Да влияеш чрез моженето си и да знаеш, че талантът ти не е случаен… Деян Донков не е въжеиграч, който рискува живота си, но е актьор, който „счупва“ сцената, когато стъпи с краката си на нея. Или лети?! По-важното е, че е вдъхновен да го прави – случил е и на жена, и на синове.  Животът му не е куха и празна тишина, а феерия от пъстри събития в цялата цветова гама.

От години Народният театър е творческия дом, който приютява Деян. Ето ни, и сега сме тук.

Модернизирал си се относно цигарите. Няма ли да се модернизираш още повече, спирайки да пушиш изобщо?

Малко пуша и общо взето това си е такъв вариант. От Нова година съм на това устройство и то ми помага да не прекалявам. Въпрос на навик е – през деня припалвам и повече пуша вечер. И ми е вкусно.

Може ли цигарите да са вкусни?

Да, те затова са узаконен наркотик, защото ти става вкусно и се зарибяваш.

Утре може нещо по-тегаво да ти стане вкусно.

Утре няма. Има днес, тук и сега. Нямаме право на грешки.

Защо няма утре? Имаш деца, за чието бъдеще мислиш.

Е, да, но сега мислим за настоящето, пък като му дойде времето, ще мислим за светлото бъдеще. Виждаш в какъв несигурен свят живеем, така че е важно децата сега да са щастливи.

Какво си си намислил за утре?

Имам да играя представление и мисля за него, настройвам си психо-физиката за „Вишнева градина“.

Чувстваш ли се безумен?

Не, безумството е вредно нещо. Не обичам да се занимавам с вредни неща, така че – не. Чувствам се умен.

Може би като тийнейджъри сме правили някакви щуротии, като да преплуваме Дунава, което е било рисково.

Стигали сме до един остров срещу Видин, близо до румънския бряг. Майка ми е съдебен лекар и ако знае какво сме правили… Поемали сме непремерени рискове, но с щастлив край.

Ходил ли си от другата страна на Дунав?

Извън България? И в Унгария, и в Румъния… Същият ми се видя. Само че там е по-тесничък, а при нас е много широк. Има един завой, който го прави широк, прави го мощна река. Сега, като гледам откъде сме скачали, се чудя къде ми е бил акълът. Било е рисковано. Уча големия ми син да скача, но в морето. Той се кефи да скача от скали.

Такъв авантюрист ли е?

Той е доста по-наясно с много неща, повече е опитвал, отколкото аз на неговата възраст. Хубаво е да има една добра основа, за да знам, че ако отиде да скача някъде без мен след години, ще се справи и ще знае как се прави. Трябва да има готовност за по-екстремни дела.

Разказваш ли му за своите детски рани?

Да, всичко съм му разказвал. Караме заедно стейтборд, ролери, сноуборд, сърф. Аз карам кайтсърф. Но Деян вече е полупрофесионален спортист, тъй като е вратар в „Левски“. Скоро бях на негов мач и той беше герой на срещата, защото извади много важни топки и победиха. Чувстваше се горд. Беше приятна тръпка. Валя градушка, децата падаха, хлъзгаха се… Беше драматично.

А своята гордост как я проявяваш?

По-скоро давам на децата си любов и след това, тайничко отстрани, се гордея. Иначе

не съм горделив човек.

Макар че в очите на хората понякога изглеждам надут, когато се запознаем, виждат, че нещата са съвсем нормални.

Сигурно да си надут е въпрос на надрастване.

До родителите си е. Детето е огледало на родителите си. Когато те се увличат по чалга-клубове, детето няма какво друго да научи. В България много се разпространява това – хора, които са с огромно самочувствие, незнайно заради какво, ходят агресивно и по улиците.

Чалгата излезе и на улицата.

Да, стана си начин на живот.

Как ще спреш това да не се гледа вкъщи?

