Да дирижираш нечий живот с пълното съзнание, че го правиш. Да създадеш или убиеш един човек, навреме или не съвсем… Той знае как да владее ситуацията или да я изпусне от ръцете си… При това само с властта, която носят думите. Защото е сценарист. От онези, които го умеят този занаят.

Георги Иванов създава всичките тези бури с още две момичета – Теодора и Невена. Кои бури? “Под прикритие”, “Стъклен дом”, “Забранена любов”, “Революция Z”… Е, облаците отново се събират!

Сега приключи сериалът „Денят на бащата“, в чийто сценарен екип си ти. Защо беше разпределен само в 6 епизода?

Темата е такава, че нямаше да се възприеме толкова добре, ако беше разтеглена. Ние сме се старали да попълним всичко, което сме проучили. Една такава история за семейна двойка, която влиза в конфликт, прерастващ във война. Накрая войната взима жертви.

Подходихме като към филм, който разделихме на 6 части. Искахме да го има усещането за нарастващо напрежение, за сила на отношенията, които градират. Тази форма в момента е много популярна в Европа и по света, мини-сериал. Заливани сме от продукции и хората все по-малко време имат да проследяват безброй много истории. Все повече хора се ограничават да си избират мини-формати, за да ги възприемат по-лесно. Следим коментарите и отзивите. Интересно е, че някои казват, че такива хора, като героите, няма, че това не може да се случи. А то всъщност е концентриран разказ на реални случки. В нашето общество по презумпция основната тежест пада върху майката и когато се случи подобна ситуация, детето е нейна отговорност. Това е натрупвано с годините, защото навремето майката се е занимавала със семейството, а бащата е бил по-страничен участник. Много по-късно той навлиза в отношенията с децата и в чисто битовата част. Законът е такъв, че при развод и раздяла детето остава при майката.

На запад все повече се възприема идеята за споделено родителство.

Искахме да повдигнем тази теза, че и в България е време това да се случи, защото вече и двамата работят и трябва поравно да се включват в грижата за детето – и емоционално, и всякак.

Заради това ли сериалът се определя като кауза?

Да. Понеже живеем в консервативна среда, не се възприема колко е важно детето да има равен достъп и до двамата родители. Това помага и за тяхното по-лесно общуване, по-голяма връзка. Искахме да разкажем до какво води една непримиримост. Свързахме се с две от най-големите фондации на бащи. Те ни разказаха всичко, споделиха ни историите си от повода за раздяла, през битката със социалните служби, та до съда.

Има ли вече отделена професия „сценарист“?

Вече има, да. Завършвах училище и още тогава исках да се занимавам с кино. Имах бегла представа какво прави режисьорът, най-близо до очите ми беше актьорът, а за сценариите нямах никаква идея. За мен съществуваха писатели. Мина известно време, преди да разбера, че има такава специалност в НБУ, а и в НАТФИЗ. Завърших кино-драматургия.

Все още режисьорът продължава да бъде основното творческо звено,

но тогава, когато завършвах, започна бумът на сериалите. Говорим за големите продукции. Там сценаристът е водещ, защото има прекалено много нюанси, които той трябва да проследи. Снима се с няколко режисьора, които са по-скоро в ролята на изпълнител. Нерядко продуцентът в чужбина е и сценарист.

Докога сценаристите ще са виновни за случването или за неслучването на един филм?

Това е един от поносимите недостатъци на нашата работа. Сценарист да виси на терен в киното е допустимо, но в сериалите не е точно така. Нарича се „написан проект за сериал“. Всички 12 епизоди са написани, характерите са описани и това се нарича „библия“. Така е прието в цял свят. Това нещо не се пипа. Когато имаш строго фиксирана рамка, естествено е да се оправдаеш с нея в някакъв момент. Сценаристът общува с актьорите, режисьорите, продуцента. Преди да се реализира един сериал, най-важният контакт е между сценариста и продуцента.

Коя е твоята най-добра „библия“?

Това, което в момента правя, го усещам като най-доброто. Самокритични сме с Теодора Маркова и Невена Кертова. Тримата сме в основата на всички сериали и филми, които сме правили до момента. Стараем се да се развиваме и се обучаваме непрекъснато. Интересуваме се какво се случва по света, посещаваме форуми. Ходили сме на няколко курса в Лондон, специализирани за сериали и развиване на герои.

Емоционално свързан съм с филма „Дъвка за балончета“, защото там историята е много лична.

Говорихме си, че много ни се прави филм, който да разказва за нашето поколение. И се изненадахме, че няма много такива продукции. Повечето са със супер маргинални теми, тъмни. Много рядко се говори за любов. Нямахме поръчка или идея на кого да я дадем след това. Режисьорът си го знаехме, защото от дълги години се познавахме със Станислав Тодоров – Роги, но мина време, преди да реализираме филма. Едно лято седнахме четиримата, заедно с Тео Чипилов, взехме си една вила на Камчия на брега на морето и започнахме да си разказваме истории от детството. Оказа се, че всеки от нас има сблъсък със сърдития чичко от входа, който крие топките или се кара, с лошия учител, със забраните на родителите… Съвпаднаха много неща, доразвихме си и ги събрахме в една история.

