Вълнуващо е да видиш, че един човек се опитва да вмъкне в един театър вдъхновение и жар по особен начин. Той направи всичко възможно и Сатиричният театър, на който е директор, от този сезон изглежда красив и с подновен салон. Дали е дързък, или просто умее да реагира в различни ситуации? Дали е синтетичен, или просто отправната му точка е правилна? Калин Сърменов е изискващ човек, но и обединяваща личност. Сигурно е и малко твърдоглав, ама то без характер битки не се водят. Особено от мъже.

Казваш, че е важно корабът да върви. Е, върви ли?

Да, след като има капитан, още върви. Без капитан не става, без ръководител-движение – също. Трябва някой да организира нещо и да поеме отговорност, да следи. Това не е мое откритие. Проблемът е, че за времето, в което сме тук, корабът трябва да отиде напред, защото носим отговорност за това, което е било, и това, което ще бъде. Имам малко повече изисквания. Това, че площад Славейков или градинката на църквата „Свети Седмочисленици“ са в този вид, не ме удовлетворява. Не може само с: „По-хубаво е от преди“. Това, че само се движим, не е достатъчно. Важно е какво искаш да направиш и по какъв начин. Логиката на победителя е следната – за знае кой е, какво иска и къде отива.

Когато художникът рисува, отстъпва три крачки от картината.

Това дава възможност да се види цялото. Защото, ако не знаеш цялото, детайлът става безсмислен.

Освен всичко друго, ние работим с цялата си емоция и психика. И художникът го прави, но между него и платното има една четка и енергия с боите, след което си измива ръцете и отива в другата стая. На следващия ден вижда какво е направил. Сигурно картината стои в главата му, сигурно предизвиква нови образи, но стъпките, които е направил, са там. Докато при нас стъпките, които си направил, всеки път трябва да повтаряш. Трябва да изгладиш съвсем друга психо-физика у себе си. Много е важно да се научиш да се отърсваш. Затова има една магия. За роля се говори в трето лице, за да я погледнеш отстрани.

Каза, че това е логиката на победителя. Такъв ли си?

Най-трудно е да класифицираш себе си и да се отървеш от собствената си представа. Резултатите са важни, правят те някакъв. Това, че децата ми не се срамуват от мен, ми е важно.

Може да си победител и без победи.

Целта те кара да работиш. Ситуациите, в които се развиват нещата, не винаги са плод на логика. В България често са плод на съвсем други неща. Въпрос на гледна точка е и да не се отказваш от принципите си. Непрекъснато има дразнители, които се стремят да те отклонят от пътя ти. Това е пагубно. Ван Гог е продал само една картина и можем да си кажем, че е страшен неудачник, а сега картините му струват по няколко милиона. Не е достатъчно мигът да даде оценка на твоя труд.

Ти също си рисувал, учил си това. Продаде ли картина?

Да. Навремето продавах, участвах в изложби. На благотворителен търг продадох картина за 9 хиляди лева. Това няма значение, защото не направи картината по-добра. Различни неща са да продадеш картина сега и преди 40 или 400 години.

Но реално си се отказал от рисуването.

Не ми е професия, но не може да се откажеш от това. Факт е, че съм художник-любител. Рисувам с голямо удоволствие. Въобще

много харесвам любителските неща. Прекалено много станаха професионалистите напоследък.

Любителят дава цялата си душа. Нашият учител по рисуване ни заведе в една любителска школа да гледаме как рисуват. Това беше един от най-големите ми уроци. В ателието свещенодействаха, а ние бяхме художествено прибързани творци, които разбираха изкуството и си играеха със средствата.

Плюс това съм се занимавал с какво ли не – музика, кино, театър. От такова семейство съм. Законите във всяко едно изкуство са еднакви, макар изразните средства да са различни. Като правиш една композиция, я правиш по еднакъв начин в театъра, в киното и в картината. Много се изненадвам, че в НАТФИЗ бъдещите режисьори не учат композиция. Затова гледаме филми, които са доста тъжни, дори неграмотни. „Ама аз съм творец и не бива да влизам в рамки“… Липсата на професионализъм роди страшни тъпотии. Непрофесионалисти да говорят професионално. Това е безумно. Затова съм все повече любител. Много ми харесва. До гуша ми дойде от професионалисти, правещи филми, които никой не гледа, рисуващи картини, които никой не харесва…

… пишещи книги, които никой не чете…

Тъжна работа. Когато бях във ВИТИЗ, питах един от режисьорите откъде да вляза, а той каза: „Няма значение“. Не може да няма. В композицията има значение дали действащото лице е вляво или вдясно. Незнаещите се подкрепят един друг. И ако им се даде възможност да застанат на обществен пиедестал, се превръщат в критерий. В момента е модерно да си много тъп. Свърши се, Европа беше до тук. Изключително песимистично настроен съм.