О, вкъщи почти не гледаме телевизия. Гледаме филми. На Деян вкусът му е категорично отвъд това, така че съм спокоен за него. Жертвите на този вкус, да му мислят. У нас положението е „всеки да се оправя сам“. Малкото още си танцува на детски песнички. Не знам Деян какво си пуска по телефона, но той е и китарист, добре се справя. Обаче трябва и солфеж за музикалното училище. Учителят му казва, че е талантлив, има добър слух, запомня, усетът му към китарата е завиден, затова казва, че за сина ми е добре да продължи в тази посока. Но му казвам, че решението е негово. А се изисква усилие, защото е нужен и солфеж. Деян е експанзивен и първичен и това понякога му играе лоша шега. Ще трябва да работи върху самоконтрола.

Малкият Христо по-спокоен ли е?

Да, той е Раче и е чувствителен, плашлив, инстинктът му за съхранение е много силен. Слънчево дете е, усмихнато. Много ме радва. Той бързо усвоява. Кръстен е на дядо си Христо, бащата на Радина (б.а. Кърджилова), който е художник, и малкият много прихваща, щрихира, има лека ръка и умело държи молива. Танцува, ритмичен е.

Театърът възпитава ли все още?

Моят – да. Вярвам, че този театър, с който аз се занимавам, е достатъчно сериозен. В този смисъл се опитваме да възпитаваме публиката, а не просто да я гъделичкаме. Понякога я „шамаросваме“ с някакви думи, което е важно за себеосъзнаването. Казвам го, защото зрители, с които съм разговарял след спектакли, споделят, че имат катарзисни моменти. Това е и целта. Театърът дори лекува. Но трябва да се отнасяш към него с респект, а не с шеги и закачки.

А когато си на щат и нямаш вариант да избираш?

Отдавна си избирам, въпреки че съм на щат или на полущат. Имам възможността да подбирам кое ме вълнува. Нормално е, когато си млад актьор, съвсем прохождащ, да те разпределят и да играеш всякакви неща, за да се намериш. А по-нататък, ако е рекъл Господ, започваш да си избираш.

Въпрос на личностно развитие.

Именно.

Като дете ходил ли си на театър?

Ходих. Спомням си, че съм гледал Георги Георгиев – Гец, но нямам свежи спомени. Като по-малък ме водиха на куклен театър.

С кого се съревноваваш?

Предимно със себе си. Всяка професия си е състезание до голяма степен, но не съм имал амбиции да се съревновавам с някого. Тодор Колев казваше: „Сравнявайте професията с бягане на дълги разстояния“. Човек трябва да се занимава със себе си преди всичко, сам да си поставя високи цели и да ги постига. Така чрез себе си съумяваш да достигнеш до другите. Ако се занимаваш само с това: „Аз ли изглеждам по-добре, аз ли съм по-добър“ – такава амбиция е вредна. „Искам да съм звезда“ – това е тотално нелепо. Преди всичко трябва да те вълнува музиката, за да си музикант, боите, за да си художник… Там трябва да имаш своя лично позиция.

Опознаваш ли себе си през очите на Радина?

Разбира се. Семейният начин на живот си е… Детето расте, то се променя, ние – с него. Стикован отбор сме вече. Без да се хваля, но доста добре се справяме с цялата ситуация. Не дадохме Христо на ясли.

Отказах няколко роли, които ми предложиха да репетирам, за да мога да съм до сина си, защото това са много важни години.

Плътно сме си тримата и това ни прави щастливи, прави ни смислени – да можем да му дадем добър старт. Вече на детска градина ще си ходи по-нататък. Но сега гледаме да заобиколим този стрес. Защото като го оставиш в яслата, те гледа така, все едно го оставяш завинаги. Не може да го асимилира, а и беше малък.

Иначе Христо си има приятелчета, излизаме си с други майки и бащи, които са ни приятели, идват на гости вкъщи много често. Той говори доста вече, знае безброй думи, свързва кратки изречения.

