Георги Кадурин: „Децата са нещо съвършено“

Първият ми допир до таланта на актьора Георги Кадурин не беше участието му в сериала „Стъклен дом“, а в телевизионния театър „Смъртта на търговския пътник“. Преди много години неговият колега, който вече не е между живите – Илия Караиванов, ми даде този видеозапис. Годината му е 1985-а. И е факт, че ентусиазмът на младите е заразителен, но кариерата на актьора не лавира, а се е устремила нагоре и към този момент.

Георги Кадурин играе в 14 представления, сочи културният афиш. Сам казва, че си е изградил способността да „изчиства“ паметта си от тях още с прибирането си у дома. И е съвсем естествено да е така, когато имаш обичливо семейство.

Миналата седмица беше 1 юни – Денят на детето. Държиш ли се близо до децата?

В смисъл дали съм се вдетинил ли? Държа се до моите деца, иначе – не. Дъщеря ми е на 21 години и за мен си е дете. Като я видя радостна, се радвам повече от нея, като я видя тъжна, ми е по-мъчно, отколкото й е на самата нея. Даже тези дни, ровейки вкъщи, се появи едно албумче със снимки, на които тя е много малка и си спомних колко бързо всъщност е минало това време – от детството до сегашната й младост.

Но децата са друга планета. Уважавам ги повече от възрастните.

Защо?

Лев Толстой има една мисъл: „Човек цял живот се бори за съвършенство, а не знае, че като е дете, е най-близо до него.“ Децата са по-близо до Бога и до чистотата със спонтанните си реакции. Те са нещо съвършено. Животът ги разваля.

Това от кого зависи да се случи или – не?

От самите нас. В момента на младите им предлагаме едно недобро място за живеене. И колкото по-гадно е мястото, толкова повече прокламираме по радиа и телевизии защо напускат. Ние сме направили сегашният начин на живот тук – печелене на пари, чистота, екология, влюбване, нашето поколение. Преди нас пък – предното е виновно за това, в което сме. Т.е.

предишното поколение носи „вина“ за недоволството на по-младото.

Трупайки тези комплекси, те пък ги предават на своите деца после. Почти във всяка добра пиеса, където се изследва този проблем, има конфликт между поколенията – още от времето на Шекспир, на Аристотел. Те живеят на две отделни планети и между тях невинаги има космически кораб или някаква връзка. Единствената полза от това вади драматургията – така стават интересните пиеси.

Имал ли си възраст, в която си се усещал смирен?

в „Жената от морето“ (театър „Българска армия“)

Животът ме е карал да изпитвам смирение. Всъщност смирението е библейско понятие. Ами да, всеки ден нещо ме ядосва, но аз се опитвам да го отстраня, а ако не мога – да се примиря. Човек, като остарява, започва да изпитва смирение – започва да разбира, че никога няма да е същото.

Правиш ли експерименти със себе си?

Не, не правя. Не съм толкова любознателен към себе си.

А с други хора?

С тях си правя шеги, но това не са експерименти.

Какво ти отваря сърцето?

Любовта, близките, приятелите и добрият театър. А той невинаги е добър, така че се случва сърцето ми да остане затворено за театъра.

Защо тогава се прави, ако няма да е добър?

Театърът е като една гозба – понякога не се получава. А друг път от по-прости продукти става много вкусна гозба, но такава която ти сам си измисляш. Рецептата не е казана от майка ти, а е измислена от теб. При всяка роля режисьорът и драматургът са в основата, те полагат основата, дават продуктите, но

актьорът преценява колко джоджен да сложи

и дали въобще да го сложи. Това е самостоятелен път на актьора към ролята.

Тогава слагал ли си подправка на роля, която не ти е харесвала?

