Калин Терзийски – да опишеш душата си
Дали писателят е сложен човек, чиито думи напират и понякога му идват в повече? Дали същността му реагира адекватно на нещо, изречено не на място? Открих Калин Терзийски в спокоен за него период, струва ми се. Тези дни той провежда дълги разговори с хора, които го търсят като… психиатър. Бил е такъв, разбира се, но статутът му сега нали е друг? Инстинктивно ми изникна въпросът: на народа чете ли му се, или иска да се доближи до думите на писателя в негово присъствие?
Къде те намират тези хора, които ти звънят, и защо търсят теб?
Познавам моето време и имам усещане за него. Сега хората са доста обезверени за силата на обществото да им помогне. Не само това, а дори имат нагласата, че то изобщо не се интересува от тях, че е агресивно. Аз самият живея с такова чувство. Обществото не е за да се чувстваме сигурни в него, а е едно злонамерено творение, което само може да направи някоя пакост. Особено когато се разболеем. Къде можем да отидем, ако нямаме пари?
Хората живеят в непрекъснат ужас от това, че няма кой да им помогне.
Не дай си Боже да се разболееш. “Ако имате пари, ние ще ви ги вземем, но пак може да не ви помогнем.” Надявам се, че в Западна Европа не е така, но и там има такава тенденция. В България се казва, че “трябва да попаднеш на човек”, което означава, че пак е изключение. Хората, като виждат, че не попадат на такъв, се сещат за един известен човек, който се държи дружелюбно и говори открито. За тях това е надежда. Какво да им кажа? Да им кажа, че не съм психиатър, не съм им майка или баща, не съм институция или бърза помощ? Не бих си позволил такава безсърдечност. Да, действително не мога да изписвам лекарства, но препоръчвам медикаменти, дори раздавам, защото много хора нямат доверие на общественото здравеопазване. Напълно незаконно раздавам, защото въпросното общество не го прави.
Как имаш силата, спокойствието и енергията да се обясняваш толкова с хората за техните проблеми?
Човек се учи на сила. Тя не е нещо, което се появява от никъде. Той става силен с правене на лицеви опори, коремни преси, набирания. Неосъзнато можеш да бъдеш силен, но не и да станеш културист. Трябва съвсем съзнателно да работиш върху себе си. Харесвам метафорите, особено тези с препратки към фитнеса, доста образни са. Та искам да кажа, че метафорично казано, човек трябва първо да знае, че е хубаво да имаш изключителна фигура и голяма сила. Не да се чувстваш като жертва.
В този момент съм осъзнат борец и ми трябват много сили.
А сигурно ще ми трябват още повече. Понякога и аз съм се държал като жертва, а това е една малка, човешка подлост. Да се измъкнеш от отговорностите, които носи силният човек – за целта трябва да се държиш като слаб, като жертва. Много разпространено в България. За да се измъкнем от отговорностите, се правим на умрели лисици.
На другите – да, но на себе си успя ли да помогнеш?
Щом ти показвам мускулите си, най-вероятно – да. Не обичам да ходя на лекари и смятам, че до някаква степен трябва да си помагам сам. Ако може човек и да си умре сам, това ще е върха. Какви лекари, какви слабости?! Живея, чувствам се здрав, от време на време ми става нещо и не се чувствам добре, но познавам тези състояния. “Сега съм добре, сега съм болен, сега ще умра” – това е мисленето на възрастен сериозен човек. Всички сме станали изключително кекави деца.
Богатите си позволяват да боледуват и си плащат за това. Бедният просто си умира и толкова.
Мога да изброя 5 хиляди болести, които могат да се открият у всеки, а за тях да се пият поне 10 хиляди медикамента, струващи между 2-5 хиляди лева. “Благодаря” – казвам аз на такава “любов”. Този начин на отстраняване на човека от отговорността, дори от знанието за собственото му здраве и състояние, е чисто и просто капан, приготвен от лекарствената индустрия, за лековерните и беззащитни съвременни консуматори. Човек трябва да е по-смел, по-независим, по-осъзнат, повече познаващ себе си. Да, и аз понякога пия ксанакс, когато съм нервен. Все пак – алкохолик съм, затова имам нужда от успокоение. Но спрях всичките си лекарства за кръвно. Тичам, плувам, не ям. Вървя по пътя не себепознанието.
Е, “не ям”…?!
Да, не е хубаво. Ям вечер, за което казват, че е вредно. Буда казва: “Едни започнаха да ядат през ден, а така мъчат плътта си”. Това е страстно желание да не ядеш. Той им препоръчва да си ядат всеки ден по веднъж, каквото събереш в паницата си от милостиня. Няма нужда да си настървен. Това е безумно. Но ям такива неща, които за повечето хора не представляват удоволствие – солен кекс от извара и овесени ядки. А аз добре го правя, защото слагам копър, чесън, кимион и канела. Става много приятен и ароматен.
