Той вече не мечтае да пее на стадион „Васил Левски“, но има записани не една и две песни през годините, не мечтае да бъде в непостижимото, защото е напълно наясно какво е да витаеш, да си издигнат малко над масата. Бил е там. Заради постигнатото в телевизията. Но сега е в такъв синхрон със себе си, до такава степен се е опознал, че изненадите не са нещо, което очаква, а по-скоро се е отпуснал в спокойствието си.

Минавайки зад гърба му, там има малко тишина, колкото и сам да не я забелязва. Но тя е притаяваща. И някак нежна. Драго Драганов.

Няма да повярваш с какво ще започнем, с което веднага ще внеса смут в представянето, което ти направих. Спомняш ли си, че преди 20 години щеше да се жениш за мен, докато пътувахме за фестивала „Славянский базар в Беларус“?

Все повече подобни заплахи достигат до мен. Явно преди 20 години съм говорил много глупости. Сигурно е имало конкретен повод. Още първия път, когато те чух, си помислих колко трудно ще ти бъде да печелиш битки. Почувствах те слаба. Явно още тогава съм бил узрял, че ще възприемам любовта като грижа, като помощ, като опора, че ще ми се иска да бъда едновременно съпруг, баща и закрилник. Така се случи във връзките ми. Истински сериозните ми взаимоотношения дойдоха през последните 5-6 години.

Бях повече опората, отколкото човека, когото много обичаха.

Усещах по-скоро загриженост, а не точно любов.

Беше незабравимо пътуване тогава, с влак до Беларус… От тогава е минало страшно много време. В контекста на последните 30 години от живота на България, в този вихър от събития, хора, изгреви, залези, звездопади…, аз съм от 26 години в БНТ.

Като каза за последните 30 години, а и като знам за твоята любов към цирка… Къде е най-големият цирк в момента?

Не сравнявам нещо от реалността с изкуството, което много обичам. Най-големият цирк е там, където си му е мястото – под купола. Циркът е изкуство и в България, въпреки че оцелява трудно и стоически, че отдавна е загубило блясъка си, то все пак съществува и не бива да бъде обиждано за нищо на света.

Направи документален филм за най-тъжния ден в историята на българското цирково изкуство – „Мокър от дъжд не се бои“, за който си се подготвял през годините.

Тази идея зрееше у мен и винаги съм знаел, че трябва да разкажа историята и да намеря истината, доколкото е възможно, толкова години след пожара. Оказа се, че всички, които по някакъв начин имат отношение към тази зловеща история, ще отстояват своята правота. Артистите ще твърдят, че циркът  е бил запален умишлено, хората, участвали в гасенето ще твърдят, че сградата е била изключително пожароопасна, но най-страшното престъпление не е самият пожар, а онова, което държавата направи с това изкуство в годините след т.нар. демократични промени.

Държавата на практика абдикира в своята грижа за развитието на цирковото изкуство. В годните на държавна политика там се изливаха колосални средства. Нашите артисти бяха в топ 3, заедно с руснаците и китайците. Имаше толкова мащабни атракции, каквито днес даже е трудно да си представим, че могат да бъдат възродени. Артистите не успяха да се ориентират в новата икономическа обстановка. В България в момента има 7 частни цирка.

Фамилиите показват уменията си, но не изграждат национална циркова школа.

Вече почти няма артисти, които да прескачат от цирк в цирк. Обособиха се малки групи на взаимопомощ и програмите са едни и същи. Това вещае сериозна криза в жанра. Всичко отчитат отлива на публиката.

Имаш ли правата на този филм?

Той е на БНТ. Вече знаем, че ще участваме в няколко фестивала за документално кино, които не са със състезателен характер, а като форум, на който филмът ще продължи да живее. Уви, изкуството на телевизията е писане върху вода.

Сега се впускаш като водещ в нещо тотално различно – „Клуб История.bg“. Имаш ли опасения, че може да не се окаже твоето място?

Имах такива опасения, преди да се заснеме първото предаване. Ти си първият човек, пред когото споделям… Когато получих поканата от продуцента на предаването Ана Яковлева, реших, че това е някаква форма на приятелско отношение. Тя дълго го е обмисляла, но за разлика от водещите на История.bg, които са със сериозни и задълбочени познания в областта на историята, има нужда от човек, който да умее да предразположи състезателите, да умее да следи играта с друга сетивност. Естествено, че имах притеснения. Но похвалата, какво всъщност се случи, дойде от един от операторите в студиото. Той ми се обади след снимките и сподели, че се е почувствал длъжен да ми каже, че съм надминал очакванията му.

Тези, които знаят кой съм, първоначално няма да ми имат доверие, защото са ме виждали в друг образ, в друга светлина. Ако не са предполагали, че мога да бъда обран, без шоуменски напъни в ефир, сега ще ме видят да насърчавам знаещи и можещи. Това е най-екстремното телевизионно приключение за цялата ми телевизионна кариера. Този път наистина скачам в огромно море от съмнения, недоверие и преднамереност. Не е страшно да си го признаеш. По-страшно е да не си се справил.

Мъчно ли ти е за „Чай“?