О, много пъти. Преди години често се случваше. Играехме в пиеси по задължение. Усилията в една лоша пиеса са много по-големи. Търсиш да намериш нещо, което поради липса на талант или неразбиране на понятието „театър“, някой не е сложил. Играл съм в пиеси, които са без основното – без действие, без конфликт. И актьорът се опитва изкуствено да сътвори нещата. Не е добре да е така, но в крайна сметка иначе той трябва да каже този текст.

Цял живот съм бил на щат

и не съм могъл да си избирам ролите. Сега повече мога, защото имам опит и не ме е свян да си кажа, че не ми харесва. Преди години това беше абсурд – излиза на таблото долу разпределението и ти на другия ден започваш да репетираш за каквото са те избрали. Нашата професия не е толкова свободна, както изглежда отстрани.

Какво не ти харесва в днешния театър?

Понякога нещата са бързо направени, повърхностни. Рядко ми се случва като прочета един текст и веднага да знам какво да направя с него. Обикновено ми трябват 2-3 седмици най-малко, за да открия посоката. Ако не успея да се „вмъкна“, играя, но не със цялото си сърце, не ми е удоволствие. Получава се механика.

Казват, че артистите живеят много животи. Успя ли изцяло да се вмъкнеш в този от „Манхатън, Второ авеню“ в Народния театър, чиято премиера мина наскоро?

в „Манхатън, Второ авеню“ (Народен театър)

Актьорът живее само своя живот, но парчета от него слага в ролите си. Нийл Саймън го чувствам добре и с Емануела Шкодрева работихме бавно, смислено и спокойно, без да се тормозим и напъваме. За пръв път играем заедно, но се получи дует. А когато има такава атмосфера, резултатът е добър. Ето, това е от ролите, които играя с удоволствие.

Как спиш вечер след добре преминало представление?

Моите амбиции са само до поклона. Не нося вкъщи нищо, никаква частица от това, което е било. Имам по 20 представления в месеца. Представи си какво ще стане, ако всеки път анализирам. Прибирам се, обръщам се към семейството и приятелите си и забравям. Това е рефлекс – не се възгордявам, ако е минало много добре, както и не се притеснявам, ако е минало зле. 50 % от актьорската работа е концентрация, след научаването на текста.

Позабравена емоция?

В живота отдавна не съм плакал – може би от погребението на майка ми. Омразата, която изпитвам, преди години беше по-голяма. Сега започна да изчезва. Може би ставам по-библейски.

Не е ли много крайно да изпитваш омраза чак?

То даже не е към хора, а към ситуации, към грешки на държавата. Завистта ми също се промени с годините.

Кога си се плашил от мислите си?

В сънищата си. Там съм откривал, че не съм добър като човек, че не обичам достатъчно еди-кого си, че съм егоист. И като се събудя, в първите 15 минути ми остава нещо като настроение от съня. Тогава съм се плашил как съм могъл да си мисля такива работи.

Какво може да те блокира?

И досега рядко каня хора на премиери, защото знам, че когато конкретен човек гледа, това няма да ми даде крила. Загубата на близки хора е другото. Блокираш и не можеш да се примириш с месеци, а понякога и с години, че този човек го няма. Човешката простотия и тапигьозщина – също. А в хубавия смисъл природата ме блокира. Много обичам да ходя в Якоруда, където имам къща. Там има места, където ти изчезват всички проблеми, от 50 км виждаш целите Родопи, докъдето ти поглед стига… Даже веднъж моят вуйчо, лека му пръст, и мой братовчед ме заведоха рано сутринта за гъби и там се оказахме на една ливада над Банско. Беше много красиво – тъкмо изгряваше слънцето. Помолих ги да ме оставят сам. За пръв път се усетих част от цялата природа.

Значи природата те води към тишината?

Като млад много ходех на море и стоях с месеци. Но сега предпочитам планината. Там ми остава време за всичко – да прочета книга, да пия ракия, да направя пържоли или да окося двора, да закова или поправя нещо. Това са вече възрастови кефове ().

снимки: Таня Дечева и Иван Дончев