Иво Иванов – историите на другите

Статии, материали, текстове или истории… Иво Иванов разполага с такава феерия от думи в главата си, че това, което успява да сътвори от тях, е способно да предизвиква емоции. Има привилегията да пише не за това, което му се казва, а за това, което го вълнува и сграбчва за сърцето.

Само че като че ли 24 часа в денонощието не му стигат. Иво живее в Канзас и е директор „маркетинг“, уеб-мастер, графичен дизайнер, оператор и отговаря за всички социални страници в агенция, работеща с хора с увреждания. Едновременно с това е треньор по футбол на два отбора и води радиопредаване всяка събота. В такъв случай съвсем е логично, че често му се налага да пише историите си посред нощ.

Използва всеки промеждутък, който му се отвори във времето, за да пътува. Пали колата и тръгва…

Пишеш, че дори малките хора имат големи истории. Ти самият кога си се чувствал като малкия човек с голяма история?

Не мисля много за моята собствена история, честно казано, и на мен лично тя ми се струва тривиална и не особено интересна. Може би просто такъв е бил ъгълът на перспективата ми, понеже хората рядко обръщат внимание на своя път като че ли. Естеството на това, което правя, ме кара да гледам повече навън от мен и към историите на другите хора. Но е вярно, че имам това убеждение, че всеки минувач на улицата има интересна, изумителна история, която може да ни даде повод за важни общочовешки изводи. Затова подхождам с голямо любопитство към всеки човек, създавам много познанства и приятелства с на пръв поглед случайни хора. Имам приятел, който е професор по етимология в Университета, имам и такъв, който е боклукчия. Имам приятел, който е бездомен. С него играем шах понякога в едно кафене. Той е изключително интелигентен, но има заболяване, което не му дава възможност да живее нормално. Бих искал да разкажа историята на всеки един от тях, но няма да ми стигне цял живот.

По-лесно ли ти е да разкажеш чуждите истории пред своите?

О, да, много по-лесно ми е. Ако трябва да разказвам своята история, тя ще бъде само в няколко изречения. Когато дойдох в Америка да следвам, бях много млад, но така се стекоха обстоятелствата, че останах тук. Единственото по-интересно нещо в живота ми е, че

усетих, че имам призвание

да разказвам историите на другите хора.

Твоята детска добре запомнена история?

в ТВ-студио (2008 година)

Това е интересно, защото току-що казах, че историята ми не е екзотична, но всъщност помня много неща от най-ранното си детство и си давам сметка, че тези спомени са част от мен, формирали са ме. Важно е, когато си дете, да се радваш на пълноценно детство. В днешно време е много популярно да се прехвърлят родителските амбиции върху децата – нещо, което не са успели да реализират. Това е грешно според мен. Децата трябва да изживеят детството си, да вършат пакости, да си играят на улицата, да преживяват своите премеждия, триумфи и загуби. Запазил съм това у себе си и донякъде тези спомени са ми помогнали да остана едно голямо дете. До ден днешен от време на време се улавям, че реагирам в дадена ситуация като детето, а не като възрастния човек.

Спомням си моменти с родителите си, когато пътувахме из България, спомням си рождени дни, на които сме били цялото семейство, включително и хора, които не са вече между нас – моите баби и дядовци.

Спомням си пътуванията ми на село…

Баща ми е кореняк софиянец, но родителите на майка ми са дошли от врачанския край, от две селца – Софрониево и Бутан. Много са живописни. Там прекарвах всяко лято като по-малък и имам пасторални спомени.

Оставяш ли своите деца да изживеят детството си?

с Ива Дойчинова – представяне в радиоефира на книгата „Отвъд играта“

Имам две деца – момиче и момче. Като дете Алина беше изключително талантлива в областта на литературата, интересуваше се от философия. Четеше Ницше, а беше едва 13-14-годишна, подчертаваше си в флумастер цитати. На 10 години изчете целия Оскар Уайлд от началото до края и аз в един момент я „окуражих“ да престане, да бъде повече дете, да чете повече детски книги, да се радва на детството си. Казах й, че има време да бъде възрастна и да чете Шопенхауер и Кант. Защото времето, което ти се дава да бъдеш относително безотговорен, щастлив и да не мислиш за следващия ден, минава много бързо. Надявам се, че успях да й помогна в това отношение и тя малко понамали оборотите и започна да чете „Пипи дългото чорапче“. При нея имаше тенденция да стане възрастна прекалено рано.

А със сина ми имах друга ситуация. Той е много добър спортист, талантлив е в най-различни спортове – баскетбол, футбол, тенис, лека атлетика. Наблюдавайки други родители на подобни деца,

разбрах, че е много важно да не се превръщам в родител-хеликоптер,

който кръжи над детето и се опитва да го накара да постигне възможно най-високите успехи в спорта. Защото това може да го канализира в една посока и да го ограби от най-хубавите години. Ние с него като че ли намерихме баланс: продължава да се занимава с няколко спорта, но не си прекарва цялото време в тренировки.

Дъщеря ти вече какво чете?

Тя порасна и е на 21 години. Сега е в Чикаго, където учи в Академия за импровизаторско майсторство за комедия, която се казва The Second City. Играе на сцена и сама си пише материала, който изпълнява. Тя е още в началото на тази своя кариера и не знам накъде ще я отведе. Но следва и психология и бихевиоризъм и ако тази нейна мечта не се осъществи, ще се върне да завърши своята степен и ще поеме по пътя си. В момента дъщеря ми чете страшно много Джордж Карлин, който е известен комедиант и философ, а наскоро прочете автобиографията на Чарли Чаплин, която е екзистенциален разказ за смисъл на живота.

