Излезе премиерата в Драматичния театър в Благоевград на „Портретът на Дориан Грей“, където той е Лорд Хенри Уотън, и ето, че вече е в репетиции на ново представление, чиято премиера ще бъде през май – „Испанска афера“ на театъра в Ловеч. Видно е, че към момента смисълът за него е свързан с играта, със същинската игра, със съвсем сериозната. И слава Богу, че това си можене го е оставил само за сцената. А той е от актьорите, които умеят да предават силата на думите. Калин Врачански.

Какво прави един актьор успешен?

Успешната формула на първо място е въпрос на късмет, както и да го погледнеш. После трябва да не приемаш всичко, каквото и да е, а все пак да си избираш, за да внимаваш да не си в едно амплоа, иначе доскучаваш. Трябва да се развиваш като актьор, а това означава да поемаш различни предложения, да работиш с различни хора. И ако късметът не те съпътства, успехът няма да е подобаващ. На пръв поглед изглежда простичко, ама е съществено. Важно е да попаднеш на правилното място, в правилния час…, всичките тези неща. Аз какво мога да направя? От мен се изисква единствено да поддържам форма и да се развивам. Ако си стоиш вкъщи и вириш крака, няма да стане.

Хващал ли си се с нещо, което впоследствие се е оказвало неподходящо?

Имало е такива предложения и със сигурност някои от проектите не са се получили така, както на мен ми се е искало, не са били така харесвани. Не може всичко да е „уау“. Някъде бъркаш, което е съвсем нормално.

Трябва да си в постоянно търсене.

Ако те поканят за нещо, трябва да си готов, да имаш силите и способностите да го направиш. В някое представление се изисква да се фехтоваш със саби, да речем, и ако нямаш бекграунд преди това, ще ти е трудно. Тази професия е интересна, защото ни предлага много и различни роли. И колкото повече и различни неща си опитал предварително, като подготовка за това, което ще дойде после, ще ти бъде лесно и ще можеш да го развиеш. В театралната академия се предлага обучение по танци, фехтовка, сценичен бой, но доколкото знам, и по мое време, и след това, много от студентите не ходят на тези часове. Смятат ги за не толкова важни, а то си дава отражение впоследствие. На мен всичко това ми беше любопитно и винаги съм присъствал на лекции, наред с останалите часове. Наученото съм го прилагал, случвало ми се е и ми е било лесно. Защото не се е налагало тепърва да се сблъсквам. Останалото го развиваш допълнително. Влагаш в себе си, това трябва да правиш. Някой ми беше казал, че талантът бил като чаша с вода, а от теб се изисква да не разлееш водата.

Твоята чаша пълна ли е още?

Е, да. Надявам се да не разливам. Може би някъде съм прокапал.

Проверяваш ли дъното?

Ако стигна до там по-добре да започна да се занимавам с нещо друго (). Бих усетил, ако капе от дъното, бих разбрал. Иначе нямаше да имам толкова много работа, колкото имам сега.

Търсиш ли съвършенството?

Винаги. Иначе си посредствен. Голяма част от живота ми преминава в работа. През деня малко време ми остава за личен живот. От сутрин до вечер всичко се върти около ангажиментите ми. Не съм само аз така, за да кажа, че съм някакъв луднал работохолик, много хора са така. Но се стремя всичко да бъде изпипано и да изисквам от другите. Хубаво е да има изисквания, стига да не са безпочвени, хубаво е да не се съгласяваш с всичко, да се търси диалог, в който да се намират верните решения.

Губиш ли приятелства покрай това?

Не, но не успявам да се виждам с тях толкова често, колкото би ми се искало. Хората около мен ме разбират в какво положение се намирам.

Кога ще живееш другата си част от живота?

Когато трябва. То си знае момента.

Вече можеш ли да се определиш като професионален лъжец?

На сцената и пред камерата най-вероятно – да.

Случвало ми се е и преди „Господин Х и морето“ да играя образи, които си служат с измама –

като Остап Бендер в „Златният телец“, като Хлестаков в „Ревизор“, като Бел Ами… Преминал съм и съм се сблъскал с класически текстове, които са ми донесли наслагване.

Всички от екипа на сериала казаха, че са си изкарали страхотно лято, докато сте снимали сериала, а ти – че си работил.

