Една жена на 33, която е сериозно играеща актриса, без да е от онези, които мачкат хората около себе си. Тя е там, където й е мястото – в Народния театър. Тя беше и част от актьорския състав на сериала „Скъпи наследници“, заснемайки 170 епизода за повече от година. Виждайки я, човек остава с усещането, че е обагрен човек – доброто у нея има превес, присъствието й е ненатрапчиво и ми изглежда някак несмела за човек в тази професия. Тя няма нужда да доукрасява себе си, защото и така си е забавна.

София Бобчева дойде в Cultinterview в един зимен ден… Ето я.

Започна годината с пътуване. Ходила ли си друг път в Израел?

Не, за първи път бях. Това беше второто ми пътуване за тази година, защото посрещнах Нова година в Испания, в Мадрид. Четох, че за да усетиш един град, трябва да забравиш за музеите, а да се впуснеш в атмосферата на града. Така и направих. Беше много цветно и ярко, в крещящи цветове, но същевременно – на мястото си. Прибрах се за два дни и тръгнахме за Израел. Там път беше съвсем различно. Толкова култура на едно място. Бяхме на гости на истински евреи, млади, нормални, като нас. В Йерусалим има едни хора с шапки, с бради. Това са крайните евреи, които плашат нормалните евреи точно толкова, колкото и крайните ислямисти.

Не те ли беше страх, че можеш да попаднеш в такава среда?

Попаднах, защото се разхождах, но гледах да не се навирам много в очите им.

Евреите с шапките не ходят в казарма, няма нужда да работят, държавата им плаща, а те само се молят.

Това е животът им. Колкото е по-голяма шапката им, толкова са по-крайни.

Бях и на Божи гроб, Via Dolorosa. Избягвах да се снимам, не исках да го правя, а да го запечатам за себе си в съзнанието си. В Назарет имаше храмове на Дева Мария и ми беше интересно, защото имаше икони, пратени от цял свят.

Не ти ли се видя сиво, прибирайки се?

Миналата година пък ми започна с Тулуза. Там беше много красиво и кокетно. Връщайки се от там, точно така се почувствах. Тази година шокът не беше такъв. Но при нас не е толкова красиво, по-сиво ни е. Имаме хубава природа, но извън това…

Търсиш ли красотата?

Много обичам. С асцендент Везни съм, а и всичките ми показатели водят натам, че търся красивото. Наистина е така. Вярвам в това. Сама не мога да си правя хороскопи, но когато открия, че някой е наясно, започвам да го разпитвам и да му досаждам, за да ми разказва.

Питаш ли хората всеки път коя зодия са?

Да. Ти коя зодия си?

Лъв ().

О, огън, супер. Лъвът си е Лъв.

Определяш ли се като старомоден човек?

Имам в себе си нещо такова.

Уважавам традициите и държа на тях.

Но имам любопитство и към модерното, към новото, имам желание да бъде в час с нещата. При всички случаи обичам класическото. Смятам, че то е по-ценното и от там вече идват всички модерни разклонения.

Склонна ли си на лудости?

Да (). Както ме е страх нещо да направя, изведнъж се хвърлям. Просто трябва да се отпусна малко. Много се стягам.

Това от какво зависи?

От мен. Трябва сама да се провокирам, за да се отпусна. На моменти съм стриктна, а друг път все едно съм друг човек. Такава съм.

В последно време каква си?

Тези дни имам представления, в които се опитвам да вярвам в себе си и да бъда по-позитивно настроена. И се получава доста по-добре. Дори колегите снощи ми казаха, че съм играла много хубаво. Това се случи, защото се самонавих да бъда в добро настроение.

Значи има нещо, което все пак те натиска в обратната посока?!

Има, има. Не знам какво е то, но много ме дразни и искам да го разкарам. Тези колебания човек сам си ги прави. Не е виновен външен фактор. Това са натрапчиви мисли, които не са градивни. Трябва да се отърва от тях, за да не затъвам. В момента съм на фаза, в която се опитвам да бъда малко над нещата.

Затъвала ли си в емоциите си?

Да. Трудно намирам баланса. Затова през повечето време го търся, за да мога да се чувствам адекватно, да се чувствам добре и физически, и психически. Трябва да се боря, за да няма крайности. Въпреки че за изкуството е нужно да има доза лудост, за да е интересно.

Ако една роля я направиш в пълна крайност, ще стане неприятна за гледане.

Когато правя роля, гледам в нея да има избухване, за да се покажат различни страни на характера, след което да има успокоение, да се променя. Много е хубаво да работиш с режисьори, които знаят какво искат. Но все пак трябва да дават и свобода. В днешно време има такива, които много се лутат, очакват всичко сам да си направиш. Вадиш от „торбичката“, каквото имаш, но започваш да се повтаряш, защото никой не те провокира. Тогава как да извадиш от себе си нещо ново? Имаш нужда от режисьор. На актьорите ни трябва мисъл, която да ни води.

Твоят учител Стефан Данаилов ли е човекът, който те научи да търсиш по този начин?

Не ни го е казвал в прав текст, но така съм го усетила, докато работихме в часовете в НАТФИЗ. Това е само едно от нещата, на които ни е научил. Всички негови студенти си се обичаме и сме си като семейство, помагаме си.