Един лидер по-усмихнат ли е от един губещ човек?

Да приемем, че разглеждаме идеалния вариант. Губещият човек не знае защо губи. Само знам, че когато човек поеме отговорност, е много по-натоварен.

Какво може да отключи агресия у теб?

Живеем в агресивен свят. Не може да няма агресия. Въпросът е какво правиш с нея.

Като се кача в колата, на втората пряка са ме агресирали.

Наскоро бях в един град и говорих пред ученици за този проблем. Вярвам, че обществените личности трябва да дават пример и да работят за това да бъдат моста за идеи към младите. Отделих от времето си и си поговорихме с учениците. Обсъждахме агресията и света около нас. Въобще трябва да се научим да мислим, защото съществата около нас не мислят. Няма ценностна система. Убихме приоритетите. Няма критерии. Никой не знае къде е, кой е. Няма система, по която да бъдеш оценен. Това го направиха комунистите, то е съзнателен процес. Като съсипеш критериите на едно общество, то се разпада, всички се озлобяват и всеки си вярва, че е единствен. Говоря за политика, защото тя ни определя. Не можеш да кажеш, че си аполитичен. Не става. А младите хора имат нужда да се оцени трудът им.

Хубавият театър с много пари ли се прави?

Не, ако правиш театър с много пари, сигурно няма да е театър, а нещо друго. Можеш да го направиш с много и с малко, стига да знаеш какво искаш. С едно столче и с една маса можеш да сътвориш вълшебства и хората да те съзерцават с часове. Кръстю Лафазанов мога да стоя и да го гледам… А

Герасим Георгиев – Геро е толкова мощен артист, харизматичен и обемен…

Той застава, залепваш се и няма значение дали има някой около него, или не. Много обичам, като ми кажат, че кино се прави с пари. А е много лесно да кажеш, че не правим кино, защото нямаме пари. Главата куха, в нея няма и два бръмбара – как да стане кино? „Време за мъже“ е филм с много малко средства. Ясен Григоров реализира „Лили Рибката“ с минимални пари, 450 хиляди, без да е гениален, но е съвременно кино на европейско ниво.

Кога ти е трудно да говориш?

Демотивирам се, когато срещу мен има хора, които не разбират абсолютно нищо. Вярно е, че човек трябва да преодолява, но с възрастта виждам, че няма смисъл. Знаеш ли какво е казал Оскар Уайлд: „Изкуството е абсолютно безсмислено“. И е прав. Заставайки зад идеята за неговата безсмисленост, той го утвърждава. При страха от незнанието е същото.

„Лигавото парче“, както наричаш „Най-щастливият ден“, носи ли ти сантимент?

Да, дори наскоро го пяхме в Бургас в дует с Тони Димитрова. Беше много приятно. Дори заради мен бяха направили аранжимент на парчето с духов оркестър и с щрайх. Развълнувах се искрено. Аз съм „последната дупка на кавала“ на „Контрол“. Съжалявам, че излязох прав в нашите спорове навремето – дали и как трябва да се прави рокендрол в България. Това парче е на 30 години. Онзи ден по някаква телевизия гледах “Hotel California” на Eagles… Каква емоция има в тази песен. Особено като я гледаш от позицията на някакви наши „богове“ тук.

Страшна посредственост е в музиката ни.

Извънземно нещо е музиката, как се ражда… Това е пробив в спиралата между успоредните светове. Израснал съм сред звуци, тъй като татко беше музикант, дядо… Жалко, че съм толкова бездарен в нея.

Съвсем в края на годината беше премиерата на „Дон Кихот“ в Сатиричния театър, а ти участваш в това представление. Проявяваш ли избираемост спрямо ролите си, при условие, че имаш различна заетост в този театър?

Колкото и да си избираш, всъщност те те избират. Стигнах етап, в който мога да си подбирам нещата, в които играя. Дълго упорствах, а Бина Харалампиева каза, че няма да започне да го прави без мен. Това, че с Геро се срещнахме на сцената, за мен беше много важно. Той е човек, на когото можеш да разчиташ. Докато играхме на сцената, той ме погали точно когато трябваше. Погледнах го с цялата си благодарност и любов.

Процесът беше сложен, а и проектът го влачихме 5 години. Въпросът беше как да се направи, без да се разочароват хората и представата им за Дон Кихот. Трябва да се задоволи представата и в нея да кажеш своето мнение. Доволен съм. Виждам реакциите и ме радва, че усилията ни не бяха хвърлени на вятъра.

снимки: Радостина Колева