Започваш да пишеш нещо. В началото ли е най-трудно?

Началото е бяла дъска. Има автори, които сядат пред клавиатурата и започват да пишат. Не мога да си представя такъв поток на мисълта. Има някакви гениални писатели, които така са процедирали и са имали някаква генерална концепция. Ако трябва да спомена етапите, по-скоро

тръгваме от темата, след това намираме героите, обсъждаме ги, мислим какви действия да предприемат,

търсим началната им мотивация, пътя им. Тук е най-голямата битка. Без герой няма история. Няма как да разкажеш история за падащ самолет, ако вътре няма човек, който да разкаже, че бърза да се прибере при детето си, което не е виждал от много време. Иначе ще бъде само статистика.

Като човек, пишещ сценарии, а след като и България се показа на “Оскар“-ите, ще стигнем ли някога и до награда за оригинален сценарий?

Сега има много хубава вълна в българското кино от сравнително млади автори, които са по-модерни, по-отворени към света, пробват нови форми, не са вкопчени в старите традиции, но имат уважение към кино-изкуството като цяло. В последните години се появиха успешни български филми, но ако говорим за „Оскар“-ите като крайна цел, вярвам, че рано или късно ще ни се случи. Защото започват да се появяват разказвачи в киното ни.

Записваш ли си тук-там някакви думи за подсещане?

Знаеш ли, много е смешно… Уди Алън нали има една кутия с всякакви парчета от листчета, салфетки, опаковки от цигари, картончета, където си записва идеи и си ги държи под кревата. На всеки компютър, на който работя, имам по един такъв файл. Непрекъснато се случва да работим по нещо и когато ни хрумне друго, много бързо го вкарвам вътре. Когато започвахме новия сценарий, се събрахме с колегите, след като си бяхме направили пауза, и всеки сподели какво го вълнува в момента. От това изскочи последният филм, от общуването помежду ни. Когато започвахме „Писма от Антарктида“ беше същото. Говорихме си с продуцента какви неща ни се правят. Събрахме се за десетина дни, в които всеки предлагаше идеи. Накрая се обединихме около темата за бялата лъжа и възможно ли е тя да бъде оправдана.

По-интересно ми е как ти се случва да се справиш с две жени? Понеже в екипа сте си тримата само, но все пак те са жени.

Много е интересно… Наричам ги „моето творческо семейство“. Много близки приятели сме си, споделяме си всякакви тревоги, проблеми и преживявания, какво сме прочели, какво сме гледали. Най-важното при работата с други хора е да бъдеш открит, да нямаш онази суета, да нямаш задръжки да кажеш какво мислиш, да разкриваш себе си и да имате общ вкус към света, към драматургията и киното. Имали сме фатални спорове, но се е раждало нещо добро, познаваме се добре. Не знам как се случи така да си съвпаднем, да се намерим.

Точно преди 11 години имаше конкурс за сценаристи за сериала „Забранена любов“,

<който се правеше по лиценз, и от 200 души избраха 20, а накрая останахме 4-5. С времето се разпръснахме и останахме ние тримата. Проведоха ни 6-месечен курс за това как се пишат сериали. Въобще не съществуваше идея, че писането на сериали е специфична материя. В един филм историята започва и свършва в рамките на филма, докато при сериала историята продължава, героите се развиват непрекъснато. Затова стана такъв хит. Хората се привързват към героите и започват да живеят с тях, привързват се.

Момичетата са много емоционални. Случвало се е някой да си тръгне обиден, след 2 дни се е връщал. Оглеждал се е и разбирал, че не може да си представи да работи с някой друг. Толкова много сме се напаснали, че в момента, в който някой каже, че има проблем в една сцена, че героят не постъпва правилно, другите му вярват. Ние знаем, че има повод. Няма его и суета. Много приятно е усещането да знаеш, че си част от нещо общо. Виждам, че пречупването на суетата е много трудно за много автори.

Пише ли ти се нещо друго? Не кинаджийско.

Да, имам някакви неща, които пиша, но като че ли нямам тази увереност да ги издам. Публикувани са отделни разкази. От време на време пиша пътеписи за местата, които посещавам. Търся уникален елемент, на който повечето хора не биха обърнали внимание.

Усещам, че имам нужда да разказвам.

Нямам самочувствието да пиша за неща, които хиляди хора преди мен са написали и вероятно много по-добре. Даже се изненадвам как толкова много хора имат смелостта да пишат и да издават. Винаги съм си мислел, че писането трябва да е нещо, без което не можеш да живееш, а не следствие на амбиция. За мен е проблем самочувствието, че създаваш нещо много добро. Един приятел разсъждава, че не е толкова важно какво си написал, а кой ще го прочете – т.е. дори и трима души да прочетат нещо и то да стигне до тях, има смисъл. Не съм много убеден.

снимки: Радостина Колева