С Даниел си направихме един добре озвучен разговор – с въодушевление, с патос, отидохме далеч от наивното и скочихме смело в подвизите му – от едно време, та до сега. За певец в Софийска опера се предполага сериозност в погледа и поставяне на една стабилна разграничителна линия помежду ни. Друг път обаче. Свежарското капучино беше второто за деня ми, а все едно ударих четворна доза от него – енергията на Даниел ме помете.

Оперен певец на мотор…

Не е практика сред оперните певци, но го има. Ако дойдеш да чуеш какво слушам в колата си… Rammstein, Depeche Mode, Pantera, Yes.

Ходи онзи ден на концерт на „Ъпсурт“.

Да, на мен ми харесва такъв ъндърграунд живот. Работата ми като тенор в Софийска опера и балет е нещо различно, но харесвам съвременната алтернативна музика, на която скачаш и се забавляваш.

И на сутринта – няма значение…

Не, има значение.  Обикновено денят е събота, защото неделя и понеделник са ни почивни дни в Операта. Не можеш да се забавляваш до сутринта и на следващия ден да имаш спектакъл. Абсурд! Трябва да знам, че разполагам с два-три дни за почивка. Но който иска да го съчетае, винаги намира вариант.

с двете си дъщери – Димана и Ева

Наскоро имах такова преживяване – прибрах се вкъщи без никаква идея за излизане. А ние, двамата с жена ми, не излизаме заедно, защото се редуваме да гледаме децата. Към 1 часа гледах филм, не ми се спеше и един приятел ми звънна, че е на заведение, където има жесток диджей. Облякох едно сако отгоре и в 1,30 бях там. Прибрах се в 7,30 сутринта. И най-странното е, че като се прибрах, си легнах. Като пихме кафе малко по-късно с жена ми, се оказа, че тя не вярваше, че съм излизал.

Това не може да се каже, че ми е ежедневният живот, а моментът, в който нямам отговорни репетиции и ангажименти, по този начин разпускам много добре. Взимам си една пура, пия две уискита и ми е кеф. На сутринта гласът ми е малко като на Джо Кокър.

Бил си ученик на Калуди Калудов. Има ли го още у теб този респект към него?

Има го, разбира се. В момента сме в доста по-близки отношения, но

Калуди Калудов е голям артист.

Той е голям човек и е от малкото певци, целунати от Господ. Има такъв тембър… Друг пример за такъв певец е Павароти, който си отваря устата и започва да пее. Това е толкова можене, че… В Калуди има музикантско пеене, фино… Той самият е фин като човек. Имам записи, в които се чува, че той ми показва нещо как трябва да се изпее, аз повтарям след него, и след шестото изпяване не може да се разбере кой пее от двамата – аз или Калуди. Толкова убедително ми го набива в главата. Той много се разви като педагог.

За съжаление,

при мен малко стана като във вица за виолистите.

Знаеш ли го? Започнали да се учат на първата струна и като тръгнали едни ангажименти, не успели да се научат на останалите три струни. Бях първо в Русенска опера, после ме покани директорът на Бургаска опера – Сашо Текелиев, имаше период, в който работих в Бургас и в Софийска опера едновременно за около половин година. Още не бях се научил добре да пея и влязох от ангажимент в ангажимент.

Което не е лошо!

Да, но съм супер критичен към себе си и

в интернет не можеш да откриеш и един мой запис.

Нищо не си харесвам. И въобще… драма голяма.

Усещал ли си се, че затъваш – в някого, в нещо?

Разбира се. Всеки артист – певец или музикант – ги има тези съмнения постоянно. Много пъти съм смятал, че не пея идеалния репертоар за гласа ми. Но когато си на щат, пееш това, което ти дават. Пеем от Чайковски, през Доницети, Верди, Пучини, та до Вагнер… И е трудно.

Поставят ли се по-съвременни заглавия?

в „Травиата“

По-скоро не. То няма и съвременни. В Операта се правят съвременни детски постановки. Забавно е, а и залите са ни пълни с деца, които са бъдещата публика на Операта, и е хубаво да ги възпитаваме от малки.

Все се чудя, как може у нас да не се взима пример от нормалните държави, като Германия и Швейцария. Как ще оцениш изкуството, ако не си се сблъсквал с него? Там децата от началното училище учат задължително цигулка или пиано. Накарай го Иванчо, чиито родители слушат поп-фолк, да се запише на пиано и да се завърти три пъти покрай клавиатурата на пианото. Той ще има представа колко е трудно това и после ще има респект към този, който свири.

