Все си мисля, че ролята на актьора не е да развява себе си наляво и надясно и да замахва със знамето непрекъснато, за да бъде забелязан. Ето затова се „засякохме“ с Валери Йорданов. Да се усмихва, без фалш и преструвки, това не всеки актьор го умее, предвид професията си. Но той ме отведе в различността си и срещата ни се получи от само себе си.
Тръгнахме от повода – новия филм „Воевода“ на Зорница София, в който Валери е Стоян Ковача. Няколко въпроса, няколко отговора, някаква си зима и… сняг. Много сняг. 

Казват за „Воевода“, че е история за грешни, но сърцати герои. Такъв ли си и ти?

Сърцат – да, но често правя или се захващам с неща, с които не би трябвало и каузата е предварително обречена. Или е прекалено опасно. Грешен… Всички сме грешни – с кусурите и треските. Не мисля обаче, че във филма героите са грешни. Да, това са хора, които тръгват на битки, в които убиват, но са в един обръч и единственият начин да го разкъсат е като се сблъскат с всичко, което ги заобикаля. Неминуемо се стига до ексцесии, до загуби. Няма как в една борба, в която има кръв, да няма пострадали. Тогавашните времена не са като сегашните – едни хора излизат по телевизията и по най-безочливия начин да лъжат и да си измислят каквото и да било.

От групата на Румена войвода повечето са се отказали от себе си, но се бият заради себе си, защото вярват в това.

А искаше ли ти се да бъдеш в друга роля във „Воевода“? Завидя ли на някого?

Валери във „Воевода“

Стоян Ковача е достатъчно сложен образ. Освен това в случая не става въпрос за Чехови роли. По-интересното беше, че всеки един от четата трябваше да овладее оръжията си, да има представа как мирише земята, да е пипал кръв и да действа според историята на героя – да е краен, да е брутален. Най-любопитното е, че

няма моменти на замисляне и колебание. Просто се действа. Иначе не оцеляваш.

От това, което изчетох покрай филма, а и преди съм чел, повечето големи хайдути и борци за свобода са тръгнали заради лично отмъщение – при Жельо войвода двама турци са нападнали сестра му на лозето и той ги убива със сърпа си. И става най-страшният войвода в околността. Има кръстено село на негово име. Повечето са тръгнали така. В „Хъшове“ има една реплика, която ми е любима: „Може би само смъртта ще осмисли живота“.

Вълнуват те исторически филми, историческа тематика, хъш си… Потрошавал си се сто пъти… От хъшовство ли?

Не, от малък обичам каскадите и опасните спортове – езда, катерене по високи места, по скали, бокс, кикбокс и всичко останало… Но не се чупех толкова. Напоследък явно ЕГН-то си казва думата и все се контузвам. Обикновено това е свързано с желанието кадърът да се получи или епизодът да стане по-ефектен. В такъв момент ми липсва чувството за самосъхранение. Не го казвам с гордост, защото си е пълна глупост. Човек трябва да се пази.

А случва ли се и да не се получи нещото, и да се пребиеш сериозно?

Много пъти. Каскадата, в която си направих най-голямата контузия, доколкото знам я няма в кадър във „Воевода“. В „Откраднати очи“ бях счупил пета и това го нямаше във филма. Но гледам да се забавлявам от това, не се депресирам. Опитвам се да се възстановявам бързо и се залъгвам по детски, че само аз мога това да го преодолея.

Двете ти дъщери наследиха ли го това?

Надявам се да не са. Голямата ми дъщеря е много буйна и бойна. Тренира карате усилено. Игра в два филма – в „Потъването на Созопол“ на Костадин Бонев и в „Каръци“ на Ивайло Христов. Но се надявам да се пази и да е по-умна от татко си.

По свое желание ли ходи на карате?

Като беше много малка я записах на балет. Тя на втория ден ревна и сама се записа на футбол. Имаха шампионат между детските градини , вкара победния гол и беше голмайстор на отбора. След това се записа на карате. Искам да има самочувствието да предпази някой друг, не себе си, ако се наложи.

Какво ли ще си избере след това…

Може би някакъв самурай…

Имам много добри деца.

Не гледаме мои филми вкъщи, тъй като участвам в такива за възрастни и не мога все още да им ги пускам. Някой ден ще ги гледат… Това си говорихме, докато снимахме „Воевода“, че е много важно да сме верни.

А какво гледате тогава?

Анимации. Четем много детски приказки, много гледаме за природата и за животните. Не гледаме новини и това, което ни залива цял ден – кой е загинал, кой какво ужасно нещо е направил… Струва ми се, че това се случва ежедневно и то депресира възрастен човек, а камо ли малко дете.

