как издържаш толкова рано да ставаш всеки делничен ден?“. Като си харесваш работата – ставаш. Като не го усещаш, не ти е в кръвта – не ставаш. Много е просто. Има хора, които стават и по-рано от мен, но има и такива, които не изпитват чак такова удоволствие, но имат нужда да работят.

Честно казано,

едно от нещата, което изключително много ме натоварва ежедневно, е трафикът,

задръстванията, изнервеността на хората. Често ми се случва да пътувам до Германия… Там имат уникален маниер на шофиране – няма подсвиркване, няма напрежение. Чакат си. Наскоро имаше пак един случай: двама братя притиснали младо момче и 20-годишната му бременна приятелка. Очевидно е имало по-интензивен трафик и момчето и момичето не са направили място. Братята слезли и ги нападнали. Това е изключителна загуба на енергия. Аз самият също се изнервям, но знам, че няма да се постигне разлика повече от 30 секунди или 2 минути, които не мисля, че са определящи.

Какво от себе си се опитваш да съхраниш?

Добротата и ценностната система, защото е много лесно да кажеш, че децата се променят, но всъщност ако ти съхраниш ценностната си система, тя ще отиде при децата ти.

Хората казват, че новините ни са много негативни.

Те са такива. Малко е на ръба. Темата „катастрофи“ е много спорен момент. На мен също не ми е приятна, но на човек му светва лампата. Не е българска практика, но в КАТ-София има големи телевизори, които излъчват катастрофи. Може това да действа на психиката, но да вземе и да подейства на някой, който кара бързо и да се вразуми. Да не карат като ненормални.

Малко е като при цигарите…

Може би да. Но със сигурност има хора, които са се вгледали в картинките на цигарите и са си казали, че е отвратително. В един момент се получава едно отблъскване и човек се замисля.

Представяш ли си се, вместо сутрешни, да водиш нощни новини, недотам сериозни?

Не можеш да правиш новини и да кажеш, че ще пускаш само несериозните. Може да бъде по-лайт или по-лайфстайл, но няма да бъде новина, ако е несериозна. Не мога да си представя, че ще правя новини и водещият ще каже: „абе, тежички са ми, падат“. Има държави, в които е политическо решение на четирите власти, които са се събрали и са стигнали до заключение, че прекалено голямото отразяване на кражби, убийства и т.н. травмира обществото. Ако това се аргументира смислено, може да бъде инициирано. Но как да отминеш новина, че е станала катастрофа на автомагистрала „Тракия“ и тя е затворена? Затова гледам новини, за да разбера това и си правя сметка откъде да мина. За Дженифър Лопес и Роналдо ли да гледам? Хубаво, приятно и леко, но…

Много държа в сутрешните новини да има полезна информация за хората – мъгла на Ихтиман, примерно.

Чувстваш ли се вдъхновен?

О, аз винаги съм вдъхновен. Нямам вариант да не съм. Ще ти дам един пример: аз никога не намирам пари. Знаеш ли защо? Защото никога не гледам надолу. Какво има да си гледам в краката? Гледам напред какво се случва – къде отивам и какво ще правя! Според мен всеки е вдъхновен от нещо.

<

А назад гледаш ли?

p class=“m_-2649091151863066238MsoNoSpacing“ style=“text-align: justify;“>Поглеждам. Не обичам да гледам назад повече от това да си направя преценка за нещата. Дори съм сигурен, че човек трябва да разсъждава от гледна точка на това дали е било правилно решението. Дори само споменаването на „било“ вече го елиминира. Правилно-неправилно – то е свършило. Въпросът е да имаш точна оценка, за да знаеш, ако ти се случи нещо сходно или същото, да знаеш как да го отиграеш. Няма човек, който да не бърка. Просто глупавият повтаря грешките си.

Оценката за живота ти дотук?

Доста съм самокритичен, така че не ме карай да се оценявам. Често ми се случва да си говоря с познати на темата „зодии“, а моята, Скорпион, я водят критична и взискателна. Когато сгреша, нямам проблем да го кажа, че е така. Не знам дали знаеш, но казват, че има две зодии – Скорпион и упахани от Скорпион ().

снимки: Радостина Колева и личен архив