С чесън!
Да, много обичам. Когато не си ял цял ден, това е прекрасно пиршество. Особен вид чревоугодник съм. Човек, контролирайки желанията си, добива увереност в себе си и в силите си.
Казваш, че живееш втори живот. Трябваше ли да започнеш да опознаваш себе си отново?
Живея не втори, а пореден живот. Добре, че съм някакъв вид котка. Попривършил съм си животите, но… колкото – толкова. Определено сега се пазя, макар да знам, че и да се пазя, каквото е писано, ще стане.
Човек непрекъснато опознава нещо в себе си. Ако не го прави, интересно какво друго може да прави в живота всъщност?!
Да опознава света? Кой свят, какъв свят, какви са тези 5 лева? Опознавайки света, е хубаво да си даде сметка, че опознава себе си. Отдавна престанах да пиша “какъв интересен Тадж Махал”. Няма „интересен Тадж Махал”! Има интересно чувство и интересни мисли, родени у мен, при сблъсъка с него. У мен се е родило нещо интересно при виждането на Тадж Махал. Иначе всеки шофьор на тир, видял го, щеше да е поет. Изключителното е в човешката душа, а не във външния свят. Няма какво да си играеш да описваш света. Описвай душата си.
Тогава писателят свещенодеец ли е?
Да. Под свещенодействие се разбира някаква ирационалност и жреческо изпадане в транс, предполага мистицизъм. Аз в последно време непрекъснато се захласвам от разума. Напоследък обяснявам, но от това се опиянявам. Всичко може да бъде разбрано и описано с точните думи. Това е вълнуващо и в него има тайнствена сила.
С думи мога да пресъздам свят, толкова разумно и точно, че чак е невъобразимо.
Прилича на свещенодействие наистина. Тези думи не са продукт на мътен екстаз. На мен ми е приятно да съм като оракул, който обяснява на разбираем език обърканите и мътни видения на Пития, той разбира нещата. Пития (вероятно) е нашето колективно несъзнавано. Някой го наричат Отвъдното, смятайки се за „проводници на Словото”. Както и да е. Според мен оракулите винаги са били мошеници. Но пък е приятно да внасяш някаква, макар и изкуствена, яснота и ред в нещата: повтаряш по пет пъти, обясняваш, уточняваш, даже ставаш досаден на хората понякога, но на мен това ми харесва сега, да има разбираемост. Всяко нещо има причина и ние можем да я разберем. Знам, че може и да е така, може и да не е, но към момента това е предпочитанието ми.
Кога започна да се харесваш?
Винаги съм харесвал себе си. В същото време мисля, че всеки човек е в едно междинно положение между силно харесване и силно нехаресване на себе си. Някъде по средата е. Преди малко се видях с големия художник Кеазим Исинов, който не яде по цяла седмица. На 78 години е, йога. Иска да ме обучава на йога, но аз вървя по свой си път. Не му е отмаляло от глад. Вече знам една своя рамка от нужди, заложени ми от моята култура и възпитание, изисквания, които, ако се опитам да премахна, ще трябва да се изчегъртам целия. Примерно: “Мий си ръцете преди ядене, “Не бъди хомосексуалист” – това са дълбоки основни записи вътре в мен, които няма как да променя. Като знам тази своя конструкция, мога да продължавам в живота. Ако сега изведнъж реша да стана хомосексуалист, ще ми бъде много трудно. Не защото смятам това за лошо, а просто защото прекалено отдавна и прекалено силно у мен са заложили с възпитанието неприемането на такова поведение. Давам си сметка, че всъщност е адски трудно да се променим изоснови и това би ни коствало излишно големи жертви. Дори и за добро да се променим, ако трябва да е прекалено дълбока промяната – няма да стане. Ако искам да стана алчен човек, а това у мен е записано като лошо нещо, още от детството – също няма да го постигна. В същото време сега си давам сметка, че съм адски алчен, но съм се усуквал така, че да съм алчен за неща, които все пак мога да получа.
Разбрал съм, че материални неща не мога да имам, защото не съм агресивен.
Емпатичен съм, не мога да причиня болка, без да ми стане зле и на мен. А за да печелиш, определено трябва да причиняваш непрекъснато болка. Бори и като играеш на карти или шах, биеш някого. Казва се “биеш”, а не “галиш”. Винаги ми е било мъчно за губещите. Та значи – с годините аз станах алчен за неща, които можеш да придобиеш, без да биеш никого, – ни в игра, ни в състезание. Примерно алчен съм за знания, за любов, за успех. Но не победителски, а истински успех. Мъчно ми е за губещите и победените.