Музиката полира характера на децата от малки, вкарва една друга чувствителност, отваря им мирогледа за по-модерната или за класиката.

Ако не се занимаваш с музика, няма как да се докоснеш до Моцарт.

Трябва да си доста над средното ниво на интелигентност, за да решиш да чуеш операта „Турандот“, да речем.

На теб кой ти показа пътя към музиката?

Баща ми е народен музикант и всъщност съм израснал в музикантски среди. Влязох в музикалното училище в Русе с кларинет. Най-големият парадокс е, че завърших и консерваторията после с кларинет, вече свирех по оркестри и започнах да се любувам на оперната музика. Слушах Карерас, Корели и много си мечтаех да пея. Имах една приятелка тогава, с която щяхме да пием кафе, но каза, че преди това има урок по пеене. Взе ме със себе си и така стана, че учителката ме разпя, покрих от раз теноровия диапазон и това ми „пусна мухата“.

На 30 години започнах да пея

и бързо ми се случиха нещата. Дори не успях да си взема държавния изпит по кларинет. А колегите ми, с които учихме заедно, вече са професори и доценти.

Пак ще те върна на въпроса дали си се изгубвал в някого, че нещо се отнесохме…

В жена? Не. Като бях по-млад се губех повече. Но чак толкова фатално да се губя – не. Загубих се като се запознах с жена ми. Запознахме се в Русе и така стана, че й казах, че идва с мен в София. Имаме вече две деца… и куче. В тези си отношения съм реалист и директен. Не съм от отвеяните артисти. По-скоро съм се загубвал в роли. Преди 2 години работих с нашето известно сопрано Красимира Стоянова, която в момента пее в „Метрополитен“ и „Миланската скала“. Пяхме заедно в „Евгений Онегин“. От толкова желание да направя това и онова, се загубих в ролята. Трябваше да спра за месец-два, малко да се събера и да я изпея.

Обърквал ли си нещо по време на представление?

Е, как… () Аз съм царят на забравянето на думи. Продължавам със същите вокали, но без думи. Отдолу ми свирят и никой не може да ме чака да се сетя. Не мога и да импровизирам. Много пъти става много смешно, но само ние си го разбираме. Примерно тече спектакъл и излизам, но ми текат сълзи от смях.

Колко време те „приготвят“? Има ли много тежки гримове?

подготовка преди спектакъл

Откакто съм прошарен, често ми боядисват косата тъмна, защото почти всички тенорови роли са на младежи, любовници, но не и на побелели чичковци. Вечер не мога да ги измия. Тръгвал съм си с грим и влизам в магазин, без да се усетя, че съм с грима и че стряскам хората.

Оставяш ли следи у хората?

Смятам, че да. В пеенето много личи какъв човек си. Веселяк съм и сериозната опера става комична по време на репетиция. С пеенето е същото – един го изпява по един начин, друго – по съвсем различен. Въпрос на характер.

Премерен човек си. Обаче кога губиш баланса?

Често, но гледам да не ми личи. Много неща ме изнервят. Напоследък гледам, че съм на 45 години и нещата, вместо да се развиват на добре в България, вървят на зле.

Тук на всеки ъгъл, във всяка институция, можеш да загубиш баланса.

А аз съм прекален оптимист. Вярвам в доброто. И правя добро, без да ме молят. И смятам, че ако всеки човек е такъв, без да очаква да му се върне, светът ще е много по-красив и приятен за живеене. Френдли съм. Мечтая да събера всичките си приятели на едно място и да се забавляваме.

Използваш ли силата на усмивката в живота си?

Е, да, това е основното. Смешки, веселби, непринудени разговори… Това ме държи жив. Хората са супер сериозни.

И понякога като видят усмихнат човек, им идва в повече.

Да. Ама на мен не ми пука. Живея за себе си.

Бил си в Америка, Италия, къде ли не… Пътища, пътища… Какво те задържа тук?

Защото останах в Софийска опера. Преди това никой не ме познаваше и останах, за да се наложа. Но сякаш и медиите не се интересуват от оперните певци. Докато едно време, като те питат за име на някой оперен певец, веднага се сещаш за Гяуров, Гюзелев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска. А хората отиват на опера заради конкретни артисти. Те обичат да имат идоли.

снимка: Радостина Колева и личен архив