Споменът от моето детство е, че бях будно и свободно дете. Имах много щастливо детство. В тийнейджърските ми години също беше хубаво.

Сега свободен ли си?

Да. Чувствам се свободен навсякъде – и на сцената, и извън нея. Това ме прави спокоен и щастлив, да можеш да избираш от няколко опции, а не да „трябва“ на всяка цена и да нямаш друг вариант.

Скачал си с парашут. Кой друг страх се равнява на този скок?

Знам ли… Страх ме беше, когато се гмурках през нощта на 30-ина метра. Бях на изпит за второ ниво на скуба дайвинг – състоя се в нощно гмуркане в пълен мрак само с фенери надолу в Черно море. Беше и страшничко, защото нашето море е мътно. Беше към 1 през нощта. Светлината се абсорбира много лесно. Фенерът може и да ти е силен, но той свети на метър напред. Там вече имаше страх да не се загуби, да не се оплета в нещо.

Сам ли се чувстваш под вода?

Да, ние се движим в колона по един и се опитваш да виждаш плавниците на предишния.

А ако не ги виждаш?

Не знам (). Може би ще трябва да излезеш, но за да стане това, трябва да направиш един стопер. Добре мина изпитът, слава Богу. Оттогава не съм се гмуркал. Само веднъж беше.

Никога не влизам сам. Ето какво стана и с алпиниста ни Боян Петров… Дори и да караш кайт или сърф, е хубаво да има хора на брега, защото общността е такава, че се грижат всички един за друг.

Ходил съм в Червено море, но там е много по-лесно, защото е видимо и светло. Обаче пък има опасни риби и всякакви морски видове, които не трябва да закачаш. Просто трябва да наблюдаваш. Майка ми много ме кара да внимавам, защото покрай работата си е виждала всичко. Казва ми, че „винаги най-добрите плувци се давят“. Не казвам, че човек се надценява.

Боян беше велик мъж. Много бях „вътре“ в тази история и се надявах да се случи най-доброто с него,

но вероятно е пропаднал в някоя цепнатина, както казват. Казват, че Шиша Пангма е най-коварният връх. Там има много затрупани от сняг цепнатини. Кой знае къде се е намирал… Дано да не е било агонизиращо за него.

Кога се опитваш да се усамотиш?

Когато чета. Или когато съм имал тежко представление, чакам да дойда на себе си. Преди спектакъл също обичам да съм сам за някакви минути. Иначе

предпочитам да консумирам живия живот и да ми е пълноценно.

Чувал съм бащи да е оплакват, че не могат да спят, защото детето спи при тях и им се катери по главата, пък за мен това е най-приятното. Идва сутрин, закача ме, бърка ми в очите, в ушите – това ме забавлява.

Стана първи носител на наградата на името на Коко Азарян. Как възприемаш това?

Като отговорност да бъда верен на неговите принципи и на истината за театъра, и да заразя другите, да им го предам. А не да се занимавам със себе си. Да съм истински добър проводник между текста, режисьора и публиката. Беше неочакван приз и висока чест, защото не съм изцяло негов студент, а само магистратура записах при него. Завърших актьорско майсторство при проф. Енчо Халачев, който беше прекрасен педагог. После Коко ми стана ментор, като повярва в мен, и добър приятел.

Мислиш ли го често?

Споменавам го преди всяко представление. А какво да го мисля… Той си живее вътре в мен, не го забравям. Когато съм на сцената, и заради него играя.

От твоето поколение ще има ли такива незабравими хора?

О, не мога да дам прогнози. По-млади актьори са ми казвали, че са станали такива заради мен, че дадено представление им е въздействало силно… В някаква степен съм радостен, че така се е случило, че мога да накарам някой да повярва в себе си. Това е много важно, дори и в житейски план – да живее по-свободен, по-целеустремен, по-отдаден.

Да живее живота със страст?

Да, дори и това. И без много страх, защото той винаги ти пречи да опиташ.

снимки: Радостина Колева