В предимството, че не познаваш някого предварително, има някаква красота. Потапяш се в истинността на човека срещу теб и му вярваш. Велислав беше оставил своите маски – театрални и кино – някъде другаде и беше пред мен… въздесъщ. Хващам се за заглавието на едноименния филм, в който може да отскочите в някой киносалон да го гледате веднагически, защото си заслужава.

Предпазливо подходих, но Велислав се оказа много кротък, говорещ и интересен. Заговорихме се за децата ни, за училища, за тъмно и светло място за снимки, и стигнахме ето до тук…

Какво е актьорството за теб?

То е партньорство винаги. Разбира се, има форми, които са моно, но пак човек трудно може да направи спектакъл, за филм пък да не говорим…

Кога за теб стана важно?

От момента, в който ми стана толкова интересно, че да започна да си мечтая тайно. Много исках да правя това. Бил съм 15-16-годишен. Оттогава все е важно. Има деца, които на тези години вече имат „Оскар“-и.

„Оскар“-и, ама в Америка.

Няма значение къде е човек. По-скоро зависи с какво се съизмерваш и кои са ти примерите.

С кого се съизмерваш?

Гледал съм световните образци, филми, които не са били само български.

Тогава беше соц и всичко беше застопорено.

Филмите бяха малко, а музиката – внасяна на черно, през Сърбия, на плочи, а след това се записваше на касети. Нищо не можеше да се купи – само плочи на „Балкантон“. Все беше нещо, но новите и интересни неща ги нямаше, бяха контрабанда.

По времето на родителите ти пък изобщо не е имало…

Да, но пак е имало някакви канали. Или чрез радиа.

Какви бяха първите касетки, които си купи?

На групи, които слушат тогава – Dire Straits, Deep Purple, хард-рок. Имах един период, в който си спомням, че ме кефеше много един албум на Alphaville от 84-та.

Още ли си на рок?

Да, но не само – електронна, хип-хоп. В българския хип-хоп всичко започна според мен с „Ъпсурт“, с първия албум на „Гумени глави“, който беше доста добър. Напоследък ми харесва един много интересен рапър – Стругаре, който е поет по-скоро, а музиката му е супер добра. Мои приятели му помагат за нея.

Кога събуждаш спомените си от детството?

Имам чувството, че това е постоянна жива нишка, която си стои. Случва се абсолютно неочаквано да ми излезе асоциация и спомен за нещо, което е било в детството ми. Иначе напълно съзнателно понякога ми е приятно да си спомням разни неща… Като бях малък, играехме на една поляна в летните следобеди, беше жега, с абсолютно синьо небе. Имаме роднини, които живееха в Сърбия, в Босилеград, и тогава бяха дошли тъкмо. За мен Сърбия, тогавашна Югославия, беше някакъв друг свят, който ми беше много интересен.

Тези неща разказваш ли ги на сина си Йоан?

Още не, защото той е в такава възраст – почти на 6 години, че трябва да се занимава с неговите си спомени. Сигурно ще му разказвам, ама по-нататък. Защо да му пълня главата? Каквото му е интересно, сам пита. Водя го на места, на които съм ходил като дете.

Защо казваш, че не си успял да изживееш 80-те? Сегашните години не те ли теглят?

През 80-те беше детството ми е програмирано човек да има носталгия към това. А пък тогава някак си ми се струва, че бяха интересни. Не бях достатъчно голям, за да взема повече от това. След това нещата се смениха чисто геополитически, тук стана различно. „Въздесъщият“ е вдъхновен от днешните времена. Освен това слушам днешната музика и все по-рядко тази от преди.

Имаш ли лоша страна, която ти е помогнала да направиш Емил във „Въздесъщият“?

с Теодора Духовникова на премиерата на „Въздесъщият“

Не мога да кажа, че е лоша, а по-мрачна. Наблюдавам, че хората се асоциират с този образ. Пълнокръвен е, изпълнен е, човешки. Не е работено „на парче“. Всичко това го взимам от себе си. Няма откъде другаде да го взема, за да бъде достоверно. Емил не е само положителен или само мрачен. Той е симбиоза през цялото време.

Въпрос на симбиоза ли е и контактът ти с партньорките във филма?

Да. Хубаво е, когато хората се харесват и се разбират на чисто човешко ниво.

Приключи ли с арабските терористи, в чиито кожи те вкарват в американските продукции, снимани у нас?

О, това не го знам (). Със сигурност има интересни образи, които да се изиграят. Играя това, защото на такъв им приличам. Защото във филмите, които се снимат тук, имат място за такива персонажи. Това се търси, а аз се вписвам. Такова излъчване имам, с него съм се родил.

Като ми сложиш една чалма и малко сенки, малко брада, и ставам такъв, какъвто ме искат.

Това са трикове на киното.

Няма квоти за разпределяне, като в ООН. Киното е бизнес. Но вече започват да идват и други продукции, а не само екшън. Правят се и драми. Светът е отворен и всеки актьор може да се пробва навсякъде да бъде това, което му се играе. А дали ще стане…

Кога можеш да си позволиш да се почувстваш глупаво?

Когато е приятно и усещам, че срещу мен има добронамерен човек. Това е естествено поведение.

Възпираш ли се?

Да, когато смятам, че е неуместно, че не е време за лигавене. Въпрос на комуникация. Зависи какви хора стоят срещу мен.

Кои са авторитетите, които са ти източник на вдъхновение?

Не знам… Имам проблем с авторитетите. Нямам много такива. В професията има безспорни. През годините са били различни и все хора, с които съм работил, които са ме впечатлявали и които все още ме впечатляват.

Като съм с някого, на когото му виждам нивото и го харесвам, се стремя да го доближа.

Това е вдъхновяващо.

Когато мислиш някого за авторитет, това възпира малко. Гледам да не го възприемам така. Имал съм, но за конкретен период, надживявам го и след това го прескачам. Учители, семейството – майка ми и баща ми… Преминаваш през нещо и търсиш други нива, спрямо това къде отиваш. В професията имам хора, на които винаги ще разчитам, ценя ги и се вдъхновявам от мисленето им. Последно в театъра работих с Александър Морфов. Той е такъв човек – интересен ми е. Не знам дали се има за авторитет, но имаме връзка, за която е нужно да се премахнат прегради, за да се случи нещо истинско. Иначе какво е? Да ближеш сладолед през стъклена витрина. От това нищо не произлиза.

И Мариус е такъв. В „Мирамар“ са много готин отбор, топло е с тях. Като ги гледам как са заедно, амбициозни са, а в същото време работят талантливо и интересно. Вдъхновяващо е…

Жена ми Юлиана по някакъв начин е авторитет. Какво стои зад тази дума? Човек да е толкова уникален и смел, че постоянно да те изненадва. Това провокира.

Ти изненадваш ли я?

Да, да. Нали двама души трябва да го правят това, за да са заедно.

Какво те натоварва и ти носи лоши мисли?

Гледам да го махам това усещане. Смъртта е едно от тях, раздялата… Натъжават ме. Имам крайни състояния и моменти, в които преживявам – от радост до мъка.

снимки: Радостина Колева и личен архив