Защото те имаха по-малко от мен, затова. Те отиват и имат една-две сцени, а аз имам да играя във всички за деня. Те имаха дни, в които почиват. За да не се прибират до София, тъй като Варна не е близо, оставаха там и „щракаха“. При мен това го нямаше, защото в почивния ден, който имахме, играех в представление. Така бяха направени спектаклите, че да се падат в почивния ми ден. Ама не се оплаквам, така се беше случило. И при мен си беше забавление, обаче… На нашата работа хубавото е, че отстрани погледнато ние си играем. Е, сериозно си играем. Не сме отишли там и да не се интересуваме от резултата въобще. Колкото и да се тормозиш по време на работа, накрая трябва да забавляваш някого – било чрез комедия, драма или трагедия. В крайна сметка ние сме в сферата на забавлението. Това, което правим, е достатъчно отговорно, защото излизаме на сцената или пред камерата и не може да ни е все тая какво ще се получи.

Създаваме нещо за хората, а не за себе си.

Ако го правиш за себе си, стой си у вас. Обаче идват едни хора и дават пари, за да гледат създаденото, и трябва да останат доволни. Иначе следващия път няма да дойдат. Така всички губим. Преди да видим реакцията на хората, всеки път се притесняваме. В главата ни е кое как ще стане, но не можем да сме на 100 % сигурни. Може да сме се объркали. Винаги можем да бъдем изненадани. Случвало ми се е да си мисля: „Ето, това ще бъде много яко“. А всъщност не се оказва така.

Казваш, че да снимаш кино е по-хубаво от сладолед. А да играеш театър какво е?

Да ядеш сладолед на плажа (). Да ядеш сладолед е забавно и приятно, обаче и театърът е приятен. При нас дори всяка една репетиция е различна, всяко едно представление е различно, образите – също. Така е и с филмите, не ти доскучава. Да, изморяваш се, искаш понякога да почиваш повече, ама не… Човек като мен, който не е на щат някъде, ми е необходим някакъв ден, седмица за планиране.

Но ти беше на щат в театър „София“.

Бях и имах много хубави моменти там. Но това не означава, че съм скъсал връзка с този театър, напротив, продължавам да играя там.

Поемаш ли рискове?

Не, обичам да ми е спокойно. Затова, когато се захващам с нещо, го гледам отвсякъде. Не обичам изненади, защото те не винаги са забавни. Защо трябва да живея в някакъв стрес?

Как си правиш живота по-хубав?

Гледам да ми е приятно и любопитно, дори и трудно, за да имам някакво предизвикателство.

Риск ли е едно ново приятелство?

Би могло, зависи какво очакваш да се получи. Ако това приятелство се задълбочи, може да стане рисково.

Вярваш ли, че ароматът привлича вниманието?

О, разбира се. Ние разчитаме на сетивата си. Всеки един аромат би могъл да ти напомни нещо, да те предразположи към положителни или отрицателни емоции, към положително или негативно отношение към този отсреща. В природата си ни е.

Някакви инстинкти на животинска основа работят в нас. Вярвам на своите.

Малко е като първото впечатление – може то да те изненада, но ако един аромат ти стане приятен, много по-лесно се случва всичко останало, по-лежерно. Когато му е неприятно, човек се държи по различен начин. Така бърза да приключи по-бързо, да не се задълбочава.

Имаш ли нужда от червен конец, за да те пази?

Естествено, имам си, виж. Всеки има своите суеверия, включително и аз. Хората, които се занимават с изкуство, са по-чувствителни, по-сензитивни. Не е естествено всеки да те възприема положително. Има хора, които, незнайно защо, не ти се кефят. Необходимо ли е да се обясняваме?

Кога си готов да настъпиш някого?

Когато се почувствам настъпан. Нормална реакция е да съм готов да отвърна. Нелепо е да те мачкат и ти да си стоиш. Инстинктът за самосъхранение започва да работи.

Готов съм да настъпя, когато започвам да разбирам, че нещата не вървят в правилна посока,

т.е. да дойде като поемане на инициатива, да мога да изплувам. Но няма защо да се опитвам целенасочено да бъда лош с някого.

Чувстваш ли се дипломатичен?

Опитвам да бъда. Понякога съм по-директен, но то е, за да се разберем по-бързо.

Страстта към моторите омръзва ли?

Не, как ще омръзва. Кой не иска да седне и да се почувства свободен и неангажиран? Всеки път, когато се кача на мотора, усещането ми е това. Като се качиш, виждаш как не си зависим от задръстванията. Зависим си от това дали другите внимават на пътя. Случвало ми се е всичко – и да летя, и да прескачам, и да се влача. Притеснявам се, но не разчитам друг да ме пази.

снимки: Радостина Колева