Когато физическото състояние не може да ти размести мисленето, когато един инсулт не може да ти разбърка емоционалността, когато стъпваш с двата си крака като малко дете и започваш отново да се учиш да летиш… Приказка за Христо Мутафчиев. Ами… не съвсем. По-скоро ми се искаше да изчакам да минат няколко зими и лета от разтърсващата преживелица в живота му и да почувствам пълноценно живеца му, когато актьорството отново е на дневен ред за него. Стопирах се в кабинета на Христо в Съюз на артистите.

Почиваш ли си вече от екстремизма?

Не съм много убеден. Екстремното е адреналин. А когато човек търси адреналин, търси и екстремно. Когато ми липсва адреналин, гледам да си го набавя. Тогава влизам в екстремност.

Можеш ли да си го позволиш до степен, в която си го позволяваше преди?

Е, не, вече имам повече отговорности и се съобразявам с много неща и хора – семейство, деца, на които трябва да давам някакъв пример. Екстремността вече се изразява в премерен риск. Ако преди карах колата си с 200, сега я карам със 190, да речем.

Лекичко си понамалил…

Спазвам правилата за движение на пътя и не си позволявам скорости. И в живота. Ако човек иска да живее малко по-дълго и ако е проумял, че има хора, които разчитат на него, започва да спазва правила. Това не ти отнема от лудостта, разбира се. Защото лудостта не е в това дали караш с 200 или с 300. Тя е състояние на духа.

От друга страна, не можеш да избягаш от това, което си, и да се промениш рязко…

Рязко – не, но се променям бавно. И то най-вече

човек се променя спрямо хората, с които се среща.

Срещите променят хората.

Колко често си мериш вече кръвното?

Не съм вманиачен в тази тема. Ако почувствам дискомфорт, си го меря.

Изобщо… докога ще го има това преди и след?

То отдавна го няма в моето мислене. Единствено при съпругата ми го има още това „преди и след“, но виждам, че все повече избледнява, което е хубаво… Понеже съм активен човек, не съм позволявал на никого да ме съжалява. От тази гледна точка хората не ме приемат като някой, който трябва да бъде съжаляван. Ако някой тръгне да го отчита, бързо му напомням, че греши. И той спира.

Как му напомняш?

С чувство за хумор най-вече. То вади от дупките и от неадекватни състояния на духа. Другото е цинизмът. Понякога този цинизъм е неразбираем за хората, друг път е обиждащ ги, но се научих да давам сигнал, че не е нарочно.

Прочетох книгата ти „Да бъдеш Христо Мутафчиев“. Тя изпълни ли мисията си?

Не съм правил статистически изследвания. С Яна Борисова не направихме книгата, за да се интересуваме от това до колко души е стигнала и какъв е таргетът. Но имам приятели, които са ми казвали:

„пич, като прочетох тази книга, започнах да си меря кръвното редовно“.

Достатъчно е да помогна на един човек. Евреите имат такава поговорка: „Ако спасиш един човешки живот, си спасил цяла планета“. И е логично, защото този живот се репродуктира в друг живот. Така поколенията следват.

Когато ходех на рехабилитация, имаше и непознати хора, които бяха прочели книгата. Казваха ми, че чрез нея са разбрали много за начина, по който да се грижат за своя човек и да си помагат взаимно. Книгата не е за това да покаже кой съм аз и какъв герой съм. Това не ме вълнува.

Човек с преживявания на 1000-годишен…

Така ме определи докторът, който ми спаси живота. Когато ми се обади за рождения ден, ми каза: „Днес ставаш на 7 години, а изглеждаш като човек, който е преживял 1000“. Няма да го оборвам, защото е така. Това ме прави щастлив остаряващ човек, защото е много тъжно да остаряваш и да няма какво да си спомняш, да не си имал преживявания. Мъж на 48 години съм, а не на 23, не съм и възрастен старец. Остаряването е въпрос на биология и физиология, а не на състояние на духа. Моят е млад, колкото на големия ми син, 24-годишен.

В комфорт ли си с цялото си тяло?

Дотолкова, доколкото то ми трябва – да. Работя по него, не съм спирал, за да мога да постигна т.нар. 100 %-ова успеваемост. Не съм максималист, просто съм Овен.

Така ли си обясняваш борбата? С това, че си Овен.

Така ми е най-лесно. Не търся философски заключения, сентенции.

Обаче вече не си Овен по асцендент.

Вече съм Лъв и сигурно е по-тежко. Знам само, че винаги съм разчитал на борбеността си. Лъвът също я притежава, но лошото е, че при него се появява един хищнически инстинкт на ловеца, който трябва задължително да докопа плячката.

Плашил ли си се някога от себе си?