Защото ги биеш…
Да, затова. Много е тъжно, че обществото дели писателите на успели и неуспели. Защото писането не е състезание, не е спорт. Всички, пишещи честно, всъщност би трябвало да е ясно, успяват. Писането, без състезание в него, ми харесва доста повече от всякакви спортни глупащини. Хемингуей не е по-добър от Фокнър или Фицджералд, но в спортното ни време трябва да ги степенуваш, защото днес ги сравняваме с Гришо и с Федерер. И все пак съм алчен да съм сред Хемингуей и Фокнър.
Искам да съм голям човек и то твърде силно.
Знам какво означава това, защото познавам такива хора – просветлени, мъдри, добри, изключителни, които карат всеки да бъде обнадежден. Както, когато ходиш в голям музей и виждаш големи картини, чувстваш хората, които са ги рисували – ето това е. Заслужава си да знаеш, че има такива хора, а да си такъв и ти, е направо щастие. Протагор казва, че “човек е мяра за всички неща”. Трябва да приемем, че има големи и малки хора. Оттам нататък идеята за обезличаващата скромност ми е много противна, защото виждам в нея някаква подлост. Малко ми прилича на “стани ти, да седна аз”. Човек трябва да бъде прекасен! И това да е върховния му стремеж. Съвършенството е човешка идея и винаги можеш да вървиш към него ненаситно. Салвадор Дали казва: “Не се страхувайте от съвършенството, никога няма да го постигнете”. Тези себеотрицателни философии на съвремието не ги харесвам. Ако не си велик, няма как да бъдеш скромен. Гледай своето его и го изграждай по прекрасен начин. Направи от себе си съвършено творение, доколкото можеш.
Но не можа́ да се научиш да си алчен.
Да, не можах да се науча да съм алчен за успех, който може да нарани другите. Ако видят, че си хубав, зле им е, ако видят, че си умен, пак им е зле.
Майките на глупави деца изключително много тъжат, защото за себе си можеш да преглътнеш много неща, но за детето си е трудно.
Но пък самодоволството на майки и бащи на хубави и умни деца е огромно. Ето там – в това отчаяние и в това самодоволство, в това разделение – трябва да търсим много от грозното в човека.
Пишеш за стихиите. За коя стихия не би писал?
За всички бих писал. Човек е длъжен, когато се е захванал с такава работа, да отива и при неприятните стихии. А всички стихии са неприятни всъщност, бурни са. Човешката природа е една от стихиите, която можем да овладяваме донякъде. Пиша за неща, които ме интересуват. Стихийно е у мен това желание. Мога да го анализирам, мога да се опитам да си обясня защо искам да пиша за едни неща, а за други никак не искам.
Много трудно ще се хвана да пиша за спорт и политика.
Но съм писал за казармата, което е банална тема. Крайно противна за мен тема е историята. Най-жалкото нещо е писател да пише за история. Това означава, че е подмазвач, че пише, за да угоди на управляващите съвсем директно.
Тръгвал ли си към книга, която просто не иска да се напише?
Смятам, че писането е съзнателен и контролируем процес. Сама да се пише книга е хубава метафора, но книгата все пак си я пише писателят. Имало е дни, в които не искам да пиша. Да искаш нещо и да си наложиш да го искаш една година, колкото трае написването на една книга, просто защото си го искал в даден момент, е доста неразумно. Това е инат.
“Мечката и други разкази” я издаде сам сега.
Една от причините е, че съществува тенденция в мисленето, засилваща се, от социализма насам, към това да се смята, че писателите са болни хора. Луди, които имат фиксидея да издадат книга на всяка цена и дори да си платят за това. Не си ли го усещала върху себе си? Някакви луди, които имат желание да напишат нещо, а издателите са като собственици на санаториуми, книжарите – също някакви лечители на тия луди хора – писателите. И се получава така: ние, писателите-откачалки,
трябва да си платим за това, че искаме да пишем!
А тия, които ни лекуват, ни взимат парите за луксозния ни каприз да пишем и да издаваме книги. Това е пълна идиотщина! Трябва да стане ясно, че писането е отговорен, тежък труд, и отношението към писателите трябва да е като към работещи. А всеки труд се заплаща. Не ми се слушат приказки за пазара и търсенето. Това са глупости. И мутрите, които изкупуваха млякото на производителите на безценица и го продаваха десет пъти по-скъпо, говореха такива небивалици за пазара. Спекуланти и мошеници – аман от такива.
Започнах да пиша на 25 години, за да изкарвам пари, тъй като бях беден лекар. В това няма нищо грозно и неприлично. Печеля доста добре, когато се издавам сам. Тръгвам със собствени усилия и взимам до стотинка онова, което съм си изработил. Това е демонстрация на независимост. Това е моята Декларация на независимостта.
снимки: Радостина Колева
Valia Bradshaw
Великолепни интервю с един великолепен автор. Благодаря!