Не, никога не ми е било мъчно. Няма да забравя как се разделих с това предаване и колко силно бягах после във времето от образа на Драго Чая, който хората започнаха в даден момент да свързват с нещо инфантилно. Защото,

когато „Чай“ беше единствен и нямаше друго магазинно предаване, беше лесно зрителите да бъдат заблудени, че този или онзи заслужава само „ах“ и „ох“,

че заслужава да бъде рисуван със златни боички, за него да се говорят хвалебствия… Много бързо зрителите взеха да възприемат лицата на моите герои, които от детството си пазех в съзнанието си като величия, а някои всъщност от тях се оказаха доста земни. Тогава започнах да изглеждам като инфантил с преклонението си пред хора, които недотам го заслужаваха. Времената се промениха.

Такова предаване би ли съществувало днес?

Не. Кой ще ти чете стихове от екрана? Преди 20 години хората не се държаха агресивно по улиците, а по-скоро отклоняваха поглед, ако не оценяваха някого или бяха недобронамерени към него в личното си мнение, а днес непременно ще се намери някой, който да е яростно-агресивен и да убие желанието ми да застана очи в очи със зрителите, да им говоря красиво, да показвам, че във всеки човек се крие нещо добро. Има твърде много хора, които са просто лоши. Те не са забравили, че не са били добри. Оказа се, че има страшно озлобление, алчни хора, зли.

А на теб не ти ли омръзна да бъдеш добър?

Аз не съм добър. Добронамерен съм. Открит съм за всеки, откровен съм. Онези, които не ме вълнуват, не са в периметъра на онова, което изобщо коментирам, дори и когато остана сам със себе си. Не съм добър зрител, защото не съм всеяден.

Не мога просто да стоя, да гледам телевизия и да поглъщам информация.

Всичко, което искам да видя, търся съвсем съзнателно в интернет. Или си връщам конкретно предаване.

Социалните мрежи дадоха възможност на всеки да се почувства велик. Аз лично се надсмивам над това, защото познавам откровено глупави хора, които пишат статуси от 50-100 изречения, дават мнения за този или онзи житейски факт с абсолютна убеденост. Струва ми се нелепо. Самият аз не изпитвам никаква необходимост от това да се вживявам, да обяснявам нещата от живота през собствената си призма, сякаш който и да било се вълнува от това. Избрал съм си малък кръг от хора, който с годините става все по-малък, но с него мога да споделям, да мисля, да мечтая и да рисувам някаква картина на живота.

Усещаш ли хората, които ще те разберат и на които ще има смисъл да го кажеш това?

Не възприемам себе си глобално.

Отдавна оперираха онази част от самочувствието ми, която на всяка цена настояваше да бъда забелязан, да бъда оценен.

Днес това не ме вълнува. Единственото, което ме вълнува, е моята зона на комфорт. Постигнал съм това, което момчето Драгомир е мечтало на 17-18-ата си годишнина, и не ме вълнува колко значимо или незначимо изглежда то в нечии очи. Живея, без да преча на другите. Да, не искам и да ми пречат, но се налага. Животът не е справедлив. Винаги един Валери Симеонов ще ти пресече пътя. Не сядам да пиша какво мисля. Участвам в изборите, за разлика от много хора, които губят часове от времето си да пишат статуси.

В какъв избор не участваш?

Има една много болезнена тема за мен – предателството. Наричали са ме „предател“ двама души в живота ми, на които държа, и един, с когото взаимно сме се разочаровали. Най-трудно се преодолява подобна обида, дори и да си даваш сметка, че тя е несправедлива. Така че не участвам в избори, свързани с предателство. Предпочитам рязко да затворя една врата и от двете страни да остане тишина.

Ама може и да не остане тишина?!

Не остава, за съжаление. Иначе не участвам в никакви клики. И го усещам сега. Вече ми минава през ума колко е било прибързано решението ми да не се вслушам за по-различни предложения, свързани с професията ми, със смяна на работното място. Бях нахъсан, бях млад.

Всички млади хора правят грешки, докато правят крачки към своето личностно развитие.

Казвал съм, че не съжалявам за нищо. Това е и така, и не съвсем. Само пълният идиот не съжалява за нищо.

Пътят, по който сега вървиш, път, по който искаше да вървиш ли е?

Не. Странно е, че когато порастваме, ние не знаем какво ни предстои. Колкото и да чертаеш планове в главата си, някакви перспективи, обстоятелствата променят. Животът е като едно състезание. В детството си съм виждал себе си на сцена, но когато започнах да се занимавам с телевизия, не знаех докъде ще стигна.

Когато бях на върха на кариерата си с „Чай“, въобще не можех да си представя, че това ще има край. След това си давах сметка, че всичко е временно. Никога в живота си не се възползвах от това да си създам толкова здрави и стабилни връзки, за да си осигуря политически гръб или авторитетна защита.

Вярваш ли, че когато човек загуби мечтите си, губи и младостта си?

А, виж сега, младостта не е физическо състояние. Има млади хора, чиито мечти са толкова безпочвени и нелепи, че няма как да не ти стане жал. Виждаш едно здраво тяло, което утре ще бъде „изхвърлено“ на брега на реалността. Затова когато мечтите са трезви, а не са плод на развинтената ти фантазия, никога не умират.

Хем да мечтаеш, хем да си и на земята.

Да. Смятам, че най-красивите ми мечти се сбъднаха. Сега си мечтая да си намеря нов мотив, за да вляза във форма, защото отново изпуснах юздите. Мечтая си да мога да изляза бързо от една бездна, в която попаднах след приключването на една връзка, защото на хоризонта е друга. Да не ми мине котка път…

снимки: Радостина Колева