Имал съм ситуации, в които съм изпадал в неконтролируемост. Прекарано впоследствие през рациото, плаши. Имал съм и ситуации, в които извършвам нещо абсолютно тъпо, знам, че е такова, но го правя, защото знам, че мога. После се плаша от постъпката си, че съм можел да се пребия жестоко. Иначе няма от какво да се стряскам.

Че аз съм си добро момче.

Всеки ден, като се гледам в огледалото, се харесвам.

Кое е най-ниското стъпало, на което си слизал?

На дъното. Преди 7 години бях там. Само дето не ме бяха сложили в дървен костюм. Като излязох от болницата, пих кафе, прочетох едно от късметчетата и много ми хареса… „За успехите на един човек не трябва да се съди по това докъде е стигнал, а по онова колко високо е отскочил, като е стигнал дъното“. Казах си: Аха, това е за мен“.

Дошло е навреме.

Да, и сега започвам да скачам.

Преизбраха те като председател на Съюза на артистите. Не е ли натоварващо?

Нямаше друг кандидат. Знаеш ли, кандидатирах се не защото нямам какво да правя, а защото няма как да се остави Съюзът на артистите без управление. Работата в него е като един огромен кораб. Ако го пуснеш просто да плува във водата, със сигурност ще се разбие в скалите. Корабът трябва да има посока, трябва да знае какъв вятър да използва, как да го използва, колко платна да вдигне, колко да свали. Без екипаж тази работа не става. Наистина е отговорно.

Знам, че трябва да има млади хора, които да поемат този кораб. Въпросът е, че ги няма още

– или нямат желание, или се страхуват, или предварително се отказват и бягат.

А ти му знаеш посоката и знаеш как да не потъне.

М-м… 10 годни пътувам с този кораб. Знам как да го управлявам.

Ще качваш млади хора и ще ги учиш в движение.

Тази работа е кауза. Ако се появи млад човек и усетя, че в сърцето му го има онова чувство на обреченост, добре дошъл е. Избрахме нов управителен съвет с нови хора, които ще имат енергия, която да вложат, както и идеи.

Какво е да държиш в ръце автентичните протоколи от разпитите на Левски и да направиш представление от това? „Разпитът“, в който играете двамата с Веселин Плачков, постави началото си в Карлово.

в спектакъла „Разпитът“ с Веселин Плачков

Преди всичко е отговорност. За мен Левски не е портрет на стената, не е икона, не е онова обожествявано лице, което виждаме само по годишнините. Той е живял човек. И като такъв, със своите качества и емоция, може да ни служи за пример в живота. Аз също съм от Карлово, а карловци сме страшно ревниви към личността на този човек. От 9 милиона българи, 9 милиона и един си мислят, че държат правата върху Левски.

Представлението имаше премиера в Карлово. Представяйки го пред карловци, нямахме право на грешка. Мисля, че публиката го хареса, пое го на един дъх и най-малкото остана доволна от това как сме разчели тази част от живота на Левски. Тепърва ще го представяме и в други градове…

… там, където е имало комитети.

Първо и основно правило е, че спектакълът трябва да е безплатен. Друго правило е: задължително на местата трябва да има технически добре обезпечен театрален салон. Няма да си позволя да звучи самодейно.

И няма да е комерсиално.

Не сме направили „Разпитът“ от такава гледна точка. Има неща в текстовете, които ние сме забравили, а младите изобщо не знаят, защото няма кой да им ги каже.

Или защото не ходят на училище.

Да речем. Много малко хора знаят, че Левски е ползвал и други имена – Койчо, Колчо, Драгойчо, Ованес, Аслан Дервишоолу… Хубаво е да се чуе, че братята и сестрите му са Петър, Христо, Яна и Мария. Малко хора знаят, че е бил с остър ум, въпреки, че е бил ранен в главата. Малко хора знаят, че не е издал и едно име от всички, за които са го питали. Мързелът води до там, че вече и Google не отварят, за да прочетат нещо. 180-годишнината от рождението на Левски беше нашият мотив. Получи се, предвид че за първи път правя нещо от режисьорската гледна точка на актьора.

Говорихме за портретите на стената преди малко. Зад мен имаш окачени портрети (б.а. на Чочо Попйорданов и Джоко Росич). Това любов ли е?

Ами (тежка въздишка)… сигурно е любов и нежелание да ги пускам да си ходят. Ревност. Знаеш ли, аз понякога си говоря с тях, като лудите, и чувам гласовете им. Имаше една фраза, че е „хубаво човек да има вътрешен глас; лошото е, когато започне да му отговаря“.

Много имаме да си кажем с Чочо.

А като чуя и гласът на Джоко, от който ти омекват капачките… С Чочо бяхме свързани по един много странен начин. Ние не се виждахме всяка вечер и всеки ден, но когато се случеше, беше едно странно облъчване. Така че – да, това е любов!

снимки: Елена Ненкова и личен архив