Опитвала ли си скоро да се видиш с него?

Не, много искам да му звънна, но ми е неудобно. Искам да го чуя и знам, че ще се зарадва. Все още събирам кураж. Може би ще се съберем няколко колеги и ще позвъним заедно. Още повече искам да го видя. Много е положителен и зареждащ.

За мен Стефан Данаилов е най-голямата българска звезда:

той, Лили Иванова и Васил Найденов, това са звездите.

В Народния театър, където работя, много обичам да общувам, ако ми позволят, с различни поколения. Много ми харесва да си говоря с Аня Пенчева, с Йорданка Кузманова, залепям се за тях. Те са ми по-интересни, защото има какво да ми разкажат.

Имат история.

Така е, но са и забавни. Държат се готино и приятно с младите си колеги. Нищо не започва от нас и ние трябва да знаем това. Единствено можем да почерпим опит и информация от тях. Жива история са.

Така са живели, че да си създават истории.

Хората не общуват, забити са в телефоните.

Как може да си мечтала да бъдеш чистачка?

А, да. Бях много малко дете. Баща ми ми е разказвал как са се срещнали с негова колежка на жълтите павета, разговорили са се и аз съм започнала с една кърпичка да чистя паветата. Станало му е неудобно, а аз съм отговорила, че искам да съм чистачка и затова чистя. А сега не ми е много приятно да чистя вкъщи. Не ми е любимото занимание.

Впоследствие минах и през идеята да бъда детектив и психолог. Любопитна съм и може би заради това тези професии са ми били интересни. Сега обичам да гледам такива филми, криминални сериали. Има общо с актьорството, където също се прави психо-профил на героя.

Мъчно ли ти е, че свърши „Скъпи наследници“?

Да, много. Бях свикнала с цялата компания, разбрахме се с екипа, с актьорите, общувахме се. Имаше едно забързано ежедневие, което, съчетано с театъра и другите ангажименти, беше кошмарно. Но пък сега ми липсва тази интензивност на срещите с много хора, снимките… Много бих искала да участвам и в друг такъв голям проект.

До съвсем скоро снимаха „В кръг“. Ти  участва в предишния филм от замисления като трилогия проект на Стефан Командарев – „Посоки“.

Надявах се и сега да снимам, но… Много ми хареса съвместната ни работа. Нещата не се правеха на прима виста. Репетирахме цяла нощ сцената, вечерта снимахме по няколко дубли, докато се получи. Това вече е кино. При сериалите е по-различно: там се бърза, трябва много сцени за кратък период да се заснемат.

Кога оставаш без избор?

Винаги трябва да имаш такъв, защото, ако нямаш, е кофти. Като трябва да избирам между две неща, ми е трудно, но е по-добрият вариант.

Много ми се ще, с навлизането по-навътре в професията, да озвучавам анимационен филм.

Това е нещо, което не съм правила до сега. Искаше ми се да запиша рап-песен и го направих заради трейлъра към представлението „Космически съобщения“ на Ловешкия театър. Искам да се развивам, а не само да играя класически текстове в театъра. Само знам, че за режисьор не ставам. Трудно ми е. Дори се чудя как колеги, които са по-млади от мен, стават преподаватели в школи за театър. Чудя се как поемат тази отговорност…

Може ли един репетиционен период да не е особено вдъхновяващ и да те настрои негативно?

Да. Понякога много усилено репетираме и започваме да въртим много пъти представлението, а в същото време аз играя в друго вечерта. Така започвам да не се кефя на това, което правя.

А в моята работа знам, че съм играла добре, когато ми е приятно.

Едно представление е като игра между деца. Когато ти е готино с партньора, става хубаво, споделено. Отделно, че настроенията много влияят.

Смешен човек ли си?

Понякога. Много съм непохватна, което за другите е смешно, ама мен ме дразни. Все да изпусна, да се окапя, да бутна нещо – много е гадно.

Телефон жив остана ли си?

Ето, виж го, че ми е счупен. Не си пазя нещата. Явно не са ми толкова важни.

Пазиш ли хората, които са ти важни?

Ето тях се опитвам да пазя. Обичам да имам хубави неща, като всеки човек, но не са ми важни вещите. Значение имат принципите.

Какво може да те смути?

Смущават ме нахалните хора. Хич не ги харесвам. А се чувствам неудобно и заради тях. Много често те са по-уважавани от онези, които са по-скромни и добре държащи се. Това не е само в нашите среди. Ако имаш повече претенции, ако си човек, който прави скандали, ако сам си измисляш образ, си по-уважаван. Не мога да го приема, много е грешно. Тихите си мълчат, вършат си работата, държат се добре, а не ги забелязват.

Кога съдбата те е изненадвала?

Много хубаво ме изненада, когато бях на морето, пиех си биричка и ми се обадиха от Народния театър за кастинг пред Сашо Морфов, Явор Гърдев… Изредиха един куп известни имена. Започнах да се смея, защото по онова време бях в Пазарджишкия театър и въобще не си представях, че ще ми звънне някой от Народния театър. Отидох на кастинга, а след това ме взеха не само за ролята, в която влязох по заместване на Марта Кондова, когато замина за Англия, но и на щат.

снимки: Радостина Колева