Кога се нуждаеш от усамотение?

Аз го имам. Представленията ми са вечер и когато се прибера в 10,30-11 ч , къщата спи и имам своето усамотение. Освен това достатъчно излизам в планината. Усамотението е много полезно, харесва ми, но не е задължително. А и човек трябва да има и тренинга да е сред лудницата, която го заобикаля, за да може да е адекватен.

Ти си в лудницата така или иначе. Народният театър е едно такова място. Проблематично ли е там все още?

Не, защото го гледам от смешната страна.

Не съм живял в спокойно време.

Детството ми е свързано с рязането на косите и късането на дънките, ходенето по бригади, хиляди забрани на музика и всякакви други неща, които харесвахме. След това дойде демокрацията с мутренските години, когато някой може просто да те натовари в колата си и да те натовари нанякъде. После уж дойде светлият небосклон, в който хора обещаваха едни неща. Аз съм бил на демонстрация на Орлов мост, развявах знаме върху орела. И след това ме беше срам като виждах какво се случва…

Така че стресът е навсякъде – той не е само в Народния театър, само в културата или изкуството. Ако всеки от нас се опита да си върши нещата какво трябва, този стрес няма как да диша и ще изчезне.

Кога си неконтролируем?

Рядко. Когато някой агресира по-слаб човек, тогава може да ми падне пердето. Да не говорим, ако става въпрос за дете. Тогава се опитвам, но трудно ми се удава да дискутирам.

Можеш ли да си го позволиш?

Опитвам се да не си го позволявам и искрено се надявам да не ми се случва.

Агресията ме кара да реагирам срещу нея,

а всъщност знам, че за проблемите се говори. Много ми е странно, че като изляза сутрин, всеки един от десет псува. И това го имаме само тук. Ходил съм доста в чужбина и никъде не съм видял такива начумерени хора, готови веднага да скочат.

Да де, но виж, че агресията вече сваля възрастовата си граница. Има я и в училищата…

Убеден съм, че сме си виновни ние, порасналите деца, медиите, това, което се случва най-горе в страната, вихрушката, хората, от които зависят законите и бъдещето, които излизат на една трибуна и се държат като в кръчма.

Децата сами трябва да се адаптират. Не съм фен на това да запиша детето си в частно училище, защото там са по-малко деца и с по-голям контрол от учителите. Напротив. Това ги разглезва и стават като излизащи от аквариум, когато се сблъскат с реалния живот. Няма да могат да се защитят и да реагират правилно. Според мен прекаленото щадене е вредно. Просто трябва да се разговаря – и с тях, и помежду нас.

След „Кецове“ предстои ли ти друго режисьорско предизвикателство?

в ролята на Стоян Ковача

„Кецове“ е моята дебют – пръв и единствен. За мое щастие успях да направя пълнометражен филм, който беше на три фестивала клас А, с награди, беше селектиран в Европейската филмова академия, беше българското предложение за „Оскар“… Като го снимах, въобще не съм очаквал успеха. Тъжното е, че следващият сценарий, който написах – „Шекспир като улично куче“, чийто продуцент са братя Чучкови – беше готов 2011 година. Беше селектиран в ScripTeast – програма за сценарно писане. Работих по сценария си в един замък в Полша със сценаристи, които имат „Оскар“ зад гърба си. Беше представен в Кан и в Берлин. В Кан френски продуценти искаха да купят сценария и да го заснемат, но ние им отказахме. Спечелихме тук субсидия, но блокираха сесията. И филмът си стои блокиран. А актьорите за главните ми роли остаряха и вече не са на 17… Не сме се отчаяли. Заслужава си, защото темата е свързана с младите хора и съм сигурен, че ще могат да видят себе си във филма.

Т.е. вярваш в младите хора…

Нямам друг избор. Само те ни останаха, освен историята, която болшинството от българите не знаем. Освен това младите ме вълнуват, защото имам две деца. Защото ако ги нямах, едва ли щях да стана някой амбициозен работохолик, който да дава мило и драго да бачка, и това да му носи енергия. Едва ли…

Може би щях да се хвана, дори и поръчково, да пиша сценарии за сериали.

Но щеше да бъде само за прехранване. Ако работим ден за ден, за да си изкараме парите и да си напълним хладилника – ще повторя нещо, което го има като реплика в „Кецове“, – „Крал Лир казва: не давай на човека нищо друго, освен най-необходимото и той непременно ще заживее като скот“. Не мисля, че това е идеята на нашето пребиваване тук.

снимки: Радостина Колева и Миглена Цонева