Има разкази, които те смазват в емоционално отношение. Защо си го причиняваш тогава?

Има такива, които ме изстискват напълно и много ми струва да ги напиша. Инвестирам усилия, емоция, болка… Тези чувства се натрупват и имат нужда от катарзис. През годините съм установил, че когато ги сложа на лист, те отварят една клапа вътре в мен и ме напускат мъничко. Винаги са с мен, но това налягане има нужда от катарзис. Написването им е точно това. Много често след като напиша историите, нямам сили да ги прочета.

Има статии, които никога не съм чел, въпреки че аз съм ги писал

– оставил съм ги да излязат и ме е страх да се докосвам до тях, защото ме смазват.

Тези истории са трудни, но са по-ценни, защото идват от много по-хубаво място вътре в човека, истинско място. Там няма преструвка. Мястото, където живеят чувствата, в цикъла на ежедневието то атрофира.

Номиниран си за „Будител на доброто“ на радио FM+. Усещаш ли се като такъв?

2012 година

Будител на доброто… не знам. Аз се притеснявам. Има много други хора, които заслужават това определение далеч повече от мен. Истина е, че вярвам в доброто у хората. Знаеш, че има хора, които гледат по-цинично на човешкото същество, като на изтъкано от пороци. И това е така, но според мен доброто начало е доминираща сила в човека и трябва просто да бъде събудено. Дори и в човек, който изглежда сякаш е окарикатурен злодей и в него на пръв поглед да няма нищо хубаво. До ден днешен няма хора, които да ненавиждам. Има такива, с които не съм съгласен, има и други, които са ме обиждали, забивали са ми „нож в гърба“, но въпреки това вярвам в тези хора. Затова когато ги срещна на улицата, ги поздравявам и им се усмихвам.

Позабравена дума?!

Интересно е това… Много ми харесва една дума, която не съм използвал, да ти кажа честно – разкрепостен. Много ми харесва, а я няма в английския език. Разкрепостено съзнание, разкрепостен човек – много е описателна, богата и казва толкова много с няколко букви само.

Пишещ човек си. А кога предпочиташ да замълчиш?

Мълчанието е малко опасно… Страдаме напоследък от невъзможност да кажем това, което мислим, като общество. Важно е човек, когато се натъкне на несправедливост, да говори. Ако се натъкнем на обществен проблем, да го направим достояние на повече хора. Но понякога, когато попадна на човек с различно мнение в политически или религиозен аспект, усещам кога не трябва да натрапвам своето. Не съм вярващ, но си давам сметка колко е важно за човек, който е вярващ, да я има тази вяра. Да знаеш как да слушаш човек е изкуство, което е малко изчезващо.

Хората все повече искат да чуят себе си как говорят и не се вслушват в думите на другите.

Важен е начинът, по който слушаш някого – не само мълчанието, а и контактът „очи в очи“, разбирането на казаното, да подканиш човек да продължи да разказва. Хубаво е да знаеш кога да мълчиш и кога да оставиш другия да говори.

Кога за последно ти се говореше много с някого?

в играта…

Много хубав въпрос е това… Българинът Иван Кожухаров, който през 1990 година е бил обещаващ и претърпява ужасяваща злополука във Френските Алпи, тъй като става жертва на каменопад. Вследствие на този инцидент е обездвижен и до ден днешен е в стола. Но въпреки това той води интересен и динамичен живот. Обездвижен човек, който непрекъснато се движи. Той изкачва върховете, които е искал да изкачи, организира експедиции. С него провеждаме дълги разговори по скайп и говорим за всичко – за времето, за смисъла на живота, за успехите и провалите, за кино и изкуство. Обикновено разговорите ни продължават час-два и винаги ни се иска повече. Честно казано, с всеки човек ми се иска да говоря по-дълго. Ето, сега и с теб си говорим и бих искал този разговор да продължи колкото се може по-дълго…

Какво те е удряло право в сърцето?

Страданието на децата – това ме сграбчва по много особено начин. Не би трябвало в 21-ви век толкова много деца по сета да са обречени на страдание, на смърт, на болезнено съществуване, но за съжаление това е действителност. При толкова много ресурси, технология и възможности,

продължаваме да обричаме децата на бедност заради безсмислени конфликти.

Те са невинни жертви на нашата глупост. Важно е, когато видим страданието на едно дете, да не го забравяме, а да направим усилие да променим света към по-добро. Дали чрез политик, който има власт, дали чрез писател, който да не спира да пише за това, дали чрез музикант, който ще направи песен… Всеки трябва да даде нещо от себе си, а не просто да сложи плачещия емотикон във Facebook и с това да се изчерпи неговата активност.

Водиш ли се от инстинктите си?

Много често ние, хората, сме импулсивни. А инстинктите са функция от съзнанието и подсъзнанието, които работят заедно. Донякъде трябва да се води, но това не значи, че трябва да пренебрегваш и внимателния анализ. Като всеки човек, и аз понякога съм импулсивен, понякога свръхчувствителен, а друг път инстинктите ми са плод на чувства.

снимки: личен архив